Zотов
Епидемия в рая (35)

Трийсет и четвърта глава
Свидетелят

неделя, 16 часа и 42 минути

— Ламифлу… заклевам ви, имате ли ламифлу?

Възрастната аптекарка с плетена шапка гледаше с омраза и уплаха фурията, която нахлу в аптеката. Не стига, че крещеше като бясна, ами на това отгоре изблъска от гишето младия студент, и то толкова силно, че той падна. Косите й бяха разрошени, смачканият й небесносин пуловер беше облечен с предницата отзад, по цялото й тяло бяха полепнали някакви пера, не беше гримирана, а очите й блестяха като на луда — явно беше някаква наркоманка. Сигурно бяха открили ЛСД или екстази в това ламифлу и сега се друсаха с него. Ей така в началото и хероинът се смяташе за безобиден медикамент.

— Не — отвърна жената с цялата студенина, на която беше способна, и демонстративно се зачете в „Аргументи и факти“. Ама че нахалница. Ще й се тръшка тука с претенциите си, ще плаши, че щяла да извика милиция. Родителите съвсем са изтървали днешните младежи, нямат никакво уважение към по-възрастните.

Раел усети, че в следващия момент ще се окаже на пода и ще изпадне в истерия, тропайки с крака и удряйки главата си в бездушния като тая дебела жена линолеум на пода. От очите й потекоха нежелани сълзи от злоба, тъй като това беше вече шестата аптека, но никъде не откри шибания ламифлу, а сайтът в интернет, откъдето Локи го поръча миналия път, упорито не се отваряше. Локи умираше, а тази тлъста свиня безразлично решаваше кръстословицата във вестника и се правеше, че нищо друго не я засяга. Защо изобщо ви е създал Гласа, хора? Не можа ли да сътвори нещо по-добро? Какво не ви беше дозавинтил в главите? Къде е вашето милосърдие към ближния… МАМКА ВИ!

Около обяд Локи се почувства зле. До този момент само я дереше гърлото и очите й сълзяха. Температурата й се повишаваше с всяка измината минута, дъхът й стана горещ и тя започна да кашля и да се дави. Случи се точно онова, от което Раел се страхуваше толкова много. През тази седмица Локи често, твърде често, непростимо често контактуваше със смъртоносния вирус, балансирайки на ръба… И първа се зарази с него. Нямаше време да установява къде е успяла да пипне вируса и защо симптомите се появиха толкова късно, защото трябваше да мисли как да я лекува. Раел не допускаше, че може също да се зарази, и сега ангелът на възмездието тичаше презглава из аптеките и получаваше един и същи отговор: НЯМА. Ами да, разбира се, днес беше неделя и в този скапан град никой не снабдяваше търговските обекти със стока! Защо, но защо си избра да получи образование в института за възмездия, вместо да отиде в департамента за чудеса, включително и в школата за изцеления? По време на бойната подготовка ги учеха как да лекуват раните на съюзниците си в битката, но не и собствените си рани. Че кой можеше да рани ангел?

Раел се овладя и вдигна очи към продавачката, опитвайки се да изобрази нещо като усмивка. Но вместо това се получи гримаса. Утре сутринта в Дмитров щяха да намерят трупа на ченгето — на онзи шибан Анискин… И за всеки случай трябваше да се преместят в друга явочна квартира, но нямаше да могат. Какво да прави, а? Да се качи в небесносиньото ауди и да закара Локи в някоя най-обикновена болница? Щяха да изглеждат страхотно: „Здрасти, докторе, ето ви вашият болен ангел, преоблечете го в болнична пижама, но плийз, внимавайте, защото над задника си има криле.“ А Локи щеше да лежи, да я гледа и да се усмихва с последни сили с най-светлата си и безпомощна усмивка. И да хърка: „Не се притеснявай, и без това живея вече пет хиляди години, уморих се, нека всичко да свърши. А най-важното, много съм щастлива, че приключихме делото на нашия живот.“ И да угасва, да угасва пред очите й… това момиче, тази птица…

— Много ви моля. — В пресекващия от мъка глас на Раел се долавяха ридания. — Един човек умира, спешно ми трябва лекарство.

Аптекарката вдигна неохотно глава от кръстословицата. В Раел се вторачиха плувнали в лой наистина свински очички, които излъчваха злоба.

— Девойко! Какви са тези скандали? Казвам ви на чист руски: няма. Умирал човек? Извикайте „Бърза помощ“, защо сте се домъкнали тук? Абстиненцията ли го мъчи? Махай се от тука, наркоманка такава! — разврещя се аптекарката, стигайки по логичен път до извода, че с такива като Раел не се говори на „ви“. — Ей сега ще извикам милиция! — добави дежурната заплаха.

Раел се изправи, обзета от непознат до този момент бяс. Бръкна под разкопчаното си яке, стисна релефната дръжка с белите си пръсти и извади пистолета „Хеклер и Кох“ със заглушител. Пропука изстрел и върху пластмасовия под се посипаха парчетата от стъклената преграда, зад която седеше аптекарката. Жената не успя дори да извика. През дупката, която се образува, Раел сграбчи аптекарката за яката и с неприсъща на жена сила я издърпа към себе си. В гънките на брадичката на аптекарката се бяха забили стъкла. Тя присви устни във вид на огромна буква О, но сподави вика си, преди да го издаде, защото право в откритата й уста се заби миришещото отвратително на топло оръжейно масло дуло на пистолета. Жената издаде нечленоразделен звук.

— Тъпа кучка — изригна Раел, сложила разтреперания си пръст на спусъка. — Казвай къде държиш ламифлуто, иначе ще те застрелям веднага на място.

Аптекарката се тресеше и не бе в състояние да изрече нито дума. По стола, на който седеше, започна да се образува тъмно мокро петно и Раел с отвращение осъзна, че това е урина. А освен това осъзна, че ей сега ще натисне спусъка. Изглежда, аптекарката също схвана това и се разпищя, подритвайки с крака и гледайки Раел също като блондинка — Кинг Конг.

— На „Тверска“! На „Тверска“! Отидете на „Тверска“! Там са големи… там са денонощни… там има всичко… там са двете най-добри… ние нямаме!

Раел отблъсна аптекарката, която тупна като денк на пода, и хукна навън, както си беше с пистолета. И едва след като затвори вратата, дойде на себе си. В този град минувачите по навик бързаха по работа и никой не се интересуваше от момичето с пушкалото. Тя прикри пистолета с якето си, готова в следващия миг да се втурне, но застина на място. Свидетелят… Колкото и да се присмиваше всезнаещата Локи, която в момента се гърчеше от болка в локва лепкава пот, италианските филми бяха правдоподобни. Няма човек, няма проблем. И в онзи як филм „Търси жената“, който двете с Локи гледаха вчера, когато се върнаха от стриптийз бара, се казваше много точно: „Свидетелите трябва да се ликвидират.“ Прави бяха хората. И беше много тъжно, че за тази цел трябваше да изгуби още половин минута. Но се налагаше. Поне лицензията й все още беше валидна, а това означаваше, че…

Аптекарката натискаше трескаво с пръсти бутоните на телефона… Не, не… Къде е… Аха, най-сетне… Ето го. Тя чу как входната врата се отвори отново и вътре нахлу студен въздух.

— Затворено е! Не влизайте! — изврещя аптекарката, без да вдига глава.

Раел стъпи върху парчетата стъкла и стреля, без да се цели. Аптекарката изпусна телефона и се свлече на пода, подрусвайки се като желе. Раел отиде до апарата и взе сгорещената слушалка, в която се чуваха дълги сигнали.

— Ало! — разнесе се в мембраната. — Тук е милицията.

— Извинете — каза момичето. — Сбъркала съм номера.

Сетне сложи слушалката върху вилката, помириса въздуха наляво и надясно с приведен врат и вдигна рязко лявата си ръка. От показалеца й като от огнехвъргачка изхвърча ревяща струя пламък, който обгърна щанда, неподвижното тяло и шкафовете с лекарства. Бурканчетата започнаха да се пукат, а огънят се разгоря още по-силно — явно някакви препарати съдържаха спирт.

Раел отметна глава назад и истерично се засмя.