Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Минус Ангел, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2020)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Zотов

Заглавие: Епидемия в Рая

Преводач: Ива Николова

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: ЕКСПЕРТПРИНТ ЕООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-118-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8724

История

  1. — Добавяне

Двайсет и осма глава
Вирусът на гъбата

неделя, 07 часа и 32 минути

„Ама че нощ изкарахме с негово благородие, същински ужасен кошмар. Когат’ Сурен (да му дава Гласа живот и здраве) довлече тубата с винце, отиде, та се не видя. Негово благородие си похортува със Сурен и се завря в едно тъмно кюше да мисли (напоследък той нищо друго не прави, сал мисли), а пък аз съ захванах да посръбвам от хубавото винце. Ама не ми беше писано дълго да си посръбвам, понеже господин Калашников ми взе тубата и каза, че имал видение и затуй трябва спешно да идем при Гавраилчо. Отначало тая работа въобще не ме стресна, понеже човек кат’ седи по цял ден трезвен, всякогиш ще го споходят видения. Ей на, аз например ката нощ виждам насън шльокавица, и то толкоз ясно, че чак страх ма хваща. Отхвърчахме за нула време с Вартоломейчо (колесницата му ни чакаше готова) при Гавраилчо и го измъкнахме от кревата, а пък на него цялата му тиква в перушина и очите му мигат-мигат. К’во искате, вика сънено. А пък негово благородие кат’ се врътна насреща му кат’ същинско конте и — хоп! — измъкна едно листче от джоба си, а на листчето пише от кво ангелите в Рая мрат кат’ успани мухи. Оказа се, че туй е гъба, на ти сега! След войната в наш’то село казваха за ония, дето измряха от гъби — вгъби се. Ама тайзи гъба не беше к’ва да е, а някаква си птича — отгоре ли цвъкаше, какво ли, нищо не разбрах. Гавраилчо кат’ раззина плювалник и дума не може да рече, а сетне направо избухна: как, вика, крилатите ангели могат да се вгъбят? Те били безсмъртни създания и разни други такива. Тогаз негово благородие извади мъжката едно друго листче и се захвана бързо да дращи разни чудати формули. И се разбра, че такваз й е същината на тайзи гъба, че вирусът й може с неописуема скорост да мутира както си ще и да поразява, както мъдро рече господин Калашников, клетките на всеки организъм от плът. Тоя вирус, като влезе в клетките, веднага се размножава. А пък организмът на ангела е като две в едно — хем човек, хем птица, та затуй проклетият вирус го яде от две посоки едновременно. Гавраилчо все едно го цапнаха с мокър парцал по главата, пък гледам, че и на Вартоломей му се дръпна кръвта от лицето и ми вика тихичко на ухото: «Остана ли ти малко вино, братко?» Да бе, как ли пък няма да ти дам. Както каза негово благородие, там проблемът им е, че фактически всички ангели в Канцеларията бяха в телесен човешки образ и им беше харесало да го пият още докато са били на Земята. Ясна работа — ако някой отиде в Париж, сетне за нищо на света няма да поще да е безплътен. Затуй инфекцията ги ловеше, ама рак, язва или херния нивгиш не можеше да се образува в тялото им, понеже както да въртиш и да сучеш, ангелите все пак са си извънземни създания.“

Малинин наплюнчи молива и въпреки че пръстите му бяха изтръпнали, продължи бързо да запълва листа с криволици с големи завъртулки.

„Гавраилчо се притесни, развъртя кунки кат’ същински винталатор и пита: а къде изчезват телата на ангелите? Ама и негово благородие не яде доматите с колците и отведнъж му светна с разни сложни термини, че те мож’ да са ангели с човешки образ, ама кат’ умрат, се лишават от тяло и пак стават безплътни. А пък кат’ са безплътни и освен туй са умрели, няма кой да поддържа съществуването на тази безплътна материя в пространството (их, че го рекох!), понеже вече няма жизнена сила. И затуй изчезват.“

Малинин се почеса по ухото, задраска думата „изчезват“ и я написа с главни букви, а след това малко се поотдръпна, за да й се полюбува.

„И затуй ИЗЧЕЗВАТ. А пък аз се натъжих, щото излизаше, че душата ти е безсмъртна хем в Рая, хем в Ада, ама има гадняри, дето намират начини да я утрепят за вечни времена. Сиреч, нивгиш веке няма да върнат тез ангели и те са изчезнали вовеки. Като изложи к ’во е полижението, негово благородие взе да кове желязото докат’ е жежко и взе да иска от Гавраилчо да му даде достъп до секретните досиета на убитите ангели, щото требело да разбере за к’ви таквиз провинения ядат калая, след кат’ са ходили на Земята толкоз отдавна. Гавраилчо твърдо му обеща да го стори, понеже двамата с Вартоломей имат право на достъп до архива, въпреки че инак не пускат до досиетата на километър, понеже секретността в Рая е направо кат’ в жандармерийско поделение в майката Русия. И го попита какво значи тогаз видеозаписът на кончината на Елевтерий, къдет’ той видял някого у тях в кухнята? Негово благородие се почеса по тиквата и ясно му рече, че него туй също го притеснява, понеже на туй отгоре на лентата на видеокамерите се вижда, че в тоз момент във вилата не е бръмвала дори муха отвънка. Пък и му е чудно как са вкарали вируса на таз гъба в ангелите тъй, че да не заразят всички останали? Вкъщи ли са ги сурвакали с тоя вирус или на работа? А пък кат’ е знайно още, че някаква гадина се опита да отрови и нас със светена вода, господин Калашников има сериозни подозрения за централния офис на Небесната канцелария, че сигур’ килърът се крие нейде из нейните коридори. Гавраилчо толкоз се стресна от този вирус, че му хрумна тозчас да обяви карантина и вече таман да грабне телефона, но негово благородие възпря тия му намерения, понеже морят ангелите с гъбата поединично и умно, инак за седмица и отгоре вирусът щеше да е плъзнал из целия Рай, тъй че няма никаква опасност от епидемия и туй е сигурно.“

Малинин разкърши ръце, духна им, тъй като усети тръпки, и отново се захвана да дращи криволиците си. Дневникът беше като водката — засмукваше го.

„Гледам, че Гавраилчо не може да се сапикяса от таз новина и направо го тресе от голямо шубе. И вика: сещате ли се кой може да направи това? Негово благородие въздъхна ей тъй досадено, сиреч писнахте ми с тия въпроси, и търпеливо обясни: щях ли да си премълчавам, ако знаех? Има надежда, че секретните досиета ще хвърлят светлина кой има зъб на тези ангели, а пък дотогаз требе да забранят пребиваването на ангелите в Рая в човешки образ. Гавраилчо отказа да забрани, понеже нямал такиз правомощия, но обеща да събере всички и да обяви за опасността, пък всеки да си прави сметката дали гъбата го застрашава, или да си я кара безплътен. Ако требеше да решавам аз, хич и не знам к’во щях да избера, понеже ми е някак по-лесно да съм човек, а пък ако си призрак, туй направо не е живот, а същинска мъка. Даже чаша вино не можеш изпи, щот’ всичко се излива през тебе до капчица, и ако си бесен, не можеш да забиеш един в зъбите на някого, а требе да действаш с електриката или телекинеза, а туй не всеки го може. Тъй че ний се сбогувахме с Гавраилчо и си отидохме у дома да спим, че още от заранта имахме сума работа. Требеше да проучим кой може да внася тоя вирус в Рая през митницата, а сетне негово благородие се канеше да иде в специалното хранилище с пропуск от Гавраил, понеже искаше да попрелисти секретните досиета, а след туй да се отбий и в библиотеката, че да понаучи повечко за гъбата H5N1. А го гледам, че за срещата с Алевтина май вече е забравил и да мисли дори, толкоз се вдаде в работата. И тъй е по-добре, понеже аз смятам, че женорята само пречат и няма защо да превръщаме кримката в мелодрама. Като се прибрахме, аз тозчас се метнах на тубата, предложих и на негово благородие, ама той ми тегли една майна, понеже било време да спим и щял да си легне, а пък аз да последвам примера му, щото утре съм щял да стана като от гроба. Е, не ми е за пръв път да ставам от гроба, затуй изчаках негово благородие да захърка и допих квото е останало в тубата, а пък там, православни граждани, се плацикаше едното нищо. Виното не ме хвана и не ми се спеше. Та си рекох: тъкмо имам малко свободно време, я да седна да си допиша дневника. Лично аз въобще не се кося като господин Калашников, щото със сигурност знам, че ний при всички случаи ще го спипаме този килър, както и да се усуква. Аз не съм му помощник току-така и негово благородие сигур знае кого да вземе в командировка, щото без мойте съвети той е все едно без ръце. А пък аз съм кат’ куче — ще изрия земята, ама ще надуша следата.“

След като сложи точка, Малинин изпита известно упоение от собственото си величие и се накани да продължи да пише, но от писането му го изтръгна пресипналият глас на Калашников, който се бе настанил удобно на дивана.

— Серьога, ти да не си превъртял? Бип-бииип-бибии-иип, тъй да знаеш! Скоро трябва да ставаме, а ти още не си лягал. Да не смяташ да дремеш по време на акцията?

— Съвсем не! — стегна се тутакси Малинин и затвори дневника. — Че колко ми трябва на мен, препатилият войник, башблороде? Стига ми и една минутка да подремна на приклада.

— Хайде-хайде — прозя се Калашников. — Зная ги аз тия твои приклади — сетне ще спиш прав като кон и ще отговаряш на въпросите ми чак на третия път.

Електронният будилник с пет режима за събуждане иззвъня след половин час, когато на Малинин му се струваше, че току-що е затворил очи. Калашников безмилостно дръпна коприненото китайско одеяло от колегата си.

— Предупредих те. Сега няма да хленчиш.

Малинин не хленчеше, но докато се обличаше, намъкна мундира на краката си, а ръцете си напъха в крачолите на униформените си панталони и с войнишко усърдие закопча ципа си чак до врата. Калашников завъртя глава и се потътри към кафеварката.

Платинената блондинка натисна плавно бутона и изображението на плазмения монитор на лаптопа помръкна. Абсолютно същото изображение угасна и на екрана на компютъра на жената, която се намираше на около десет километра от нея. Тя беше слаба, стройна брюнетка с чуплива коса и сини очи и изглеждаше на около трийсет години.

— Там има една миниатюрна камера в окото на статуята с копието. Те не я виждат — каза блондинката по мобилния си телефон, потропвайки развеселено по капака на лаптопа. — Ние не ги чуваме какво говорят, но можем да наблюдаваме изображението. Уверихте ли се, че това е мъжът ви, или да ви включим отново?

— Няма нужда — каза глухо Алевтина Калашникова. И прехапа устната си до кръв, за да не се разплаче, тъй като трудно успяваше да запази спокойствие.

— Прекрасно — усмихна се блондинката. — Надявам се, че ще спазвате онова, за което се споразумяхме, както ще го спазваме и ние. Чакахте тази среща деветдесет години, нали? И не предполагахте, че тя ще се състои. Сега вашата мечта ще се реализира, но ако се държите както трябва. Рано сутринта ще занесете писмото на адреса, който ви казах. И ще го сложите…

Последва кратко и подробно описание на скривалището. По време на целия инструктаж Алевтина не издаде звук.

— Разбирате ли, в момента вашият скъп съпруг е много уязвим — добави хладнокръвно момичето. — Той е пришелец от Ада и за нас не е никакъв проблем да го премахнем, тъй като за целта ни е нужна само една капка светена вода. Още повече че до него денонощно се подвизава наш човек. Достатъчна е само една неправилна стъпка и вие никога повече няма да го видите, дори и след Страшния съд.

Тя направи пауза, за да изчака нужната реакция.

— Вие сте лайно — изрече твърдо и злобно Алевтина. — Мразя ви.

Блондинката се усмихна още по-широко.

— Зная — заяви спокойно.