Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (79)

78.

— Какво си направил? — ахна Присила.

Томас спокойно връзваше черната си вратовръзка пред огледалото.

— Поканих мисис Частейн, шапкарката, на рождения ден на дъщеря ни. Прецених, че ще й бъде приятно да види лично какво е създала.

— Томас… — Присила застана пред съпруга си и закри огледалото. — Джаклин Частейн е приятна жена, но тя е шапкарка… продавачка.

Томас нежно, но уверено измести съпругата си с опакото на ръката.

— Е, и?

— Е, и, ли каза? Хора като нея нямат място на празненството на Реджайна! Това е.

Приключил със задачата си, Томас погледна съпругата си.

— Ти как щеше да се чувстваш, ако някой бе казал същото за щерката на лекаря — кърпач на кокали, както някои подхвърлят.

Присила се изчерви.

— Не смей да говориш така за баща ми, мир на праха му.

— Не говоря за баща ти, Присила, ами за теб. Опитай се да се поставиш на мястото на жена, която не се е омъжила в семейство Толивър.

Очите на Присила заблестяха.

— А пък ти си помисли за децата, които нямаше да имаш, ако не бях аз — озъби се тя.

— Повярвай ми, Присила, правя го всеки ден. Спокойно, мила. Като знам как изглежда мисис Частейн, едва ли яде много.

Докато Томас общуваше с гостите, непрекъснато поглеждаше към вратата и очакваше тя да се появи. На масата бе предвидено място за Джаклин Частейн, възможно най-далеч от неговия стол начело на масата. Томас се изкушаваше да премести картичката с името й по-близо, но разбра, че това само ще накара жена му да го засипе с нови въпроси. Какво му ставаше? Хрумваха му опасни мисли — при това много опасни. Толкова ли беше нередно — неморално — да се възхищава на красива жена, която не му е съпруга? Просто искаше да се наслади на компанията й. През деветнайсетте години брак той нито веднъж не бе погледнал друга — така както мъж с жена и деца не бива да поглежда. Все още не можеше да си обясни импулса, който го накара да покани мисис Частейн на тържеството на дъщеря си, нито пък вълнението, че ще я види отново. Беше разменил с жената само няколко думи, прекара няколко минути с нея, но все още чуваше гласа й, виждаше прекрасното й лице и това му доставяше огромно удоволствие. За момент му се прииска да не идва, така едва ли щяха да се срещнат отново.

Томас се загледа в дъщеря си, грейнала сред приятелите, Тайлър Макорд бе неотлъчно до нея. Въздъхна. Момчето беше изгодна партия. Произхождаше от добро семейство, от хора, които се обичаха, и очевидно бе лудо влюбен в Реджайна, както и тя в него. Всички в дома на семейство Толивър го харесваха, най-вече момчетата. Тайлър и Върнън си говореха за земя, с Дейвид обсъждаха бейзбола, а семейство Макорд се отнасяха към Реджайна като към свое дете. Като баща, Томас не можеше да иска повече от това. Зелената сатенена панделка подчертаваше червените букли на дъщеря му. В средата бе забодена малка диамантена игла, която двамата с Присила й бяха подарили за шестнайсетия рожден ден.

— Благодаря, мамо, благодаря, тате — бе казала Реджайна по своя неповторим начин, докато по-рано отваряха подаръците. (Върнън и Дейвид й бяха избрали копринени чорапи, а баба й гребенчета за коса с инкрустации.) — Когато си я слагам, винаги ще помня прекрасното празненство, което ми организирахте за шестнайсетия рожден ден.

Присила бе посегнала да закачи иглата на роклята на Реджайна, но Томас я спря и предложи да я сложат в средата на панделката.

— Тате! Приказна идея! — бе извикала Реджайна, а Томас не обърна никакво внимание на погледа, който му отправи Присила с намерение да го постави на място.

Как само му се искаше мисис Частейн да е тук сега и да види творението си. Присила бе казала на момичето, че панделката е правена специално за нея, и се хвалеше, че никой в целия град няма подобно нещо. Снимката на фотографа обаче не разкриваше красотата й в достатъчна степен.

— Извинете ме, мистър Толивър — прошепна Барнабас, съпругът на Петюния и иконом на семейство Толивър. — Мисис Джаклин Частейн, която очаквахте, е на вратата. — Той подаде на Томас картичката й.

Сърцето на Томас полетя.

— Върви да я поканиш, Барнабас.

Тя бе застанала в осветеното от полилей антре с достойнство, което криеше несигурност от посрещането. Томас веднага го забеляза. Ядоса се. Никой не биваше да се чувства изолиран в дома му. Тръгна към нея с усмивка и протегна ръка. Тя беше облечена в бяла рокля без пищно обточените бухнали поли и подчертани корсети на всички присъстващи жени. Томас се досети, че тя сама е ушила роклята, и се възхити на куража й да заплува срещу течението. Тъмната й коса беше прибрана на висок кок, подчертан от жълти панделки.

— Мисис Частейн — поздрави той и пое ръката й. — Много се радвам, че дойдохте.

— За мен е удоволствие, въпреки че съм малко нервна, мистър Толивър — отвърна Джаклин.

Томас й предложи ръката си.

— Веднага ще променим това, мисис Частейн. Да вървим на масата за пунш.

Присила посрещна гостенката с добре обигран чар, но не скри изненадата си, че шапкарката е проявила дързост да се появи.

— Надявам се да не сме ви обезпокоили с тази покана в последния момент, мисис Частейн. Понякога съпругът ми проявява… прекален ентусиазъм.

— Ни най-малко, мисис Толивър. Възхищавам се на ентусиазма. Той е изключителна черта.

Когато Томас заведе гостенката, за да я запознае с дъщеря си, Реджайна я прегърна.

— Обожавам панделката ви, мисис Частейн. Много ви благодаря за вложеното творчество и усилия.

— Като я виждам на косата ви, знам, че си е струвало и времето, и усилията, мис Толивър.

— Моля ви, наричайте ме Реджайна. Позволете аз да ви наричам Джаклин. Прекрасно име. Френско е, нали?

Томас бе готов да прегърне дъщеря си. Когато Джаклин се обърна, за да се запознае с Върнън и Дейвид, които му помахаха, за да не ги забравя, той привлече Реджайна до себе си и я целуна по слепоочието.

— Обичам те, Попи.

— И аз те обичам, тате.

Когато запозна Джаклин с майка си, Томас веднага забеляза как веждата на майка му потрепна издайнически, което вещаеше разговор. Тя веднага предразположи гостенката, като я поздрави за роклята.

— Виждам, че и вие сте съгласна с мнението на Оскар Уайлд, че тези „подобрители на рокли“ — Джесика махна с ръка към множеството, — са съвременна проява на чудовищен вкус. Приятелката ми Типи — Изабел — сега създава рокли, които нямат подобни ужасии. Чували ли сте за Изабел?

— О, да, мисис Толивър — отвърна Джаклин с изумление. — Значи познавате Изабел? Лично ли я познавате?

— При това много добре.

Развълнуваният Томас наблюдаваше как двете жени започват оживен разговор за приятелството на майка му с Типи. Много скоро разговорът им привлече и други гостенки, все съпруги, които се възхитиха на роклята на Джаклин, а пък мъжете се възхищаваха на самата Джаклин.

— Как дойдохте, мисис Частейн? — попита в края на вечерта Томас.

— Докараха ме. Помолих кочияша да се върне да ме вземе в десет.

— Джаксън сигурно вече се е напил в местната кръчма. Ще повикам моя кочияш да ви прибере.

Предпочиташе да я откара лично, но по този начин само щеше да предизвика съдбата. Изпрати я до каретата и нареди на кочияша да не си тръгва, преди дамата да се качи в апартамента си над магазина. Двамата си стиснаха ръцете.

— Довиждане, Джаклин. Много ви благодаря, че дойдохте.

— Много мило, че ме поканихте… Томас.

Тя му се усмихна и лунните лъчи се заиграха в тъмната й коса и жълтите сатенени панделки.

— Надявам се да се срещнем отново — подхвърли той.

— Малко вероятно, но ще ми бъде приятно. Довиждане… мистър Толивър.

Томас остана да наблюдава как каретата потегля и преглътна болката, насъбрала се в гърлото му.