Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (69)

68.

От прозореца на горния етаж Джесика виждаше кога майор Андрю Дънкан влиза и излиза. Той изтрополяваше по стълбите на апартамента си с изгрева на слънцето, за да отиде при хората си на пасището, където бяха опънали палатки и наклали огньове. Предполагаше, че там пие кафе и закусва. В гаража просто спеше. Използваше сграда в града за щабквартира, съвсем близо до Бюрото за освободените и недалеч мястото, което бе избрал за училище на децата на освободените роби.

Разкази за справедливостта на майора, за храбростта му и нетърпимостта към онези, които не спазваха закона, се понесоха на Хюстън Авеню. Към края на месеца търговци и граждани с неудоволствие признаха, че хората му не позволяват на престъпните банди, дезертьорите и мързеливците да плячкосват магазини, плантации и домове. Градският патрул се укроти, след като военен съд обяви двама от членовете му за виновни, след като бяха влачили освободен роб почти до смърт, и ги осъди на доживотен затвор в Хънтсвил. Крадците на коне бяха заловени, сложиха им дървени окови на краката и ги оставиха под палещото слънце, а осъдените бракониери на добитък бяха хвърлени в затвора на хляб и вода. Междувременно, федералните войници се заеха с някои от основните си задачи: построяването на училище за децата на освободените роби.

Джесика сърдечно одобри усилията на майор Дънкан да вдигне училището и имаше намерение да стане първата учителка след завършването на сградата. Щеше да има и хора, които са против — как бе възможно бяла жена да пълни главите на чернокожите деца с учение! — но никой не очакваше друго от Джесика Уиндъм Толивър.

Скоро Андрю Дънкан стана ежеседмичен гост в трапезарията на семейство Толивър. Вечерите бяха единственото време, когато Томас се прибираше от плантацията, а майорът от съюзническата армия нямаше задължения и можеше да обсъжда обществени въпроси и проблеми. Понякога Джереми, Анри и синовете им идваха, за да пушат заедно пури и да пият порто след вечеря. Разговорите и смехът им често следваха Джесика на горния етаж, когато отиваше да си легне, и тя си казваше, че приятелството между мъже, които до съвсем скоро са били врагове, е нещо добро. Майорът бе образован и културен човек и бе очевидно, че за него домът на семейство Толивър е красиво, чудесно убежище след мръсотията и напрежението през деня. За Джесика бе очевидно също, но не и за сина й, че гостът възприема Присила като една от многобройните прелести в къщата.

На една такава вечеря, два месеца след началото на окупацията, Присила изненадващо съобщи, че иска да се кандидатира за учителка в новото училище.

— Браво, Присила, това е чудесно! — възкликна Джесика. — Можем да ходим заедно. Майоре, и аз имах намерение да предложа услугите си.

Присила сбърчи безупречното си чело и се обърна към свекърва си.

— В такъв случай кой ще се грижи за Върнън?

Джесика остана изненадана от раздразнението в гласа на снаха си.

— Петюния и Ейми, разбира се.

— Не искам детето още отрано да остава само с прислугата. Баща му никога не е тук през деня. Една от нас трябва да е тук, а аз определено имам нужда от малко разнообразие. Ти вече си дала много на общността, Джесика.

Всички слушаха поразени обяснението й. За пръв път Присила настояваше за нещо, а по изражението и дръзкия й тон личеше, че няма да приеме възражения.

— Права е, мамо — намеси се Томас. — Ти ще помогнеш най-добре, като посочиш на Присила необходимите книги и направиш план. Нека тя се заеме. Така ще има шанс да покаже на града какво може.

Говореше като глава на семейството и се отнесе към Присила като към господарка в дома, промяна в положението, която Джесика нямаше нищо против да приеме. Остана доволна, че Томас взе страната на съпругата си, и се зарадва, когато забеляза гордостта, с която той я погледна, въпреки това у нея остана съмнението, че инатът, проявен от Присила, и желанието да преподава в училището нямат нищо общо с обучението на четмо и писмо на децата на освободените роби.

— Можем да оставим Върнън при другата му баба в часовете, когато сме на училище — предложи Джесика.

— Предпочитам да е тук с теб. Очевидно е, че предпочита твоята компания пред тази на мама. Тя е… тя няма твоя подход.

— Въпросът е решен — заяви Томас. Обърна се към седналата от дясната му страна Джесика. Тя дипломатично бе отстъпила мястото си начело на масата на младата жена, когато Томас зае стола на баща си след смъртта му. До тази вечер снаха й не се чувстваше удобно там. — Мамо, извоювала си правото да позволиш на други да поведат негрите — продължи той по-меко. — Остани вкъщи и се порадвай на внучето си.

Седналият срещу Джесика майор Дънкан, с блеснала кожа след банята, която бе наказал хората си да построят зад конюшните, изключително красив в тъмносинята парадна униформа със златни еполети, не каза нищо, предпочете да стои настрани от разговора, който имаше опасност да се превърне в семейна разправия. Джесика се запита дали той има представа какво става. Мъжете бяха толкова глупави, когато ставаше въпрос за желанията на жените.

— Както кажеш, Присила — примири се тя, — но не забравяй, че ще те наблюдават хората от целия град.

Намекът не направи никакво впечатление на снаха й.

— Както са те наблюдавали теб, Джесика. Ще се постарая да се държа със същото благородство, което си проявявала ти.

Томас изсумтя.

— Предупреждаваш Присила за неодобрението на хората от града, след като ти самата не се интересуваше от мнението им, мамо.

— Не говорех за неодобрение, Томас. Предупреждавах съпругата ти да не дава повод на хората да си чешат езиците.

— Тя иска да каже, да не уча черните деца на неща, които не бива да научават, нали така, Джесика? Не се тревожи. Никой няма да може да ме обвини. Ще преподавам четене, писане и аритметика — уточни Присила.

Томас се разсмя.

— Струва ми се, скъпа, че мама искаше да те предупреди да внимаваш да не създадеш у хората впечатлението, че ставаш като нея.

— Малко вероятно — тросна се Присила. Сините й очи заблестяха и Джесика реши, че тя ревнува. Съзнателно или не, Томас бе създал у жена си впечатлението, че я сравнява с майка си и сравнението не е в нейна полза. — Невъзможно е да се копира оригиналът — добави младата жена.

— Добре казано, мисис Толивър! — намеси се майорът и вдигна чашата с вино към Присила. Томас погледна с гордост съпругата си и също вдигна чаша.

— Точно така — съгласи се той.

Джесика тихо въздъхна. Боже!

Как само й се искаше да удуши Томас, че не бе дал на жена си онова, което всяка съпруга искаше — внимание и обич. Нима не виждаше колко е прелестна? Присила беше празноглавка, твърде впечатлена от името на семейството им и от богатството, но имаше добро сърце и бе грижовна. Нима не оценяваше тези качества, освен когато ги проявяваше в спалнята? Нима беше толкова безразличен към чувствата й, та оставаше сляп за простичкия факт, че я бе оставил уязвима за вниманието, което проявяваха към нея другите мъже.

Нима не знаеше, че ако се налага да търпи прекалено много безразличие, женското сърце става студено?

Времената бяха трудни; на Джесика отчаяно й се искаше Сайлъс да е до нея. Томас вече не се нуждаеше от съветите й, смяташе, че може да мине без тях. Сайлъс щеше да поговори с него като мъж, като съпруг със съпруг. Томас нямаше да му се обиди, но майка му да навлезе в опасни води… Дори й се стори, че чува гласа му: „Мамо, какви ги говориш?“.

Две седмици по-късно Присила се обърна към Джесика „по деликатен въпрос“. Когато разбра какво е желанието й, сърцето на Джесика се сви. Тя обходи с поглед лицето на снаха си, за да открие издайническа следа, че младата жена разбира по какъв опасен път е поела. През последната седмица Присила наглеждаше завършването на училището. Бюрото на освободените бе започнало да записва ученици и първият учебен ден беше предвиден за следващата седмица. Присила бе оставила на Джесика да подготви учебни планове, да събере книги от съседи и приятели, да осигури материали, тъй като снаха й трябваше да бъде на строежа.

— Нужно ни е повече място — изтъкна Присила, докато обясняваше защо моли Джесика да отстъпи спалнята и хола към нея, които заемаха със Сайлъс. В замяна щеше да получи апартамента, в който двамата с Томас живееха в другото крило на къщата. — Искаме да превърнем хола в детска стая за Върнън, за да има повече самостоятелност.

— Самостоятелност ли? Та Върнън е едва на пет месеца — отвърна Джесика.

— Да, но ще порасне.

Джесика не намери сили да откаже. Къщата беше нейна и тя имаше пълната власт, но заради хармонията в семейството отстъпи. Радваше се, че Томас и Присила са се отказали да строят нова къща в „Съмърсет“. Искаше й се Върнън да расте в семейния дом, далече от плантацията. Може би детето щеше да избегне влиянието, което плантацията оказваше на баща му.

Присила беше пристъпила към прозореца и гледаше към гаража за карети, докато излагаше искането си пред Джесика, а по лицето й се бе изписало нетърпеливо очакване. Да не би това момиче да си мислеше, че свекърва й е сляпа?

— Кога искаш да се нанесеш, Присила? — попита тя.

Младата жена я погледна с неприкрито облекчение, когато чу, че е съгласна.

— Веднага щом накарам слугите да разчистят — отвърна Присила.