Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (27)

26.

В часа преди зазоряване на първи март 1836 г. каруците, отправили се към източната част на Тексас, започнаха да се събират в полето зад град Уилоу Гроув, Южна Каролина. Групи семейства и приятели дойдоха да изпратят кервана, някои от магазините бяха отворили, за да могат хората да направят последни покупки или пък собствениците да се сбогуват с дългогодишните си клиенти, които едва ли щяха да видят отново. Имаше празничен дух, примесен с печал и загриженост. На двайсет и трети февруари мексиканският генерал Санта Ана и войската му бяха обсадили гарнизон от сто осемдесет и седем тексасци на бивак в мисия, наречена Аламо, на река Сан Антонио. Командирът им беше от техните — Уилям Бътлър Травис, момче от Южна Каролина, родено в окръг Салуда. До него бе братовчед му, също от Южна Каролина, Джеймс Б. Бонам. Аламо беше под обсада седем дни и според „Чарлстън Куриър“ нямаше почти никаква надежда смелите защитници, сред които южняците Дейвид Крокет и Джем Боуи, да издържат, докато пристигнат подкрепления.

Сред най-сериозните групи, които чакаха да се сбогуват, бяха семейства Уиндъм и Уоруик и любимите членове на домакинствата им. Елизабет и Морис Толивър ги нямаше, но вместо тях бяха дошли Касандра и Лазаръс, гушнали все още спящия Джошуа. В последния момент Сайлъс освободи възрастната двойка и ги остави при майка си и брат си. Сега те наблюдаваха какво става с подпухнали от облекчение и благодарност очи. Уили Мей и Джона придружаваха Карсън, Юнис и Майкъл, а двамата братя на Джереми и баща му бяха довели детегледачката негърка, която се бе грижила за всички синове на семейство Уоруик като деца.

Невъзпитан младок, репортер от „Чарлстън Куриър“, стиснал в ръка писалка и бележник, се разхождаше сред шумното множество и на светлината на луната, звездите и лагерните огньове и се опитваше да запише мислите и впечатленията си за сцената, която описа като „Видиш ли го, няма никога да го забравиш“. Първите му страници бяха посветени на стряскащата сума, дадена за несигурни обещания и успех, който определено беше под въпрос на враждебна територия на хиляди; километри.

„Шест до осем хиляди долара за каруца и волове, провизии и екипировка — цяло състояние“ — уведоми той читателите. Продължаваше с информацията, че керванът от Уилоу Гроув ще се състои от приблизително двеста души, включително робите и неопределен брой каруци, защото числото се менеше всяка седмица. Превозните средства бяха от какви ли не модели, размери и качество — от скъпите фургони и подходящите за прерията (по-ниско качество от „прерийната камила“) до търговски каруци, двуколки, карети, остарели таратайки, талиги и товарни магарета. Мнозина се канеха да извървят разстоянието пеша, да спят под каруците или под звездите и да се прехранват с каквото намерят по пътя. Бе пресметнато, че керванът ще изминава между шестнайсет и двайсет и четири километра на ден.

Начело на тази разнородна група, пишеше репортерът, щели да застанат водачите, яхнали конете си като принцове, готови да командват подчинени, чието доверие в тях било впечатляващо като зората, която озарявала невижданата гледка. „Сайлъс Толивър и Джереми Уоруик въртят камшика на водачеството като хора, родени с власт, придобили знания и умения, макар и без опит, готови да се налагат във всяка ситуация — пишеше в бележките му. — На раменете им тегне отговорността да отведат пътниците до мястото, към което са се отправили, по възможност живи и здрави.“ Цитира думите на Джереми: „Проучихме всички карти и сведения за терена, прочетохме всички статии, запознахме се с впечатленията на други пътници, обърнахме специално внимание на писмата от хората в Тексас и разговаряхме с десетки хора, които са били там. Не бихме могли да сме по-информирани като водачи. Останалото е в ръцете на Господ“.

Сайлъс отказа да даде интервю, но репортерът го следваше по петите и записваше бясно нарежданията, които той издаваше със спокоен глас и без капка колебание. Възнамеряваше да даде на групата си два часа, за да се успокоят семейства и животни, да обърне внимание на последните детайли, хората да се сбогуват и да се подредят на определеното им в кервана място. Никой нямаше да чака закъснелите. Не бе склонен да търпи онези, които се мотаят, както и мудните. Интересна бележка се появи в тефтера на репортера, когато водачът на кервана отиде да вземе сина си, за да го остави на грижите на кочияша на неговата каруца, един от най-доверените роби на „Куинскраун“. Репортерът цитира думите на Джошуа: „Моля те, татко, не може ли да пътувам с Джесика и Типи?“.

Сайлъс Толивър се съобрази с жалната молба и отнесе сина си при Джесика Уиндъм — госпожа Сайлъс Толивър — настанена в същата каруца като неговата, където тя, открояваше се като паун сред врабчета, седеше на капрата заедно със странната си на пръв поглед прислужница и младо чернокожо момче на име Джаспър. Водачът на кервана предаде молбата на сина си на съпругата, която се съгласи весело: „Разбира се!“, и макар да изглеждаше твърде дребна и слаба, пое детето в ръце. „Не се тревожи, Сайлъс, ще се грижим за него“, успокои го тя и се усмихна на затварящите се очи на Джошуа Толивър. „Време е да спинкаш, младежо“, прошепна му и без да каже и дума повече на съпруга си, настани момчето зад безупречно бялото платно на каруцата.

Репортерът забеляза как изпънатото лице на Сайлъс Толивър се поотпусна, докато се отдалечаваше, и си каза, че би дал едномесечната си заплата, за да прочете мислите на човека, на когото предстоеше да консумира брака си, поне така гласеше клюката, но празните приказки нямаха място в сериозната журналистика. Затова младият мъж събра смелост и помоли Карсън Уиндъм да отговори като баща на въпроса как се чувства, когато дъщеря му заминава за Тексас.

— Как, според теб, се чувствам? — сопна му се внушителният цар на памука и бизнес магнат, изгледа го злобно и се отдалечи със съпругата и сина си, преди репортерът да успее да запише отговора.

В определения за тръгване час прозвуча ловджийски рог. Водачите вече бяха заели местата си пред двете пъстри редици превозни средства, домашни животни, роби и онези, които възнамеряваха да вървят в прахта, оставена от въртящите си колела. Когато последните звуци разкъсаха студения утринен въздух, Сайлъс Толивър и Джереми Уоруик вдигнаха облечените си в кожени ръкавици ръце и дадоха знак, че потеглят. Керванът затрополи по пътя.

Младокът репортер, заедно с хората, които оставаха, наблюдаваше как кавалкадата се отправя напред сред скърцането на колела, дрънченето на провиснали отстрани на каруците тигани и тенджери, плача на бебета, лая на кучета и мучене, рев, квакане и блеене на домашни животни — „звуците на пътя към запад“, щеше да запише той в статията си. Младежът им желаеше късмет. След седмица щеше да докладва за падането на Аламо в Тексас, а по-късно за отмъщението на тексасците в Сан Хуанито, предвождани от Сам Хюстън, когато щяха да разгромят Санта Ана и армията му и да провъзгласят територията за независима от Мексико. Керванът от Уилоу Гроув се бе отправил към новопровъзгласената република Тексас.