Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (81)

80.

Рано една сутрин след погребението, Томас яхна коня и отиде в „Съмърсет“. Слезе на хълма, където бе погребан баща му. Листата на червения дъб пожълтяваха, както и на смрадликата, на блатните широколистни сред боровете покрай пътя към плантацията. Знаеше, че няма да доживее златна октомврийска утрин, която да не му напомня за деня, в който още преди слънцето да е напълно изгряло, синът му бе срещнал смъртта си. Томас свали шапка и коленичи пред надгробния камък. Спомни си онази част от разговора между майка си и баща си преди двайсет и две години. Спомни си думите на баща си.

„Мама ми каза, че «Съмърсет» ще бъде прокълнат заради жертвата, която направих, с цел да осъществя амбицията си да имам собствена плантация… Не обърнах никакво внимание… Когато обаче не успя да износиш и първото ни дете, детето заченато с толкова страст и радост, а после и другият спонтанен аборт след раждането на Томас, а после… ти… така и не успя да заченеш. А когато изгубихме Джошуа…“

Томас така и не забрави мъката, която долови в гласа на баща си, докато правеше това признание пред майка му. „Тази възможност ме преследва като демон и наистина имам чувството, че сме прокълнати… и наказани… заради егоистичната размяна, която направих, за да се сдобия със земя.“

Томас тръсна глава, за да прогони мислите, че смъртта на сина му е заради проклятието, но те така и не си отидоха. Днес бе дошъл на мястото, на което често забравяше тревоги, надежди, постижения и търсеше съвети и напътствия, сякаш баща му можеше да го посъветва от отвъдното. Почти винаги си тръгваше с олекнало сърце, по-решителен, с ясното чувство, че знае какво прави. Днес бе дошъл да се освободи от нелепите мисли, които го преследваха безжалостно, откакто донесоха малкото му момче, вече мъртво след тренировката, ала докато гледаше надгробния камък, Томас остана с ужасното чувство, че е дошъл на погрешното място.

Представи си баща си, когато бе най-силен: висок, изпънал гръб, властен, натрупаната мъдрост бе изписана по красивото му лице, очите гледаха прямо и спокойно. Днес споменът за тези бистри зелени очи не потвърди убеждението на Томас, че проклятието на рода Толивър е просто глупост. Напротив, беше сигурен, че баща му е готов да спори с него.

И той, също като баща си, бе пожертвал щастието на друг човек заради собствения си интерес и сега съжаляваше, което бе достатъчно мощно проклятие. Томас често се питаше, особено сега, когато понякога имаше чувството, че Присила го мрази, колко по-щастлива щеше да бъде тя, ако се беше омъжила за човек, който я обича. Той я беше лишил от това щастие и заради тази кражба бе платил със собственото си щастие, което бе неговата жертва. Нима „егоистичният избор“, който бе направил в името на земята, бе причината за смъртта на Дейвид? Разбира се, че не. Мъже непрекъснато се женеха от любов към жените си, но децата им умираха. Нямаше никакво проклятие.

Анри и Бес бяха изгубили дъщеря; Джереми и Камилия Уоруик пък изгубиха син. И те ли бяха прокълнати?

Томас се изправи, сложи шапката си и зарея поглед към безкрайните редове памук, които щяха да му донесат истинско успокоение. Работниците минаваха втори път през все още плодородното поле. Красива гледка. Какъв простор, необятен — каква мощ, — цялата тази белота се простираше в далечината, човешкото око не можеше да я обхване, тя пълнеше душата му и това не можеше да се отрече. Спомни си, когато баща му обясняваше на Присила, докато бяха сгодени.

— Семейство Толивър не са моряци. Не сме родени да кръстосваме океаните и да опъваме платна. За добро или зло, ние изпитваме потребност да обработваме земята — огромни парцели — и тази земя трябва да е наша, също както е била на прадедите ни в Англия и Южна Каролина.

Как бе възможно човек да се отрече от истинската си същност, от онова, за което бе роден и благодарение на което щеше да оцелее, от убеждението си, че трябва да го предаде на потомството? Ако мъката му набъбваше при вида на наследството, което малкият му син нямаше да сподели с брат си, това се дължеше на зла съдба, не на проклятие. Бе лишен от наследник, ожени се за момиче, което не обичаше, но тази загуба нямаше нищо общо с жертвите, които двамата с баща му бяха направили за „Съмърсет“. Томас се зарече да не забравя всичко това.