Zотов
Епидемия в рая (45)

Четирийсет и четвърта глава
Черният силует

понеделник, 04 часа и 27 минути

RL2 беше разстроен съвсем малко заради това, че камерата за видеонаблюдение в окото на статуята с копието, която бе монтирана толкова удобно в стаята във вилата за гости, от два часа през нощта престана да работи. Както винаги точно когато не трябваше. Сигурно бяха забравили да й сменят батериите. На следващото заседание трябваше да внесе предложение да увеличат квотата на гастарбайтерите, защото иначе можеше да се появи някаква спешна нужда, а нямаше да се намери дори куриер. Едва ли Калашников я бе открил, просто камерата изключваше по технически причини и това беше най-обидното. Всъщност изобщо не беше интересно да го наблюдава, тъй като животът на един офицер от специалните служби беше доста умряло риалити шоу. Прибра се човекът, пи чай, седна да мисли, да записва нещо и да разлиства бавно тефтера си. След известно време се избръсна (готвеше се за срещата с жена си, ясна работа) и пак грабна тефтера и взе да дращи нещо в него. Изобщо скучна работа, нямаше нищо любопитно. По принцип ангелите на възмездието имаха аналогични занимания и положението дори беше още по-лошо — седиш столетия наред в базата и играеш шах. А пък му се щеше… Еесееех. Идеята как може да използва момичетата, които се озоваха в Рая след разгрома на ангелската колония, за да постигне целта си, му хрумна сравнително скоро — някъде преди около петдесет години. Той ги откри по най-простия начин — чрез архива, и години наред следи поведението им, тъй като нямаше бърза работа. Те го разочароваха и тъй като беше професионален познавач на женската логика, много неща му станаха ясни още от самото начало, понеже е всеизвестно, че женският начин на мислене в критични ситуации винаги е доста предсказуем. Смахнатите дами отдавна бяха замислили ужасното отмъщение, но заради обичайната си разхайтеност все не можеха да стигнат до верния начин за осъществяването му. Какво пък, той с удоволствие щеше да им подскаже как трябва да действат. Дори не се наложи да убеждава глупавите женоря, тъй като те веднага клъвнаха на подготвената от него стръв, защото бяха изкарали доста време като вързани на въже. Разбира се, помогна му и факторът на отмъщението. Интересно, защо ли не успяха да се сетят за това сами? Ама че задръстенячки — гърчеха се от бяс хиляди години, правиха се някакви татуировки, сключваха съюзи (и наивно си мислеха, че никой няма да научи това) — същинска детска градина. А трябваше редовно да следят новините от Земята. Нямало начин да ги убият ли? Няма причина за притеснения, както се казва в онази в реклама, защото там задължително щяха да измислят нещо. Атомни заряди, неутронни бомби, нервнопаралитичен газ, бактериологично и генно оръжие — всичко това се появи на Земята за по-малко от половин век. Когато го изпратиха в наказателна командировка да работи в Китай, наблюдавайки работата на тамошния секретен японски отряд 731^[1], той видя какво може да се направи с помощта на бактериолозите. А Шефа внезапно и най-неочаквано му поднесе изненада — съвсем новият H5N1, вирусът на птичия грип, който се оказа потресаваща находка, тъй като, без дори да осъзнава, Шефа бе създал истинско чудовище, способно за едно денонощие да унищожи целия Рай. Вирусът изяждаше клетките както на човека, така и на птиците, а организмът на един ангел се състоеше точно от такива комбинирани клетки и имунитет за него по принцип не съществуваше. Отначало RL2 не вярваше, че го е споходило такова щастие, и се съгласи да убие Серафим не за да докаже лоялността си към смахнатите девойки, а просто от чисто човешко любопитство. За да види дали това ще подейства? Серафим не усети почти недоловимото убождане в крилото, а изчезването му, което изплаши толкова много цялата Небесна канцелария, само потвърди идеята му, че вече може да задейства стария си замисъл, който съзря у него след последния отпуск на Гласа. Момичетата му се довериха напълно и той трябваше да признае, че изпълниха бойната си задача за отличен. Всъщност какво друго можеше да очаква от ангелите на възмездието, при положение че всеки от тях можеше да замени цял батальон професионални убийци. Те му вярваха до такава степен, че дори не се замислиха за лицензията за убийство, която представляваше нещо като разрешение, оставено от него в тайника за тях. Оказа се, че е много лесно да изработиш такова разрешение в домашни условия — изрязваш една небесносиня пластмасова карта, залепяш й магнитна лента и толкова. Но на тях и през ум не им мина, че картата е фалшива, тъй като истински лицензни имаше право да издава единствено Гласа, а там липсваше свещеният му подпис. И това също щеше да помогне за тяхното обвинение. А за кабелите от специалната телефонна връзка и без това всичко беше ясно — Калипсо имаше право на меч и ги бе прерязала точно тя.

Какво ставаше? Счуваше ли му се или не? Някъде звучеше лека музика на арфа. Изпълнението не беше перфектно, но в същото време изобщо не бе и любителско. Всъщност той знаеше каква е тази работа с музиката. Изглежда, стереосистемата в кабинета му се бе включила сама, понякога се случваха такива неща. Трябваше да отиде и да я изключи, а след това да си тръгне за вкъщи, та най-сетне да се наспи. Утре имаше много работа, Гласа щеше да пристигне към обед и всички щяха да видят появата на новия ръководител, какъвто още не бе имало в Небесната канцелария. На онзи ръководител, който щеше да научи всички как трябва да се работи. На онзи ръководител, който…

Когато влезе в кабинета, RL2 се вцепени, тъй като ясно видя, че зад бюрото му седи човек, чието лице не можеше да съзре в мрака. Черният, обгърнат с лунна светлина силует дори не трепна при появата на RL2, а само докосна дистанционното на бюрото и нежната музика, която се лееше от тонколоните, секна. RL2 се вгледа и инстинктивно отстъпи назад, тъй като видя до човека тънка проблясваща метална лента. А той много добре знаеше какво е това. Дори знаеше прекалено добре.

RL2 опъна бавно показалеца на дясната си ръка успоредно на бедрото си.

— Кой сте вие? — попита. — Какво търсите тук?

Острието подскочи нагоре и разсече нощния въздух със свистене…