Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (74)

73.

Присила спря пред вратата на Джесика. Въпреки че всички от семейството бяха излезли и нямаше да се върнат до края на следобеда, а по нейна поръка слугите бяха заети на долния етаж, тя се огледа внимателно, преди да отвори вратата. Усети познатото присвиване в стомаха. Дори след пет или шест тайни влизания в стаята на свекърва си, тя все още трепереше, че Джесика може да се върне, ако е забравила нещо, или — да пази господ — да се появи Петюния, вярното й куче. Икономката можеше да влезе с изпрани чаршафи, за да натопи рози от градината или поради друга причина и да я хване пред писалището на господарката й.

Какво разумно основание можеше да изтъкне, за да обясни защо се е промъкнала в стаята на свекърва си и чете дневниците й, които е извадила от заключеното чекмедже, при това по време, когато много добре знаеше, че Джесика я няма? Такова обяснение не съществуваше и още от началото Присила много добре знаеше, че работата й е спукана пред Томас и Джесика, ако я хванат, но бе преценила, че рискът си струва минималния шанс да бъде разкрита. Засега Джесика не бе усетила, че някой е пипал дневниците й. Присила забеляза, че са подредени на купчинки, и всеки път, когато отключваше горната част на писалището, внимаваше да ги върне точно в реда, в който са били, а ключа да постави на мястото му.

Още от деня, в който се роди Реджайна, Джесика се отнасяше към дъщеря й предпазливо, което не можеше да се каже за държането й към Върнън. Известно време младата жена си казваше, че първородното внуче е център на вниманието и получава най-много обич от баба си.

— Вторите деца не предизвикват чак такова вълнение като първите, нали? — попита веднъж майка си.

— Напротив — бе отвърнала тя. — Защо питаш?

— Джесика не е така очарована от Реджайна, както от Върнън.

— Навярно има слабост към момчета. Отглеждала е единствено синове, слава богу. Тя не притежава достатъчно топлота, за да отглежда момичета, това е ясно.

Присила се беше съгласила, че е точно така. Двете с Джесика така и не се сближиха, за огромно разочарование на Присила, но думите на майка й не обясняваха защо свекърва й обича Ейми, както и всички останали деца, независимо от пола, расата или класата им.

— Въобразяваш си — отсече Томас, когато тя сподели с него. — Мама не показва предпочитания към Върнън.

Когато се роди Дейвид, се оказа, че Томас е прав. Джесика много внимаваше да разделя поравно обичта си между трите внучета, но към Реджайна винаги бе малко резервирана. Една майка забелязваше подобни неща.

Отношението на Джесика към Реджайна предизвика вълна в тихите води на мирното до този момент съжителство между снаха и свекърва. Дребните причини за ревност, които до този момент Присила се опитваше да контролира, избуяха в негодувание. Това бяха зеленооките чудовища, характерни за всяка снаха, която делеше дом с майката на съпруга си. Томас подкрепяше майка си във всичко (въпреки че тя не бе предизвикала случай, в който на сина й да се налага да избира между нея и съпругата си), а това дразнеше Присила. Дразнеше се и от уважението, което децата й проявяваха към баба си в случаи, в които не слушаха майка си, не понасяше и почитта, с която Петюния и слугите се отнасяха към Джесика, след като тя, Присила, бе господарка на дома. Всичко това бе породено от странното отношение на свекърва й към Реджайна.

Защо тогава, запита се Присила, не бе видяла очевидното чак до миналия декември, през 1874 година, когато дъщеря й навърши седем? Сякаш я удари гръм — ключът към загадката бе пред очите й още от мига, в който се роди Реджайна. Джесика подозираше, че внучката й е плод на прелюбодеяние, че майор Андрю Дънкан, а не Томас е баща на детето й.

Неочакваното прозрение едва не я докара до припадък, когато семействата се събраха на Бъдни вечер за ежегодното парти с егног^[1]. Бяха на гости на семейство Дюмонт и децата се бяха събрали около елхата и отваряха подаръците си. Реджайна беше облечена в зелена кадифена рокля с дантелена яка и зелена панделка в косата, украсена с червени плодчета и бръшлян, едно-единствено момиче сред момчетата — принцеса сред поданиците си, Върнън и Дейвид, Ейбъл и Джереми III и по-малките им братя.

— Да знаеш, Джесика, че внучката ти все повече започва да прилича на теб с всяка изминала година — отбеляза Бес.

Джесика бе оставила с едва забележимо раздразнение чашата си в чинийката.

— Просто не е възможно. Реджайна е изключително красива.

На пръв поглед забележката бе съвсем невинна, но Присила се втренчи с удивен поглед в свекърва си. Бе напълно сигурна, че Джесика го усети, но нарочно не вдигна очи към нея.

Същата вечер Присила лежа будна, вдървена от ужас до Томас. Ами ако Джесика, в момент на афект и яд разкриеше съмненията си пред Томас? Тъкмо тогава й хрумна да прочете дневниците й. Тя ги пишеше непрекъснато и се готвеше да издаде книга за семействата, създали Хаубъткър. Сигурно бе изляла душата и сърцето си в тях. Откъде другаде да научи дали страхът й е основателен? Дневниците бяха заключени, но преди година, след като Реджайна бе поканена на чай в стаята на баба си, тя бе видяла къде Джесика прибира последния дневник, как заключва вратичката и поставя ключа под мастилницата. Присила бе открила ключа секунди след като влезе в стаята на свекърва си.

Отвори тетрадката с надпис „1866“, годината, в която започна съюзническата окупация на Хаубъткър, и откри доказателство за страха си. Бе точно каквото си мислеше. Джесика подозираше, че е имала сексуална връзка с майор Дънкан. Написаното на 19 август 1866 година едва не я накара да извика.

„Страхувам се да запиша ужасните си подозрения, да не би тези страници да попаднат пред чужди очи, но сърцето ми е натежало от мъка, а няма пред кого да разкрия тревогите си. Струва ми се, че красивата ми снаха има извънбрачна връзка с майор Андрю Дънкан. Наблюдавах безпомощно как това жадно за любов дете се предава под напора на вниманието на красивия майор. Толкова е заслепена от увлечението си по него, та не вижда онова, което е очевидно за мен, може би и за Петюния, но слава богу, Томас не забелязва. За него съществуват единствено задълженията му в «Съмърсет» и радостта му от Върнън.“

На 10 април 1867 имаше друг, набързо написан параграф. „Днес се роди Реджайна Елизабет Толивър. Тя е изящна, съвършена. Има бяла кожа и червена коса — също като моите, така казват всички. Е, ще видим.“

Скоро след петдесетия рожден ден на Джесика бе написано: „Типи ми каза, че един ден ще разбера дали детето носи кръвта на семейство Толивър. Питам се как ли ще разбера. Как ли ще се разкрие истината?“.

На Присила й се беше наложило да търси тези лични забележки сред местни и национални събития, новини за приятели, изобретения, мода, книги и музика. През настоящата 1867 година, Йохан Щраус младши даде на изпълнения ни със страхове свят един от най-красивите валсове, „Синият Дунав“, бе написала Джесика на една от страниците. Присила бе вдигнала очи, за да си припомни вечерта, когато танцуваше под звуците на Брамс в прегръдката на майор Дънкан на празненството, което той бе организирал за хората от града. Лицето й пламна от ужас при спомена за постъпките й. Как е възможно да е била толкова глупава и да не се досети, че всеки, който ги наблюдава, ще забележи привличането помежду им?

Томас не ги гледаше. Присила бе надникнала над рамото на Андрю към съпруга си, сгушен в един ъгъл с други плантатори, и си бе казала, че е в безопасност. Той нямаше да забележи. Беше й омръзнало да проси любовта на съпруга си, беше й писнало да обича мъж, който не откликваше на чувствата, за които тя копнееше, от които имаше нужда. Беше се оженил за нея, за да си осигури наследник. Томас бе мъжът на сърцето й, но — както Джесика бе прозряла — тя бе жадна за вниманието, което Андрю й оказваше. Възможно ли беше целият град, когато погледне Реджайна, да се пита как е възможно Томас да не е разбрал?

Присила бе оставяла дневниците в хронологичен ред, преди късметът да й изневери. Обзета от паника след наученото, тя бе излязла от стаята набързо, за да обмисли всичко. Джесика с нищо не бе издала подозренията си, освен че лиши Реджайна, съзнателно или не, от топлотата, която получаваха момчетата, но Присила бе забелязала промяна в отношението към дъщеря й през изминалата година. Може би свекърва й бе разбрала, че Реджайна я обожава, независимо дали са с една кръв, а и възрастната жена никога не би хлопнала вратата пред лицето на дете.

Джесика никога нямаше да спомене пред Томас за подозренията си. Защо да го прави? Сега вече синът й и снаха й бяха щастливи заедно. Семейството им процъфтяваше; в дома им цареше мир и разбирателство. Дори бракът им да не беше какъвто им се искаше, беше достатъчно добър. Всеки от тях бе получил онова, към което се стремеше. Томас си имаше двамата наследници, Присила се беше сдобила с титлата мисис Томас Толивър и всичко, което й се полагаше с името. Беше си извоювала специално място в сърцето на съпруга си. Защо тогава една любяща майка и баба да съсипе всичко това?

Времето щеше да изтрие майор Дънкан от спомените на града. Той си беше заминал преди седем години. Онзи ден дори някой се затрудни да се сети за името му. Присила не очакваше да има друга заплаха за щастието и спокойствието й. Животът умееше да замете прахта под килима, както се изразяваше Джесика, и поне засега Присила нямаше причина да смята, че ще бъде разкрита.

Не трябваше да се връща при тетрадките, не трябваше да продължава тайните си набези в стаята на Джесика, но бе мернала нещо интересно, което възбуди любопитството й към историята на семейство Толивър. Присила не устоя и затова се върна към първите дневници, за да открие произхода и значението. Споменаваше се на доста места и междувременно тя разбра що за човек е свекърва й и научи шокираща информация, която щеше да запази за себе си до деня, в който щеше да й послужи за защита на дъщеря й. Оставаха й още три години, за да научи всичко за личния живот на Джесика Уиндъм Толивър и подробности около проклятието на семейството.