Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Минус Ангел, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2020)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Zотов

Заглавие: Епидемия в Рая

Преводач: Ива Николова

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: ЕКСПЕРТПРИНТ ЕООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-118-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8724

История

  1. — Добавяне

Седемнайсета глава
Транзитната зала

събота, 7 часа и 15 минути

Петрович отвори лениво очи и за пореден път примижа от неестествено ярката бяла светлина на дългите лампи, които приличаха на кренвирши и не угасваха нито денем, нито нощем. Скоро щеше да стане една седмица, откакто е тук. Ако преди му бяха казали, че има задгробен живот, щеше поне от приличие да си сложи една иконка в ъгъла, но сега със сигурност щяха да го запратят да излежава присъдата си в Ада. И нямаше защо да спори по този въпрос, тъй като си го заслужаваше. Куршумът си стоеше в главата му и му пречеше да се почеше по челото. Би трябвало да го извадят по-късно, когато Главният съд решеше какво наказание му се полага. Петрович нямаше почти никакви съмнения за това, че щеше да отиде в Ада, тъй като край елегантната стойка с привлекателно светещи букви „Небесна канцелария“ вече дни наред скучаеше самотно един контрольор с фирмена небесносиня ливрея. През цялата седмица до тази дизайнерска стойка не се бе приближил НИТО ЕДИН човек. И затова съответните изводи се налагаха от само себе си.

— Ей, пич, искаш ли водка? — Конкретният въпрос, зададен с московски акцент, изтръгна Петрович от сомнамбулното му състояние.

— Че да не би да съм кьопав? — отвърна оживено дядото и скокна от леглото.

— Сядай, ще ми погостуваш. Мезе няма, ама ще я караме на голо.

Сивият бетонен коридор не вдъхваше никакъв оптимизъм. Беше толкова дълъг, че края му можеше да види само човек с уникално зрение, а влажните му стени излъчваха миризма на карболов разтвор и на сажди. Светлината на лампите с вид на кренвирши така заслепяваха очите, че се налагаше непрекъснато да държат главите си наведени. Наоколо унило се нижеха редици от цинкови легла и това придаваше на тясното пространство вид на морга, защото те бяха без чаршафи, с еднакви войнишки одеяла и дунапренени възглавници. В помещението имаше страшно много хора и всяка следваща секунда те ставаха все повече и повече. В лилавите проблясъци в коридора се появяваха нови и нови персонажи — старци, деца, жени. Облечени с гащеризони, фланелки, кожуси или напълно голи. Букетът аромати от новопристигналите не предизвикваше никакво удоволствие, тъй като миризмите варираха от гнилоч до печено месо. И не ги притъпяваха дори ароматизаторите с пулверизатори, които висяха по тавана.

Мъжът, който му предложи да пийнат, седна тежко на леглото до него. Беше породист, със скъп сив костюм и обувки от крокодилска кожа „Гучи“. Кожата на лицето му напълно съответстваше на цвета на костюма му, а освен това явно бе престанал да се бръсне преди около месец. „Сигурно е някакъв бизнесмен — помисли си предпазливо Петрович. — Или е депутат.“ Мъжът се озърна, извади с трепереща ръка една начената бутилка пшенична водка от джоба на сакото си и я подаде на стареца. Той също се огледа крадешком, надигна шишето и изпи една трета от съдържанието му. Сетне се обърна към новия си приятел, преизпълнен с благодарност.

— Е, какво да ти река, добри човече… добра среща.

— Аха — каза мрачно мъжът и също надигна бутилката. — Отдавна ли си тук?

— В неделя ще станат седем дни — отвърна Петрович. — А ти?

— Аз ли? Вече ще стане година, мамка му мръсна — изруга мъжът. — И не се знае колко още ще продължи това.

— И таз добра — порази се Петрович. — И защо висиш толкова време тук?

— Всичко е индивидуално, деденце — обясни мъжът. — Казвам се Андрей Баранов. Работих като заместник-директор в една голяма, ама много голяма банка. Може да си чувал нещо за мен в новините по телевизията, а?

За последен път Петрович беше гледал новини по телевизията, когато ги водеха Шатилов и Кирилов и не пропусна да съобщи това веднага на Баранов. Той се хвана за простреляната глава, но сетне бързо се окопити.

— Както и да е, няма значение — изсумтя банкерът и предложи цигара на дядото. — Общо взето, оказа се, че Чистилището е голям проблем за банкерите. Да даваш пари на заем и да получаваш проценти от това е грях, т.е. трябва автоматично да произнесат присъдата ми и да ме изпратят в Ада. Но тъй като съм жертва на поръчково убийство, журито на Главния съд още решава как да постъпи с мен. Ясно е, че ще отида в Ада, но те все още определят каква да е тежестта на наказанието ми.

Петрович бълваше с наслада дим от скъпата цигара. — А откъде вземаш поркането? — зададе му той най-важния въпрос.

— Поркането ли? — отвърна разсеяно банкерът. — А че тази благинка тук е в изобилие. Ако ти трябва, иди веднага при китайците, те имат всичко. Даже жени. Не си ли чувал за „сватбите на мъртъвците“? Това го правят в Китай — когато умира ерген, роднините му купуват покойница, която уж му е жена, и я погребват заедно с него.

— Виж ти — изпусна дим през ноздрите си Петрович. — Жестоки традиции.

— Аха — кимна Баранов. — Просто си имат такъв обичай — да слагат нещо в гроба. Затова тук е пълно с всичко — има и цигари, и водка. Казват, че в Ада също имало такива неща.

— Тогава ще се оправим — развесели се Петрович. — Значи излиза, че това не е същински Ад.

— Не се залъгвай — подсмихна се мъжът. — А с какво ще си купуваш тези неща? Там банкнотите не вървят, приемат само злато. Размених за водка часовник „Патек Филип“, дадоха ми кредит и вече цяла година пия всеки божи ден. Че какво друго да правя?

— Гадна перспектива — изрече за собствена изненада интелигентната дума Петрович. — Явно водката му въздействаше. — Дори не съм предполагал, че може да се виси толкова време в Чистилището.

— Понякога всичко става на мига — обясни Баранов. — Хоп! И си готов. Изкараш един ден на цинковото легло, а на следващата сутрин тръгваш като баровец към Рая или към Ада да се представиш както си му е редът. Но това става само ако твоят случай не предизвиква съмнения. Както ми разказаха старите местни обитатели, убийците или разните му там насилници отиват директно в Ада, без изобщо да се задържат тук, а след това с тях вече се занимава един специален отдел — Управлението за наказания. Но много хора стоят в Чистилището години наред. Виждаш ли онези двамата?

Той посочи с глава към двама мъже. Единият беше с късо подстригани светли коси, а другият — охранен, с мазна коса. Мъжете играеха на „Магаре“ върху цинковото легло. Лицата им бяха застинали и безразлични.

— Това са депутати от Държавната дума — продължи Баранов, допушвайки с удоволствие фаса си. — Не си спомням как точно се казваха… Май че бяха Кюшенков и Лобовлев. Казано накратко, застреляха ги на улицата преди четири години, но те продължават да стоят тук по същата причина, по която стоя и аз. Това не вдъхва никакъв оптимизъм.

— И защо са ги наредили така? — учуди се Петровия и запали втора цигара.

— За кинти — отвърна тъжно банкера. — Задаваш някакви много странни въпроси, дядо… За какво друго могат да убият човек в родната Русия?

— За политика — отвърна натрупалият житейска мъдрост Петрович.

— Политиката също е кинти. И то какви. Искаш да прокараш някакъв закон в парламента? Плати си. Искаш да получиш някаква поръчка? Плати си. Искаш да скатаеш данъци? Отблагодари се на добрия човек. Ти все едно че не си живял в Русия, а си паднал от Марс. Аз се посприятелих с тия момчета. И те казват, че в тяхната организация също са съдирали пари от някакъв спонсор, но един от тях докопал по-малко. И точно този човек се обидил и ги поръчал. И сега те са с етикета „убити без вина“. Но тъй като са се занимавали с политика, нещата също не са чак толкова еднозначни, защото политиците, както и убийците, отиват директно в Ада. В момента дори съжалявам, че не се кандидатирах за депутат, въпреки че имах такава възможност. И сега може би вече щяха да ме пържат в тигана.

Без да променя изражението си, Клюшенков свали картите си пред съперника — имаше четири туза. Лобовлев въздъхна, сграбчи колодата и започна да я разбърква отново. Картите бяха стари, протрити и потъмнели по краищата. Петрович погледна бутилката и установи, че е празна.

— Де да имаше още малко — каза замечтано.

— Няма проблеми — съгласи се банкерът. — Почакай минутка, ей сега ще донеса.

Той скочи от цинковото легло и изчезна в тълпата. Водката притъпи чувствителността на Петрович и куршумът в главата, както и сърцето му вече не го притесняваха чак толкова. Ама че мръсници, убиха го за няма нищо… ТОВА не чини пукната пара. Майната им на ония хиляда долара, ако го бяха заплашили, сам щеше да им даде онова, което искаха. И за какво им е ТО? Да, трябваше поне от време на време да гледа телевизия.

Вниманието му привлече шум край близката стойка. Там стоеше някакъв достолепен старец с военен мундир и вдигаше скандал, крещейки с цяло гърло.

— Не разбирам колко време още ще вися тук? — беснееше военният. — Ще подам жалба срещу всички ви! Обърнете ми най-сетне внимание, госпожице!

— Господин Деникин, вие сте много, а аз съм сама — отвърна лениво момичето със сива болнична униформа, без да вдига очи от пъстрото лъскаво списание. — Вече двеста пъти ви обясниха, че тъй като са ви изровили в Париж, а сетне са ви погребали отново в Москва, вие автоматично сте се озовали отново в Чистилището. Това е техническа процедура. Главният съд ще реши какво да ви прави, чакайте.

— Изобщо не съм молил никого да ме изравя — стовари гърди върху Стойката генерал Деникин. — Как може да се постъпва така с един човек? Да не би в Париж да ми беше лошо? Лежах си, целият окичен с цветя, а наоколо имаше само прилични хора…

— Отдръпнете се от Стойката — развика се ядосано девойката и захвърли списанието. — Пречите ми да работя! Вече ви обясних, че щом решат, веднага ще ви съобщят!

Деникин се смръщи и се отдръпна встрани. От тълпата към него си проправи път друг генерал, който беше по-млад, на около трийсет и пет години, но вече с патерици.

— Е, какво става, Антон Иванич? — попита с надежда младият генерал.

— Нищо не става, господин Капел — махна с ръка Деникин. — Такава бюрокрация цари тук, че никой не може да се справи с нея. Дайте ми една цигара, любезни господине.

Двамата запалиха цигари.

— Тъжна работа — сподели откровенията си Капел, — толкова работа ме чака. Тъкмо организирах първични организации на комунистическата партия при негрите, тъкмо ушихме знамена и започнахме да разучаваме „Интернационала“ и — хоп! — пристигнах тук. И сега седя като на тръни — какво ли правят там без мен? Излиза, че работата ми в течение на цяла година е отишла на вятъра.

— Значи Главният съд ви е наредил да пропагандирате социализма сред африканските народи, така ли? — каза с неприязън Деникин. — Съчувствам ви, татенце. Явно са ви наказали заради това, че замразявахте живи червеноармейци.

— Времената бяха такива — всмукна от цигарата си Капел. — Те — нас, а ние — тях. Освен това аз може би не съм го правил нарочно. Нали знаете, че в Сибир по принцип е студено. Оставях червените в някоя плевня за едно денонощие, а когато се върнех, те вече звънтяха, направо да ги окачиш на елхата. Но вие познавате местните чиновници — няма как да им докажеш, че не си имал лоши намерения.

— По този въпрос сте абсолютно сте прав — съгласи се Деникин. — Аз също им обяснявах, че се бих за Гласа, за царя и за отечеството. А пък те ми викат: „Гласа няма нужда от твоята помощ, защото той е всемогъщ и няма защо да стоварваш греховете си върху него.“ И след това ми определиха местожителство… знаете къде.

— Няма страшно, Антон Иванич — отбеляза философски Капел. — Макар да не споря, че пребиваването в квартала на хипитата с тяхното вечно make love, not war може да докара един военен до истерия за три минути. Но там изпращат много хора от армията. Сигурно сте срещали да речем началника на пруския Генерален щаб Молтке или Александър Македонски? Маат със съдрани дънки, дрънчат на китара и мяткат мърлявите си хаър. Посвикнаха вече…

— А пък аз изобщо не мога да свикна — въздъхна Деникин.

— Въпрос на време — успокои го Капел. — Още сте млад…

Петрович не можа да чуе продължението на разговора, защото Баранов се върна с цели две бутилки водка в джобовете и с обяснението: „да не ходя втори път“.

Тази логика напълно устрои Петрович. Той отвори бутилката си и отново отпи от изгарящата течност. Очите му направо щяха да изхвръкнат от орбитите. Ох, че хубаво се лъзгаше. Голяма работа, че беше топла, по-важното бе, че я имаше.

— Е, добре, поговорихме си за мен — каза банкерът.

— А сега, кажи, дядо, ти как се озова тук. Гледам, че и ти имаш дупка на главата.

Докато Петрович разказваше, лицето на Баранов се променяше. На два пъти той се усмихна недоверчиво, поклащайки глава, а след това се навъси.

— Значи казваш, че не си изрекъл нито една лоша дума, така ли? Просто дойдоха и те гръмнаха? Дядо, какви ги плещиш? Да не си роднина на Чубайс или може би криеш брилянти под пода?

— Няма такова нещо — каза горестно Петрович. — Ако имах брилянти, защо щях да търча при Фрося и да си гася махмурлука с нейния денатуриран спирт?

След като обясни накратко за какво тайните гости предложиха на Петрович хиляда долара, бузите на Баранов хлътнаха, а носът му кой знае защо се заостри.

— Най-вероятно това са били някакви психари — констатира той. — Нормален човек със сигурност не би убил за такова нещо… Да не би просто да са умирали от глад?

— Гладът няма нищо общо — измънка нерешително Петрович. — В селото ни, разбираш ли, се случи една работа… Дойде началство от Москва…

След като чу втората част от разказа, банкерът пребледня и грабна бутилката. След това я свали неохотно и за минута се замисли.

— Тая работа смърди на лошо, деденце — рече Баранов. — Как не си разбрал, че тук има нещо мръсно? Или доларите са ти замъглили очите?

Петрович измуча дълбокомислено.

— Ясно — въздъхна банкерът. — Това е проблем на съвременното руско население. Когато му показват кинти, другите му органи за осезание престават да функционират. И на първо място — мозъкът.

— Искам да те видя как ще живееш с моята пенсия, умнико! — озъби му се Петрович. — Особено когато цяла седмица пасеш трева. Няма как да разбереш това в твоите куршевели.

— Всички сме от Съветския съюз, деденце — отбеляза помирително Баранов. — Въпреки че в момента съм с костюм за пет хиляди долара, навремето аз също съм висял на опашка за тоалетна хартия и съм купувал паста за зъби с купони. Тъй че стига сме говорили за тъжни неща. Не зная кои са били твоите килъри, но мисля, че трябва да съобщиш това на местния персонал. Знае ли човек — може би те са длъжни да предотвратяват такива неща. Поне запомни ли убийците?

„Запомних ги за цял живот“ — понечи да каже Петрович, но се сети, че животът му всъщност вече беше свършил. Затова само горестно кимна.

— Много ми е интересно кой все пак е бил? — замисли се Баранов. — А най-странното е, че килърите са жени, както твърдиш ти. Това вече е пълна измишльотина, прилича на банален криминален сюжет. Но няма нищо странно, защото в сегашните кримки започнаха да набутват доста често жени убийци, понеже читателят вече се е преситил, а трябва непрекъснато да изненадваш с нещо тоя подлец. С тия номера скоро ще направят килъри и двегодишните деца както при Стивън Кинг в „Гробище за домашни любимци“. Искаш ли още водка, дядо?

Петрович не възрази.