Zотов
Епидемия в рая (37)

Трийсет и шеста глава
Интимните кабини

неделя, 17 часа и 45 минути

Слънцето, небето, морето и облаците сякаш се бяха слели в непоносимо ярък, блестящ с нервни откъслечни цветове пъстър коктейл. Една част от небето изглеждаше виолетова, друга — алена, трета — тъмносиня, четвърта — направо черна. Цветовете се сгъстяваха, а слънцето, което беше паднало като червено кълбо в мекия океан, хвърляше отблясъци през пластовете вода и се потапяше на дъното. Палмите, пясъкът и кърпите край басейна постепенно придобиваха тъмнорозов цвят, а стълпените на плажа хора ахкаха и светкавиците на фотоапаратите им непрекъснато бляскаха.

— Невероятно — чу той от съседния балкон, където една кестенява дама с дързък бански се бе надигнала на пръсти и се вглеждаше в залеза.

— Благодаря — каза безшумно Гласа и се усмихна.

На всеки истински майстор винаги му е приятно да чуе искрена похвала. Толкова часове изгуби, докато рисуваше залеза, докато създаваше Земята, че направо не можеше да ги изброи. Но ако сега кажеше на някого, че за Земята са му трябвали само ШЕСТ часа, никой нямаше да му повярва. Но за сметка на това им беше приятно да гледат крайния продукт. Виж, Луната я майстори два часа, само че на кого му трябваше сега тая Луна? По нея имаше само дупки като по парче швейцарско сирене. Вярно, с Марс се постара повечко, направи го по-симпатичен и дори му избра един такъв елитен цвят, но въпреки това го заряза. И в крайна сметка сега космическите изследователи се учудваха на разрушените марсиански канали и пътища, останали сякаш след живота на извънземна цивилизация. Само че никой не беше живял там! Разбира се, преди да създаде Земята и нейните обитатели, трябваше усърдно да тренира и той тренира, като направи заготовка. Но нямаше как да предвиди всичко — създаде Марс, но забрави да му пусне кислород и когато изпрати първата двойка динозаври на тази планета, те веднага се задушиха. Но за сметка на това направи Земята истински бонбон и на хората направо им спираше дъхът от възхищение: ах, водопадите Виктория; ах, кокосовите гори на Керала; ах, долината на гейзерите в Камчатка (между другото, какво ли ставаше с тях?). Без да страда от фалшива скромност, можеше да каже, че направо е гениален дизайнер. Но със земните животинки май че се престара, защото искаше да постигне разнообразие, само че стана някакво чудо невиждано.

Например защо му трябваше чихуахуа? Че това си беше същинско чудовище, а не куче. И кой би му повярвал, че в началото просто се опитваше да създаде някаква смесица от сова и лалугер? Или защо например трябваше да изобретява трийсет и пет хиляди видове паяци? Да, екологичен баланс беше нужен и други такива, но ако трябваше да е откровен, и двеста видове бяха предостатъчно. Защото, ако в гората един паяк птицеяд паднеше върху лицето на някоя туристка, тя едва ли щеше да се умили, възклицавайки: „Ах, колко прекрасни са всички създания на Гласа!“ Виж, грифовете и хиените ги измисли добре, защото все някой трябваше да яде всичката леш. Вярно, тези създания се получиха ужасно грозни, но за това си имаше оправдание, тъй като страшно бързаше, докато ги майстореше, пък и все пак никой нямаше да се целува с тях.

Гласа въздъхна, загледан в пълзящата по ръба на балкона едра червеникава мравка. Ами тези колко видове бяха? Ама и Ной си го биваше — накарай глупака да се моли на бога и той ще си пръсне челото. Каза му на тоя човек на чист библейски език да вземе от всяка твар по една двойка. Това означава, че два КАКВИТО И ДА БИЛО, дори и най-невзрачните паяка щяха да са предостатъчни в ковчега, само че не — той реши да домъкне по една двойка от ВСЕКИ вид. Къде ли ги навря толкова много? Когато видя натъпкания догоре ковчег, Гласа изпита желание да потопи Ной заедно с кораба, но сподави гнева си. Защото гневът беше вредно нещо.

Макар че как да се оправяш с хората, без да се гневиш? Те можеха да изкарат от кожата и светец. Служителите му пак щяха да го обвинят в изостаналост, но преди наистина му беше по-лесно — изпрати десет египетски наказания и всички тичат, крещят, падат на колене и молят за милост. Общо взето, държат се както трябва. А сега, когато ги наказваше с цялата строгост, те изобщо не разбираха какво е това. Веднъж изпрати за наказание на Китай огромен брой скакалци, а те взеха, че ги изядоха, защото колкото и скакалци да им изпратеше, китайците пак бяха повече. Дали пък не трябваше да покрие Земята с непрогледен мрак? И от това нямаше никакъв смисъл, защото умниците веднага щяха да обяснят научно, че това е слънчево затъмнение и че няма нищо страшно. Ако превърне кръвта във вода, учените си имаха готово обяснение и за това — ставало дума за нашествие на червени микроорганизми. Ако от небето се посипят милиони жаби във въпросния Китай, а също и във Франция и Италия, само ще му благодарят, и то най-чистосърдечно. Точно в този момент с удоволствие би стоварил специално подбрани жаби в Санкт Петербург, но, уви, там имаше твърде много френски ресторанти. Как можа да се случи такава неприятност точно в края на отпуската му, заради която той се разстрои и вече изобщо не гледаше телевизия, иначе цялата му почивка щеше да отиде на вятъра. Това дори насила не можеш да го измислиш. Докато си седеше в стаята през деня и превключваше разсеяно каналите, случайно се натъкна на една новина — в Питер се канеха да монтират автоматични кабинки за молитви. Влизаш вътре, заключваш се, избираш нужната религия на сензорното табло, плащаш с карта и се молиш пред електронен духовен пастир. Техническият прогрес вече на нищо не приличаше. Страшно удобство бяха измислили — влизаш от улицата в една будка и се молиш на бърза ръка да ти опростят всички грехове — и сегашните, и на кредит. Сега вече беше ясно защо молитвата не се сбъдва — просто трябва да платиш на представителя на Гласа за директната й доставка и толкова по въпроса! Съблазънта да изпрати мълния върху главите на новаторите нарастваше с всеки изминал ден, но той беше Глас точно за да може да се противопоставя на всякакви съблазни. Макар че проблемът беше очевиден и отдавна вече бе време да смени пощурелия в преследването на кинти мениджмънт в половината от земните офиси. Дали пък да не обяви конкурс? Измислили са едни правила, направо да паднеш. Например през март и април не бива да се яде сметана, иначе ще гориш в Ада, и това го бил разпоредил самият Глас. Само че какво значение имаше за него кога ще ядат сметана? Или как ще го поздравяват — с два или с три пръста? Ако щат, да го поздравяват с пет пръста, какво щеше да промени това в крайна сметка? Преди дори се изгаряха един друг по време на дискусиите по тази толкова опасна тема, но сега поне започнаха да свикват консилиуми и вече не използват огън.

Ала не биваше да мисли само за лоши неща и да си разваля отпускарското настроение, защото днешният ден му поднесе и изключително приятни изненади. Понякога е голямо удоволствие да се убеждаваш, че си последната надежда на биологични същества, които си генерирал самият ти, пък макар и да се сещат за теб само в критични ситуации. Тази сутрин по различно време на плажа без малко не се удавиха трима души, но той им изпрати силен енергиен импулс и те изплуваха. Беше много странно, че това се случи, защото морето беше спокойно и нямаше никакво вълнение. Сигурно не са можели да плуват добре. И той чу с ушите си как един от тях хъркаше на пясъка, плюейки вода от белите си дробове: „Гласа ме спаси — първо нещо силно ме дърпаше надолу, но сетне като че ли ме избута от дълбокото.“ Трябваше да разкаже това на Гавраил. Ето как трябваше да изглежда истинската реклама — не онези безвкусни скопени клипове по телевизията, а реално сътворени добри дела. Но целият проблем беше в това, че въпреки огромното си желание не можеше да се озове на всяко място, където ставаше нещастие, за да го предотврати. За съжаление. Когато създаваше простичкия дизайн на Адам и Ева с молив (за целта първо трябваше да създаде самия молив), изобщо не планираше тези двама човека да се разплодят до шест милиарда европейци, китайци, индуси и негри. Нямаше как да направи добро на всички, защото иначе щеше да му се наложи да се стрелка като мълния по цялата планета. Май че нямаше да е зле да промени графика на отпуската си и да остане още един ден тук. Току-виж на някого му потрябвала помощ.

Небето окончателно се покри с тъмен пурпур и китайските хартиени фенери край басейна засветиха, обагряйки лениво поклащащата се вода с искрящ цвят. Внезапно Гласа усети съсредоточен изпитателен женски поглед отстрани, който буквално го изгаряше с откровеното си желание и любопитство. Кестенявата дама с дръзкия бански, която преди малко се възхищаваше от залеза, гледаше право в него и се усмихваше, хапейки уж случайно пухкавата си долна устна. На Гласа му прилоша, тъй като много добре знаеше какво означава това от страна на една жена. Трябваше да приеме някакъв по-скромен образ, не биваше да избира същия облик, какъвто имаше в Йерусалим, но го домързя да развихри фантазията си. Защото неговото основно плакатно „лице“ беше на благообразно старче с хитон, дълга бяла брада и тояга. Но беше трудно да се придържа към този образ, тъй като трябваше непрекъснато да се подпира на тоягата, да се хваща за кръста, да охка и да се оплаква от здравето си и от младежта. Трябваше час по-скоро да се скрие в стаята си, иначе някой подлец сетне щеше да надращи втора част на „Скот да Винчи“, а ти иди и доказвай, че не е имало никаква интрига. Между тях и спасителното пространство на хотелската стая имаше само един метър балкон, така че беше достатъчна една-единствена крачка встрани и… Но се налагаше да се усмихне в отговор, иначе щеше да е нелюбезно.

Гласа се усмихна и веднага съжали за това.

— И вие ли скучаете? — попита кестенявата жена на лош, но разбираем английски. — Аз също съм сама тук. И това ми било почивка, няма с кого да си поговориш. Мисля да отида на дискотеката край басейна, да се покефя малко. Ако искате, можем да отидем заедно.

— Не говори английски — отвърна с ужасен акцент Гласа, отпрати още една ведра усмивка на кестенявата жена и хлътна в стаята за част от секундата. А с крайчеца на окото си успя да забележи как на симпатичното й лице, белязано от любопитство и сладострастна нега, се изписаха злоба и разочарование.

Кльощавият рус мъж с неизменния бански от „Лагерфелд“ свали военния бинокъл. Е, сега трябваше да провери къде ще отиде, защото вечерята още не беше започнала. Може би щеше да се отправи към басейна или към коктейлбара. Днес обектът, когото наблюдаваше, изглеждаше мрачен и недоволен, но усилията, които наблюдателят положи, върнаха нещата на мястото им. Биваше си го началството, което с вид на умник даваше ценни указания: задръж го, но не зная как. А ти стой, мисли, раждай идеи и решавай проблема. Но той го измисли прекрасно — плува сума време с акваланг и дърпа хората под водата с помощта на телекинеза, та Гласа се втурна да ги спасява. И така изплаши всички, че днес морето беше равно като тепсия, а на плажа нямаше жива душа. И утре като нищо нито един човек нямаше да се подлъже да влезе във водата, пък ако ще да го молиш. А сетне щяха да надойдат телевизионни журналисти и да дрънкат врели-некипели за някакъв мистичен водовъртеж, който неизвестно откъде се е появил край брега на тропическия остров. Изпрати цели пет есемеса с отчета за успешно изпълнената задача, но те дори не стигнаха до абоната, защото RL2 си бе изключил мобилния телефон. И това ако не е гадост? Пердетата в стаята на Гласа бяха все така спуснати. А това означаваше, че е вътре. Прекрасно. Имаше време да си вземе душ. Русият мъж отиде в облицованата с изумрудени плочки баня, където завъртя никелираната дръжка на крана и пусна водата. Трябваше да изчака повече от минута, защото в тия тропици нищо не беше както трябва и преди да дойде топлата вода, студената трябваше да изтече. Той се обърна с гръб към мивката, потръпвайки в предчувствие на студената струя. Върху лопатките на русия мъж ясно се виждаха два грапави продълговати розови белега…

Настя хвърли недопушената си цигара от балкона и се прибра в стаята си. Направо кипеше от гняв. На няколко пъти измери безцелно с крачки пространството назад-напред, свали мокрия си бански и го прекрачи със загорелите си от слънцето крака. Застана пред голямото овално огледало и се огледа, сложила ръце на кръста. Да, циците й вече не бяха като на осемнайсетгодишна, но поне не висяха като уши на кокер шпаньол… Бедрата й бяха леко отпуснати, целулитът не си губеше времето, но нямаше нищо страшно… Уж беше прикрила е грим и бръчките по лицето си. А маникюрът й беше перфектен. Изглеждаше като напълно нормална трийсет и две годишна жена с годен за чукане вид. Само че кой ли мъж ценеше това? Оядоха се тия мъже. Вече пети ден беше тук, но до този момент не се бе запознала с никого и по цели вечери четеше книга като пълна глупачка. И защо този мъж с къдрави коси и брадичка се изплаши толкова много от нея? Взе, че избяга в стаята си, сякаш че му предложи да участва в оргия. Ох, май наистина нямаше щастие в живота. Настя отвори минибара, извади бутилчица „Смирноф“ и по навик я пресуши наведнъж. В очите й се появиха сълзи. А сега напук на всички щеше да се облече, да отиде на дискотека сама и така да се развилнее, че да им вземе акъла на всички. Докато обуваше късите си панталонки, Настя се сети за разговора на балкона и се изчерви. Мамка му мръсна! Че кой бе този? За какъв се мислеше тоя тип в края на краищата? Да не се мислеше за Бог?