Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (96)

95.

Томас се прибра вечерта. Бяха му оставили топла вечеря, той я отказа и след като прегърна Джаклин дълго и с благодарност, се качи в апартамента на майка си с историята на Присила за семейство Толивър. Докато беше в купето първа класа на път към вкъщи, образи от миналото се мяркаха заедно със светлините на къщи в далечината, които прелитаха покрай прозореца на влака. Спомни си как Присила му се оплакваше, че майка му обича повече синовете им, отколкото дъщеря им. Тогава й каза, че говори глупости. Майка му обичаше еднакво всичките си внуци. Просто бе свикнала с отглеждането на момчета и с тях се чувстваше по-спокойна. Нали беше прекалено зает, така и не бе обърнал внимание, че майка му се държи по-студено с Реджайна. Бе забелязал единствено как дребното лице на момичето, обсипано с лунички грейваше и как тя протягаше ръце винаги, когато видеше баба си. Различни моменти от миналото на семейството изплуваха като доказателство за загрижеността на Присила и той се упрекна, че е бил сляп глупак, след като досега не бе видял истината. Трябваше да обърне внимание, когато Присила призна, че е прочела дневниците на майка му, за да разбере дали тя се е досетила за връзката й с майора.

Разтърси го студена тръпка, когато осъзна, че майка му е подозирала още от раждането на Реджайна вероятността внучката й да е дете на Андрю Дънкан. Подозирала е, защото не е знаела със сигурност. Томас бе живял години наред, без да се усъмни кой е бащата на дъщеря му, и тази мисъл го прогаряше като куршум, който никой не можеше да извади. Беше се примирил, но вече не можеше да живее с разяждащата болка. Трябваше да разбере какво знае майка му. Искаше му се да повярва на Присила — отчаяно копнееше да й повярва, — но това бе невъзможно, освен ако майка му не дадеше някакво доказателство, че дъщеря му е негово дете. Както Присила бе казала, майка му не пропускаше нищо.

Джесика отвори на почукването му по нощница, въпреки че все още не си беше легнала, а пиеше вечерната си чаша горещ шоколад. Изненада се, когато го видя.

— Кажи, сине. Какво има?

— Мамо, трябва да говоря с теб.

— С удоволствие ще те изслушам.

Томас така и не разкри пред никого за признанието на Присила в прелюбодеяние, нито уверението й, че той не е баща на Реджайна. В продължение на осем години бе носил сам товара на разкритията й, но вече нямаше сили да понася болката сам.

— Още от самото начало си знаела за връзката й с Дънкан, нали, мамо? — започна Томас, след като й обясни причината за развода си и сподели как Присила го е уверила, че го е излъгала.

— И се питаш защо не съм ти казала? — попита Джесика. — Щеше ли да излезе нещо добро, ако ти бях казала, сине? Пък и аз само подозирах, като долавях привличането между тях. Не знаех нищо със сигурност.

— Но се отнасяше към Реджайна сякаш бе сигурна.

По бузите на майка му изби лека руменина и тя издаде срама й.

— Така е и се надявам да ми простиш онова, което аз самата не мога да си простя. Навремето бях точно толкова сигурна, че Андрю Дънкан е баща на Реджайна, колкото сега съм сигурна, че не е бил.

— Защо? Какво доказателство промени нещата?

Джесика остави историята на семейство Толивър, която по-рано беше прегледала на малка масичка. Томас реши, че го прави нарочно, за да събере мислите си. Майка му никога не говореше по сериозни въпроси, без първо да ги обмисли.

— Няма значение как съм разбрала — каза тя и му отправи тъжна усмивка. — Интуицията на баба може би, но Присила ти е дала всички доказателства, от които се нуждаеш. Можеш да си спокоен.

— Да не би да казваш, че мога да й вярвам?

— О, да, сине. Присила ти е казала истината.

— Откъде знаеш?

— В подобни случаи, миличък, трябва да съдиш за истината по онова, което знаеш за човека. Присила те мразеше така, както единствено отритната жена може да мрази. Ако Андрю Дънкан беше баща на Реджайна, защо й е да вади трънчето на съмнението ти? Не че сега се е загрижила за болката ти, интересува я безсмъртната й душа. Ти представяш ли си да умре, докато подобна лъжа тежи на съвестта й? Можеш ли да си представиш, че Присила притежава подобен кураж? Сигурна съм, че тя се надява да не повярваш и да си нещастен до края на живота си. Същевременно си е измила ръцете пред Създателя, а това е най-важното за нея. Повярвай й, сине, и с радост се връщай към спомените си като баща.

Томас се замисли над думите на майка си. Никога нямаше да получи истинско доказателство, че дъщерята, погребана до сина му, е била кръв от неговата кръв, плът от неговата плът, но знаеше какво представлява Присила и бе склонен да повярва на логиката на живата легенда, седнала срещу него. Майка му никога не беше го лъгала или подвеждала. Щом тя бе убедена, че Реджайна е негово дете, това беше достатъчно. Почувства се освободен, също като човек, който поема дълбоко въздух, след като е бил жив сред пламъците. Доплака му се, когато се наведе, за да целуне бузата на жената, дарила го с живот. Разбира се, че й прощаваше. Тя бе страдала заради съмненията си кой е баща на Реджайна по-дълго от него и трябваше да изживее живота си, като съжалява, че е лишила от обичта си най-добрата от цялото семейство Толивър. Избърса сълзата, която се стече по бузата й.

— Благодаря ти, мамо. Наспи се. Аз поне ще спя добре.

— Защо бързаш толкова, сине? Къде си тръгнал толкова късно?

Томас взе книгата.

— Да се видя с Върнън. Трябва да му кажа, че майка му умира.

Джесика слушаше как се отдалечават стъпките на Томас и й се стори, че не са толкова тежки, въпреки че мисията, която му предстоеше, бе тъжна. Колко благодарна бе, че живя достатъчно дълго, за да освободи сина си от болката, за която не подозираше, че го мъчи. Беше благодарна за вдъхновението, което й даде възможност да подкрепи доказателството за бащинството на внучката си с характера на Присила. Томас й повярва и сега майка му нямаше повече да се страхува от разговора, който можеха да проведат, ако той бе настоявал да чуе истината такава, каквато тя вярваше, че е.

„Отдавна знаех, че Реджайна ти е дъщеря, Томас. Типи ми каза, че някой ден ще разбера със сигурност дали е твоя плът и кръв.“

„Така ли? Ами ти как разбра?“

„Защото Реджайна умря, сине. Ако беше дъщеря на друг мъж, щеше да оживее.“

Тя, разбира се, никога нямаше да проведе подобен разговор с Томас. Като майка, никога нямаше да вдъхне нов живот на чувството за вина у сина си. Благодарение на Присила го убеди, като изложи фактите логично, единствения език, който Томас разбираше.

Присила го беше насочила в правилната посока, когато му бе казала да прочете историята на семейство Толивър. Доказателството, което той търсеше, беше пред него, в родословното дърво, но Томас никога нямаше да го види. Синът й не вярваше в проклятието, докато Присила вярваше.

Преди осем години, вечерта, когато докараха тялото на Реджайна у дома за погребението, Върнън влезе в стаята й с подпухнали очи, покосен от скръб заради смъртта на сестра си, убеден, че с брака на родителите му е свършено. За какво проклятие бълнуваше майка му, бе попитал той. Навремето беше на двайсет и две, забележително красив, ала мъката го бе превърнала в малкото момче, свикнало да се настанява в скута на баба си, когато дойде време за „нещо сладичко“, както се изразяваше Ейми.

Джесика му беше разказала за проклятието, докато наблюдаваше колко скептично приема той думите й.

Когато приключи разказа си, Върнън обобщи:

— Чакай да видим дали съм разбрал, бабо. Въпросното… проклятие върху „Съмърсет“ е започнало, когато дядо се е оженил за теб, а не за жената, с която е щял да се венчае, и в резултат на това синът му умрял, а ти не си могла да износиш нито едно дете след татко.

Джесика бе признала, че така представени, нещата изглеждат доста нелепо, при положение че и други семейства са преживели същите трагедии, но си оставаше истина, че децата на Томас бяха починали.

— Заради това, че татко се е оженил за мама не по любов ли? — попита Върнън, неспособен да повярва.

— Така мисли майка ти.

Върнън бе издул бузи, без да крие облекчението си. Толкова бе лесно за младите да приемат едно простичко обяснение като отговор на сериозен проблем.

— Благодаря ти, че ми каза, бабо. Страхувах се, че има нещо повече. Горката ми майка е доста объркана и не е чудно, че се държи така в подобно състояние. — Той се бе изправил, очевидно доволен, след което й отправи усмивка, в която се четеше много тъга. — Както ни четеше от Аристотел, бабо: „Една лястовица пролет не прави“. Затова си мисля, че смъртните случаи в две поколения, макар че могат да бъдат обяснени като следствие от погрешно сключени бракове, не създават закономерност — нито пък проклятие. Просто за да съм сигурен, няма да повторя греховете на предците си. Ще се оженя по любов.

Преди да излезе, Върнън се обърна с усмивка и напомни на Джесика за Сайлъс. С годините Томас бе натежал и тя забелязваше влиянието на мъжете от семейство Уиндъм в яките рамене и закръгления корем, докато фигурата на Върнън, също като на дядо му, щеше да си остане стегната като на аристократичните праотци.

— И ще добавя още нещо, бабо — бе продължил той. — Колкото и прекрасна да е била жената в Южна Каролина, за която дядо не се е оженил, той не е направил грешка, като е предпочел теб.

Джесика все още усещаше приятна топлина при спомена за комплимента на внука си, но също така помнеше и облекчението си, когато той затвори вратата. Страхуваше се Върнън да не попита дали тя вярва в проклятието. Две седмици по-късно бе поставен надгробен камък за Реджайна Елизабет Толивър Макорд и Джесика набра цяла кошница червени рози, които положи в краката й.