Zотов
Епидемия в рая (41)

Четирийсета глава
Знатната персона

неделя, 21 часа и 40 минути

Зад ъгъла, осветен от лампите с форма на кренвирши, се разнасяше нестройно, но мощно хорово пеене. Трима души седяха прегърнати на тясното цинково легло и без да обръщат внимание на обитателите на бетонния коридор, които въртяха пръсти до слепоочията си, пееха:

И боят ни пак продължава, сърцата ни бият в захлас.

И Ленин пред всички застава, и млад е Октомври пред нас…

— А знаеш ли, Петрович, че същата тая песен я пееше прокурорът Скуратов на онзи запис, където са го заснели с две проститутки? — крещеше в ухото на възрастен мъж един човек със смачкан сив костюм, чието лице беше обрасло с гъста четина.

— Не зная! — извика в отговор възрастният мъж. — Кой пък е тоя Скуратов? Къде е Владимир Илич? Искам да го целуна тоя бащица… Дайте ми Ленин тука!

— Няма го тука твоят Ленин, деденце — кискаше се хитро третият мъж — офицер със сив мундир, чиито пагони бяха откъснати заедно с плата. — Той отдавна вече е в Града, където ще идеш и ти, хи-хи-хи! И там ще се разцелувате.

Покрай тримата мъже минаваха хиляди хора, които заемаха все нови и нови цинкови легла или бродеха безцелно някъде из огряното от ярка бяла светлина пространство. Те бяха млади и стари, пияни и трезви, обгорени, почти изгнили и съвсем свежи, с руж и пудра, идващи направо от погребалното бюро. С прекрасно ушити вечерни рокли, с индийски сарита и с африкански поли от палмови листа. Отровени, умрели от сърдечна недостатъчност, разкъсани от лъвове, размазани от стени на къщи, удавени, задушени, взривени. Вцепененият от изпития алкохол поглед на Меринов се спря на трима британски войници с димящи униформи на елитното поделение САС. Единият от тях държеше в ръце собствената си глава. А приятелите му го тупаха по рамото и се озъртаха, тъй като явно още не бяха осъзнали напълно къде всъщност се намират.

— Обстановката впечатлява, съгласен съм — кимна банкерът Баранов. — Но само в началото. За една година ми омръзна да гледам всичко това. Теб и дядото ще ви погребат скоро и ще си хвръкнете към Ада като бели лебеди. А пък аз не зная още колко време ще вися тук.

— А как се чувстват ченгетата в Ада, чувал ли си нещо за това? — попита го развълнувано Меринов.

— Не зная — надигна бутилката банкерът. — Но едва ли им е весело. За сметка на това всички говорят руски, казвам ти го със сигурност. Поне няма да имаш езикови проблеми.

— Че какъв ще е тоя Ад без руски език… — въздъхна Меринов. — И много ли е тежко там? Всъщност защо питам… И без това е ясно, че няма да е като по мед и масло.

— Много точно го каза — усмихна се щастливо Баранов. — Там, в Управлението за наказания, знаеш ли какви специалисти има? Лелееееее… Ще те пратят, да речем, в епохата на Елцин и… ще работиш за едната официална заплата, но без възможност да вземаш рушвети. Казват, че хората за една седмица полудявали.

— Не е чудно — потръпна Меринов. — Може би ще е по-добре да си остана тук?

— Това не зависи от теб — обясни банкерът и изля остатъците от водката в чашата на Петрович. — Когато регистраторката на гишето обяви името ти, ще тръгнеш веднага. Ти извади късмет, че беше в кома за кратко и че бързо гушна китката. Защото понякога в отделението на изпадналите в кома е много забавно — лежи си някакъв човек двайсет и пет години на леглото и изведнъж изчезва като дим. Значи се е свестил, върнал се е обратно. Обикновено тези щастливци не помнят нищо от пребиваването си тук, а спомените им са бледи и смътни като пиянски сън.

— В транзитната зала по принцип би трябвало да има много войничета — каза Меринов и се огледа. — От онези, които не са погребани още от войната и лежат в блатата.

— Всички, които са в земята, отдавна вече са заминали с мотрисата за Ада — отбеляза тъжно Баранов. — Но с водата положението е по-сложно. Ако са те погребали във водата с цветя и оркестър, можеш да смяташ, че работата ти е в кърпа вързана. Моряците са имали точно такива погребения. Но обикновените удавници се мотаят из транзитната зала. Разбира се, войниците от Втората световна война наистина са множко. После ще те заведа до ъгъла, наблизо е — на около пет километра. Страшна работа. Нашите момчета са тук от шейсет години — варят каша на огньовете, пеят песни и спят във военни палатки. От униформите им са останали полуизгнили потници и войнишките кепета, а от телата им нищо не е останало — само черепи и ребра. Всички питат кога ще намерят останките им и най-сетне ще ги погребат. А афганския генерален секретар помниш ли го — другарят Наджиб, както го наричаше Горбачов? Той пък два месеца се разхожда из транзитната зала, докато неговите талибани не го свалиха от бесилката в Кабул и не го закопаха в една яма.

На Меринов му прилоша. И той отпи от водката, за да овладее треперенето си.

— Имам чувството, че този коридор е разтегателен — каза милиционерът. — Толкова много хора има, но транзитната зала не се запълва, намират се места за всички.

— По принцип е така — съгласи се банкерът. — Колкото и хора да дойдат тук, те са длъжни да поберат всички. Сигурно по времето на Адам и Ева тук е имало само една цинкова масичка. Но мюсюлманите вадят най-голям късмет, наистина им завиждам, защото техните покойници трябва да бъдат погребани още същия ден до залез-слънце. Когато доведоха тук Садам Хюсеин, той дори още не се беше съвзел, тъкмо отиде в тоалетната да си омотае врата с едно шалче и регистраторката го повика: качете се в мотрисата за Ада. Вярно, когато разбра, че не отива в Рая, вдигна страшна врява: „Аз, вика, съм страшен мъченик, дайте ми райските селения!“ Седмина санитари едва успяха да го натикат във вагона.

Пстрович изхълца подканящо. Меринов му наля още и внезапно забеляза един странен човек, който стоеше близо до пластмасовия стол. Човекът изглеждаше много уморен и беше облечен много нестандартно. С нагъната от саблени удари и цялата покрита с ръжда ризница, на чиито гърди се виждаха очертания на някакво почти изтрито животно, което приличаше на лъв. Носеше груби и тежки кожени панталони, които излъчваха такава миризма, че в сравнение с нея общуването с козел изглеждаше като посещение в парфюмерийна фабрика. На яките му мускулести ръчища имаше железни ръкавици, а на главата му — разяден от корозия шлем от същото меко и ръждясало желязо, от което беше направена и ризницата. В едната си ръка мъжът държеше консервена кутия, а с другата я отваряше с огромна, макар и изтъпена кама. Квадратното му лице беше обрамчено с гъста широка брада, пълна с клечки кибрит, трохи от хляб и люспи тютюн. Злобните му сини очи оглеждаха внимателно хората, които минаваха покрай него. Брадатият мъж отвори пълната си с черни гнили зъби уста, вдигна камата и първо посочи с нея към Меринов, а сетне демонстративно прекара острието й през гърлото си. Макар участъковият да беше наясно, че нищо не могат да му направят с тази кама, тъй като вече е мъртъв, настроението му се развали.

— Каква е тая мутра, Баранов? — пошушна той на банкера, дърпайки го за ръкава. — Направо е като някакъв сериен убиец, няма начин да не е някой маниак… Суратът му е като на бандит, само тухла по главата го оправя.

— За този ли говориш? — погледна през рамо банкерът и весело поздрави брадатия мъж, махвайки с ръка. В отговор той измуча нещо нечленоразделно, осмуквайки лакомо парчето варено месо, което бе извадил от консервената кутия. — Това, братко, е една знатна персона. Самият германски император Фридрих Втори Барбароса, сиреч „рижата брада“. Тоя чичко е бил много як завоевател и убиец и сутрин се къпел във вана, пълна с кръв като същински Дракула. Хитлер кръстил на негово име плана си за нападение срещу Съветския съюз, може би си чувал това? Та преди около осемстотин години Барбароса взел, че се удавил, докато преминавали през една река със силно течение, а най-обидното било, че реката му била до коленете. Но е ясно защо се е удавил — доспехите му тежат един тон. Намерили тялото му, но го погребали по най-идиотския начин — плътта му положили в Антиохия, костите му — в ливанския град Тир, а сърцето и вътрешностите му — в турския град Тарсус. И от какъв зор са го транжирали като кокошка, че на това отгоре са го разпилели в различни градове, нямам никаква престава. Добре поне, че не са осолили главата му в някоя каца със зеле. И докато не съберат всичките му останки на едно място, той е обречен да я кара като клошар в транзитната зала. Спи на един картон до бунището, защото си няма дори свое легло.

Барбароса ръмжеше и нагъваше консервираното месо. По брадата му се стичаше кехлибарена мазнина.

— Виж ти — порази се от тази история участъковият. — Наистина не е извадило късмет това момче след смъртта си, това вече обяснява защо е толкова зъл.

— Той и приживе не се е отличавал с кой знае колко добър нрав — сви рамене банкерът.

— Знаеш ли какво. — Меринов беше озарен от внезапна идея. — Казваш, че се е удавил, така ли? Значи Чапаев също би трябвало да е тук?

— Василий Иванич ли? — отвърна флегматично събеседникът му. — Разбира се, че е тук. Да го извикам ли? Само не му разказвай вицове за него, плийз, че ще те направи на кайма. — И без да дочака отговор, извика към редицата от цинкови легла: — Васил Иванич? Защо си се сврял там? Ела тука да пиеш водка!

Един засмян мъж със засукани по юнашки мустаци и с овехтяла фланелка, украсена с вкопчили щипци в горните му джобове изсъхнали раци, си направи път през тълпата мълчаливи минувачи и започна да се провира към тях. На главата си носеше кожен калпак с червена лента, а в конопената му торба, преметната през рамото му, имаше два грамадни картофа.

— Водка ли? Хъм-хъм. Че защо не, може. — Той бутна калпака си на тила. — Въпреки че ти си буржоа, Андрюша, все пак си готино момче.

Меринов зяпна, докато гледаше как Василий Иванович прие с благодарност ръбестата водна чаша от ръцете на банкера. Героят на революцията я гаврътна, прокашля се и избърса мустаците си. И, естествено, не си замези с нищо.

— Буржоата също са хора, Васил Иванович — рече развеселено Баранов, наливайки водката. — Ето ти например си посичал белите със сабята си, нали? А сега я виж дали е имало смисъл да се биеш? На онзи свят и червените, и белите са на едно място.

— Много ми е обидно — потвърди Чапаев и отново избърса напоените си с почерпката на аванта мустаци. — Но знаеш ли какво ми каза веднъж един философ скитник, omnia transeut, id quoque. Сиреч, и това ще мине. Току-виж сте размислили и пак сте решили да строите комунизма.

— А, не — потръпна Баранов. — Ти, другарю командир на дивизия, си пий водката, но недей да правиш кофти прогнози. На нас втори път не ни трябва такова щастие.

Тази цинична фраза явно не се хареса на Чапаев, но той реши, че ще е нетактично да се нахвърля на благодетеля си, който не за пръв път го черпеше с водка. Но въпреки това трябваше да си го излее на някого. Чапаев издуха една малка жабка от крайчеца на устата си и се вторачи в раменете на Меринов.

— А на теб защо са ти откъснати пагоните? — попита командирът на дивизия, засуквайки ръкави, и дръпна към себе си стъписания участъков. — Да не си се маскирал, контра такава, мамка ти мръсна? Ей сегичка ще те замъкнем в Извънредния комитет и ще ти извадим кирливите ризи.

— Ей! Ей! Брейк! — застана банкерът между тях. — На теб, Василий Иванич, изобщо не бива да ти се дава водка. Каква контра ти е той? Той е най-обикновено съветско ченге. Ето на, развали цялата компания. Явно клюките, че непрекъснато се биеш, са верни. И с Врангел се търкаля по пода, и Колчак уби… А на Керенски защо му насини мутрата? Деденцето вече беше на деветдесет години! Успокой се най-сетне, гражданската война отдавна свърши.

Чапаев посърна.

— А не биваше да свършва. Не избихме всички контри и затуй сетне живяхме лошо. — Той стисна изсушения рак на фланелката си и го направи на прах. — Я вървете по дяволите, буржоа такива. Да не би някога да сте разбирали трудовия народ?

Чапаев взе недопитата чаша и се отдалечи. Меринов въздъхна с облекчение, тъй като се оказа, че прочутият герой от вицовете изобщо не е онзи комичен мустакат човек, какъвто го описваше хорската мълва след филма.

— Е, сега доволен ли си? — разкиска се Баранов. — И аз доскоро си мислех, че Чапаев е голям майтап. А след месец видях как се бъхти с трима миньори, които разказаха един безобиден виц за него: „Доведоха педофил“ — „Разстреляйте го!“ — „Не можем, Василий Иванич, той казва, че е познавал малкия Ленин!“ Командирът на дивизия може да бъде разбран от чисто човешка гледна точка — трудно е да заспиш като командир с орден „Червено знаме“ и да се събудиш като скечаджия от Comedy Club. Това е класически пример за черен пиар. Интересно на кого е вгорчил чак толкова живота Васил Иванич, че да му развали така тотално имиджа на Земята?

Петрович не слушаше дрънканиците на банкера, а се покатери на леглото и се загледа напрегнато пред себе си. Устните му се размърдаха, той разтърка очи и окончателно се убеди, че онова, което му се привижда в този момент, изобщо не се е появило от убийственото количество водка, което погълна.

— Помощ! — изрева с нечовешки глас Петрович и се завря под леглото.

За огромна изненада на Баранов улегналият Меринов само погледна в същата посока и последва примера на Петрович, но без да крещи. Сврени под леглото в неудобни пози и покрити с одеялото, двамата трепереха като лист на вятър. Банкерът се огледа, но не видя никого.

— Какво става тука? Да не би от водката вече да ви се привиждат зелени човечета?

— Тихооо… — изсъска Меринов. — Внимавай… ТЯ ще те чуе.

— Кой ще ме чуе? — повдигна вежди банкерът. — Кажете де, кой ще ме чуе?

— Шшшшшшшт… — съскаше като змия милиционерът. — Това е същата онази… едно от двете момичета, които убиха мен и Петрович… Недей да привличаш вниманието й.

— Че какво ще ти направи тук? — не можеше да проумее стъписаният Баранов. — Тук има само трупове. От какво се страхуваш? Хайде, излизай оттам.

— Млъкни веднага! — изрева участъковият. — Няма значение дали сме мъртви или не, дявол знае какво можеш да очакваш от тази твар… За всеки случай е по-добре да се скрием.

Банкерът се подчини на желанието на приятелите си по чашка и млъкна. Покрай него, загърната с небесносиньо одеяло и стъпвайки боса по бетонния под, мина Локи. Когато забеляза съсредоточения мъжки поглед, тя кокетно оправи косата си. И се усмихна.

До леглото се появи регистраторката с очила на носа, надничайки в един лист.

— Антон Петрович Холмогоров, номер 224 СД 557 К тук ли е?

— Аха — едва се чу изпод цинковото легло.

— Тръгвайте. — Сгъна листа регистраторката. — Мотрисата за Ада е на перона. Моля, не закъснявайте и проверете дали сте взели всичките си вещи.

„Петрович са го погребали — помисли си натъжено банкерът. — А пък аз свикнах с него през тая седмица. Така скоро няма да има с кого да изпия една водка.“