Zотов
Епидемия в рая (19)

Осемнайсета глава
Скандал с дъщерите

събота, 9 часа и 38 минути

По пътя Калашников мълча, свел глава, и се вслушваше в бързия тропот на конските копита. Генерал-ангел Вартоломей се въсеше, съзерцавайки безцелно златните плочи, с които щедро покриваха булевардите в селенията на Небесната канцелария. Принц Дмитрий си играеше с бутоните на новия си мобилен телефон, опитвайки се да победи в унищожаването на извънземни чинии. Малинин местеше тревожно поглед от един към друг. Покрай тях се мярна пъстър пътеуказател, изработен във вид на натруфени кулички в средновековен стил, както и пристанище с приказни корабчета, които плаваха до островите — до „Дисниленд“, и също бяха направени във формата на романтични бригантини и каравели. По булевардите беше съвсем безлюдно. През цялото време срещнаха само три колесници и всичко това изобщо не можеше да се сравни със задръстванията в Града. След като минаха покрай луксозната сграда на търговския център, където всички стоки се подаряваха, стана ясно, че някой трябва да заговори пръв.

— Общо взето, дори се радвам, че се получи така — прекъсна мълчанието Алексей.

— Радваш ли се? — усъмни се принц Дмитрий. — Ама че радост! Изчезна още един ангел. След ден-два Гавраил вече ще има нужда от психотерапевт.

— Радвам се донякъде — обясни Калашников. — Чу ли записа? Това е по-добре от нищо. Още повече че вече нямаме почти никакво време. Утре Гласа ще се върне от отпуск и ще размаже всички ни като валяк асфалт. На мен ми е все тая, защото просто ще ме депортират обратно в Ада. Но вие ще трябва да продължите да живеете тук.

Присъстващите, с изключение на казака, видимо посърнаха.

— Всичко това с нещо ми напомня предишното разследване — промърмори Малинин. — Защо винаги става така? Първо някой убива цяла камара хора един подир друг, а след това всички хукват да ловят престъпниците. Вместо да постъпват точно обратното.

— Ако постъпваха точно обратното, братле, всички кримки щяха да се състоят само от една страница — каза Калашников. — Но няма съмнение, че ние зациклихме. Ходим, оглеждаме вилите, проучваме доказателствата, но няма никаква полза. Можем да смятаме за страхотен късмет това, че Вениамин се е събудил и докато е шарил с ръка по масата да намери телефона, слепешката е включил секретаря, а онова, което се е случило, се е записало на лентата, и то много качествено. Да го прослушаме ли отново?

Всички кимнаха едновременно, включително и кочияшът Сурен. Калашников извади от джоба си служебен цифров диктофон и натисна бутона. Всички чуха шум, прашене, шумолене на криле и шляпане на боси крака, а сетне прозвуча изненадан глас:

— Кой сте вие? Какво правите тук?

След това се чу съскане, хъркане и накрая звук от падането на нещо тежко. По-нататък записът продължаваше още цели десет минути, но бе фиксирал само зловеща гробовна тишина.

Дисплеят на диктофона избледня и окончателно угасна.

— Трябва ли да се изненадваме, че видеокамерата отново не показа нищо? — попита студено Алексей. — И как би трябвало да тълкувам това? Защото, ако се съди по този запис, в сградата на вилата би трябвало да се е подвизавал поне един външен човек. Общо взето, не разбрах дали той се е натъкнал на Вениамин нарочно, или Вениамин го е изненадал. Във вилата няма никакви черни входове и подземни тунели, през които тайнственият непознат да проникне при него. Затова вече изразих мнението си пред вашия бос.

— Не вярвам на това — отсече принц Дмитрий. — Как би могло да се случи такова нещо?

— Би могло, чедо — отбеляза назидателно Калашников, — защото аудиозаписът заедно с видеозаписът ясно доказват, че никой не е посещавал Вениамин. А неговото тъй наречено изчезване е талантлива инсценировка. Не зная какво не са поделили ангелите с Гласа или по-конкретно с Гавраил, но налице е следният евентуален вариант: по време на отпуската на Гласа цяла група ангели е решила да изчезне от Рая в неизвестна посока под прикритието на предварително създадена легенда. Може би Гавраил трябва да попритисне ангелите в представителствата си на Земята? Няма да се изненадам, ако в крайна сметка открият цялата тази мила компания в някоя зала с игрални автомати в Лас Вегас. На общия контекст противоречи само едно: ангелите толкова се страхуват да не бъдат намерени, че един от потенциалните бегълци се опита да отрови мен и Малинин със светена вода в кабинета на самото началство.

Единствено пръхтенето на конете нарушаваше възцарилата се тишина. Копитата тропаха по площада, украсен с помпозни фонтани, където в мраморните корита танцуваха разноцветни струи с различна височина, а водата се устремяваше нагоре и обгръщаше небето с облак от пръски. Наблизо стояха две колесници, които се бяха сблъскали, тъй като никой не регулираше движението и катастрофите ставаха по-лесно дори при тукашния прекрасен трафик. Солидните собственици на превозните средства оглеждаха повреденото копито на коня и разговаряха любезно помежду си, без посредничеството на обичайните за Града атрибути, цитирайки непрекъснато Вергилий и Шекспир. При вида на тази сладникава сцена на Малинин му се повдигна.

— Ти си чедо! — избухна внезапно принцът. — А аз, между другото, съм с триста години по-стар от теб… Колкото до ангелите, трябва да знаеш, че тук не е затвор. Ако ръководството не се харесва чак толкова на някого, той може веднага да си хване пътя. Освен това посещенията на Земята не са забранени и се практикуват доста често.

— Потвърждавам, че е така, братко — обади се сериозният ангел Вартоломей.

— В нашите редици сигурно няма ангел, който да не е ходил на Земята, защото там винаги имаме много работа. Ако някой има чак толкова голямо желание, може да посети и Лас Вегас, понеже там никой не следи никого целенасочено. Дори да завъртиш любов с някое момиче, пак няма да ти кажат нито дума. Всъщност много ангели постъпиха точно така.

— Значи ангелите ходят в Лас Вегас и играят хазарт, така ли? — учуди се Малинин. — Знаеш ли, може би аз не разбирам нещо… но това се смята за грях!

Вартоломей замлъкна и изгуби своята невъзмутимост. Оттук нататък спокойствие запази единствено Сурен, който си тананикаше през зъби песента „Сурен“^[1], и по никакъв начин не участваше в разговора.

— Ееееее — пробля засрамено Вартоломей. — Нали разбираш, че сме длъжни да оглеждаме територията на врага, защото трябва да знаем какво замисля. А откъде бихме могли да се сдобием с тайна информация, освен ако не проникнем в самото гнездо на порока? Все пак никой не е отменял тактическия шпионаж. И точно защото при нас разузнаването работи много добре, успяваме да предотвратим много планове на тъмните сили на Земята. Естествено, бихме могли да посещаваме само благочестиви места, но там няма как да съберем каквато и да било информация и аз със съжаление мога да ти гарантирам това.

— Е, щом е така, тогава е разбираемо — съгласи се Малинин. — Саможертвата е свято нещо. Между другото, ако ви трябва диверсант за опасната сграда на някой публичен дом, за завод за водка или за стриптийз бар, аз с удоволствие бих могъл да…

Но на мечтата на Малинин не й бе съдено да се сбъдне и Вартоломей не успя да му отговори, защото конете спряха пред базата на частите със специално предназначение на ангелите. Сурен остана да си тананика песента, а другите четирима слязоха от каретата и тръгнаха към входа, който се оказа абсолютно неохраняван.

— А къде е охраната? — попита учудено Калашников.

— Охрана срещу какво? — отвърна му в същия дух Вартоломей. — Все пак това е Рай, а не склад за плодове и зеленчуци. Няма причина да се боим от праведниците.

Модерната сграда от стъкло и бетон излъчваше сребриста небесносиня светлина. Прозрачният й покрив бе в китайски стил — с извити нагоре ъгли, в които гнездяха ята лястовици. „Така пожела дизайнерът“ — обясни принцът. Компанията влезе на първия етаж със стъклен под, под който величествено плуваха големи златни рибки. От дясната и лявата страна се намираха две просторни зали за тренировки по бойни изкуства с кимона, манекени, нунчаки и катани^[2]. И двете зали бяха абсолютно празни, макар липсата на прах да подсказваше, че ги почистват старателно. Малко по-нататък имаше тир за обучение по стрелба с бойно оръжие, зали за фехтовка, малък център за ядрени изследвания и огромна лаборатория за работа с електричество, та ако се случи нещо, да са готови да запратят мълния върху главата на врага в нужния момент. Тъй като тези зали също бяха убийствено пусти, колегите не се задържаха дълго там и се качиха веднага на третия етаж, където се намираше кабинетът за интелектуална почивка на персонала. През прозореца се разкриваше изумителна гледка към блестящо изработените гигантски тренировъчни макети на два съвременни мегаполиса — Ню Йорк и Париж, като основни средища на днешния сексуален и финансов порок. Всичко съответстваше на оригинала до последната подробност и например кулите-близнаци в „Манхатън“ вече ги нямаше. Ако човек понапрегнеше зрението си, можеше дори да види как на площад „Пигал“ стоят десетки манекени на силно гримирани проститутки, облечени с поли, чиято дължина съответстваше напълно на рамките на приличието. Алексей оцени полета на дизайнерската мисъл, защото след всяка тренировка по заличаване на градовете от лицето на Земята се налагаше да строят този полигон отново.

— А къде са всички? — полюбопитства Калашников, докато разглеждаше Айфеловата кула.

— Играят шах — обяви Вартоломей. — Понеже нямат никаква работа.

И наистина в просторното помещение тъкмо се провеждаше едновременна игра на шах също като в „Дванайсетте стола“. Ангелите седяха в редица зад дъските, а един минаваше покрай тях и местеше лениво фигурите. Едни се прозяваха, а други разлистваха разсеяно лъскави списания. Цареше скука.

— Много специфични части със специално предназначение имате — коментира Калашников.

— Преди пет хиляди години тактиката се промени кардинално — оплака се Вартоломсй. — И те вече не могат да унищожават населени места. Забранено е и масовото убийство на десетки хиляди хора. Вече няма дори насочено ликвидиране на една точка, както преди — треснеш врага с една мълния по тиквата и много му здраве. Тъй че тренираме само новаците, понеже старите кокали няма защо да преминават отново през обучение.

— У нас една мълния уби кума ми в съседната къща, докато пиеше шльокавица след банята — замисли се Малинин. — И с какво се е провинил пред вас, кажете де? Е, да речем, че два пъти оноди козата… ама го направи на пияна глава.

— Пич, ако обичаш, не бъркай природното електричество и гнусните катаклизми с наказанието свише — махна с ръка Вартоломей. — На кого му е притрябвал твоят кум? Сигурно в Града отдавна вече са го превърнали в коза.

Малинин отскочи изплашено.

— Честно казано, предполагах, че точно тук е заровено кучето — почеса се по тила Калашников, докато оглеждаше скучаещите ангели. — Направо не мога да повярвам, че ей тия същества са унищожили два града за няма нищо. Ако потенциалният килър е сред тях, ще бъде изключително трудно да го открием.

— За няма нищо ли? — обиди се Вартоломей. — Ако не си забравил, едно от тия същества бях аз. И щях да те видя какво щеше да правиш, ако цял град решеше да те изчука просто ей така! С моя колега кротко си пътешествахме като обикновени странници и в Содом поискахме да пренощуваме у един благочестив човечец на име Лот. И както си спяхме спокойно, изведнъж чухме шум. На прага се бе събрала цяла тълпа и всички бяха страшно възбудени. „Я казвай, дядо — викат, — къде са хората, които дойдоха да пренощуват при теб? Доведи ги при нас да ги разпознаем.“ На мен тая работа никак не ми хареса и най-откровено заявих това на дядото. Той беше гостоприемен човек и отначало искаше да се разбере със сбирщината с добро и да им рече: „Ето, имам две девствени дъщери, тях ще изведа при вас.“ Такъв благ човечец беше той! Но тези мизерници не се съгласиха и на мен ми писна да се церемоня с тия кретени, та се наложи да ги поразя със слепота, а те направо се скапаха, докато намерят изхода.

— А защо искаха да излезете? — полюбопитства Калашников.

— Няма значение — обобщи Вартоломей. — При всички случаи да преживееш атаката на цял град, който се състои само от хомосексуалисти, не е проста работа.

— Само едно не мога да разбера — заинати се Калашников. — Не ми се сърди, но по външност ти изобщо не приличаш на Аполон. Умът ми не побира как е възможно всички мъже в града до един да дотичат спешно до къщата на Лот с едничката цел час по-скоро да те изчукат. Защо са искали да го направят?

— Питай тях — тросна се Вартоломей. — Нали разбираш, че нямах време да се отдавам на философстване в момента, когато тези побеснели самци бяха обкръжили цялата къща, точейки лиги. Наложи се да им покажа с кого си имат работа.

— Абе, чел съм за това — блесна с ерудиция Калашников. — „И изсипа той от небесата огън и жупел връз тях.“ Мисля, че гледката е била направо разтърсваща.

— Изобщо не се съмнявай — потвърди Вартоломей. — Такива специални ефекти имаше, че Холивуд пасти да яде. Но, уви, шоуто можеха да гледат само избрани. Евакуирахме предварително Лот и семейството му и строго го предупредихме да не се обръща назад. Обаче полза никаква — веднага щом се отдалечиха на безопасно разстояние, жената на Лот се обърна назад и край — превърна се в стълб от сол. И стана първата, но не и единствената жена в света, която любопитството уби. Резултатът се оказа по-жесток, отколкото в Хирошима, затова оттогава подобни акции не се практикуват. Иначе щеше да се наложи да унищожим половината градове в света и на първо място Сан Франциско.

— Отдавна ме вълнува един момент от тази история — каза Калашников. — А защо след това дъщерите на Лот са го напили с вино и са преспали с него? Чак толкова обидени ли са били, че тълпата от самци ги е пренебрегнала?

— О, аз до ден-днешен съм в шок от това — изчерви се Вартоломей. — Дъщерите му не дадоха логично обяснение за постъпката си. Уж извършили това, за да възстановят човешкия род. Като че ли Содом и Гомор бяха последните градове на Земята! Налице е случай на нимфомания и инцест, но се наложи да запишат показанията им така, както ги дадоха. И въпреки това моето началство не одобри екстравагантната им постъпка^[3].

„Жестоки времена са били — въздъхна Малинин, който се заслуша в разговора. — Добре, че ангелите вече нямат такива правомощия. За хомосексуалистите — как да е… Но ако си пийнал на празника и забиеш един в муцуната на някой пътуващ амбулантен търговец, трябва ли заради това да пращат огън и жупел върху цялото село? Кошмар.“

Вартоломей внезапно замлъкна, тъй като видя някого в далечината, махна му за поздрав, а след това дръпна принц Дмитрий за ръкава на хитона, извини се и каза, че ще ги остави „само за минутка“. И двамата изчезнаха сред тълпата ангели. Калашников се възползва от паузата и намигна на Малинин, който веднага се приближи до началството си на толкова близко разстояние, че ако разговаряха шепнешком, никой нямаше да ги чуе.

— Разбра ли се за всичко със Сурен? — попита тихо Калашников. — Ще направи ли каквото искаме?

— Тъй вярно, вашблороде — отвърна шепнешком Малинин. — Дадох му онова нещо и той ми обеща, че няма да има проблеми. Арменците винаги постъпват по един и същи начин — един отива на някое доходоносно място да печели, а пък у дома цялото му семейство се храни с тия мангизи. Затова той има цяла камара роднини в Града. А пък аз с ваше позволение му обещах, ако успеем, да настанят родата му в нови жилища.

— Реченото не е сторено — обобщи цинично Калашников. — Ето, на мен още в самото начало ми обещаха, че ще видя Алевтина, само че къде е тя? Все едно и също ми отговарят: „утре, сега трябва да работим, няма време“. Оказва се, че и в Рая винаги има как да се измъкнат. Но по принцип си постъпил правилно. Най-важното е това послание да стигне колкото се може по-бързо до адресата и Сурен-джан^[4] да не издрънка нещо за подробностите на нашата скромна молба.

— На него също не му се ще да турят родата му на тигана — изсумтя Малинин. — Ако Сурен ни преметне, Шефа ще свърши тая работа за пет минути. Той се закле в майка си, че след едно денонощие ще имаме резултат. И вие много добре знаете, вашблороде, че кавказката диаспора има връзки навсякъде. Главата си залагам, че няма да ни подведе.

Ангелите наоколо като че ли продължаваха да са все така погълнати от играта на шах и не проявяваха никакъв интерес към двамата мъже, които си шушукаха.

Разнесе се гласът на Вартоломсй. Той се приближаваше в компанията на някаква стройна фигура.

— Точно за Шефа имам някои съмнения — припряно изрече Малинин. — Откакто сме почнали разследването, нито веднъж не се е свързал с нас. Това означава, че или тая далавера по принцип не му е интересна, или…

Той внезапно замлъкна и се извърна към Вартоломей, който вече се бе приближил до тях.

— Отдавна искам да те попитам — обърна се Калашников към ангела, продължавайки прекъснатия разговор. — Нали в Содом при Лот са отишли двама души. Кой беше вторият ангел, за когото ти нищо не спомена?

— Точно с нея исках да те запозная — намигна му фамилиарно Вартоломей. — Надявам се, че след това повече няма да питаш защо самците са дотичали пред къщата на Лот. Внимавай да не си изгубиш ума, защото сетне ще се наложи да те обработваме с огън и сяра, тъй като при нас е забранено да се флиртува.

„Както и всичко останало“ — помисли си злобно Малинин и се отдръпна встрани.

Едно момиче на около двайсет и пет години гледаше строго Калашников право в очите, без да се усмихва. По раменете й плавно се стелеха платинени коси.

— Казвам се Лаели — каза тя, пронизвайки го със съсредоточения си поглед.