Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (83)

82.

Пролетта настъпи отново. Белият дрян и спиреята, розовата и пурпурната вистерия цъфтяха. Докато Томас яздеше от Хюстън Авеню към града, се питаше дали някога ще се почувства както миналата година по същото време, когато дъщеря му навърши шестнайсет. Тогава се радваше на чудесен живот, може би само бракът му куцаше, но човек не може да има всичко. Това обаче бе преди година, а след това, със смъртта на Дейвид настъпи мрак и членовете на семейството му се чувстваха като погребани в черната гръд на земята. След време започнаха да надигат глави, но нито един от тях не беше същият както преди.

Просто трябваше да се отдалечат още повече от мрака, помисли си Томас. Тогава може би животът щеше да се върне в старото си русло, или поне близо до него. Засега той нямаше желание старото положение да се върне нито в брака му, нито в гражданските задължения, нито дори „Съмърсет“. Вършеше си работата и изпълняваше задълженията, но не влагаше сърце в онова, което преди му даваше цел и радост. Един северняк се бе кандидатирал за мястото му в градския съвет и Томас бе решил да му го отстъпи без борба. Върнън пък почти бе поел управлението на плантацията. Не чувстваше нито енергия, нито желание да разпали угасващите въглени на брака си, още повече че Присила не проявяваше желание да даде или получи топлота. Той бе все още изненадан, че тя отблъскваше опитите му да я утеши след смъртта на Дейвид. Беше му обърнала гръб и понякога забелязваше, че го гледа осъдително — сякаш винеше него за смъртта на сина им. След известно време Томас отдаде студенината й на отрезвяващата истина, до която бе стигнал и той преди време. Губеха първородния си син, защото той се превръщаше в мъж, нямаше да се радват на жизнеността на дъщеря си, на която предстоеше да се омъжи следващата година. Присила щеше да остане със скучния си съпруг и възрастната му майка.

Днес бе тръгнал да обядва с Арман. Над семейството на приятеля му надвисваше нов черен облак. Анри Дюмонт бе на смъртно легло, а Арман бе в лапите на мъката, която преживя и Томас, когато баща му бе на прага на смъртта. Тогава Арман му предложи помощта и утехата си и бе неотлъчно до него, сега Томас щеше да е до приятеля си.

Първо трябваше да свърши малко работа с управителя на памукопреработвателната си фабрика в другия край на Хаубъткър. Томас създаде фабриката през 1879 година, когато се търсеше семе както за фураж за животните, така и за пълнеж на дюшеци. Памуковото олио бе станало по-популярно от лененото и на пазара се бе появил новият продукт олеомаргарин, за който бе необходимо олио като заместител на животинската мас. Днес щеше да говори с управителя как да увеличат капацитета на фабриката, за да посрещнат непрекъснато нарастващата лавина от поръчки. Томас трябваше да е щастлив, че му предстои да обсъжда как да увеличи доходоносното предприятие, но просто не беше в настроение.

Без дори да се замисля, когато излезе на градския кръг, погледна към улицата, която водеше към магазина на Джаклин Частейн. Нито веднъж не посмя да обърне коня натам, да не би да я зърне през витрината, защото тогава трябваше да спре. Беше минала година, откакто видя главата й, очертана на прозореца на отдалечаващата се карета. Беше изпратила съболезнователно писмо след смъртта на Дейвид и той едва устоя на неразумния импулс да отиде при нея и да изплаче мъката си на прелестната й гръд.

Тази сутрин обаче се остави на изкушението да мине покрай магазина й. Какво значение имаше? Едва ли щеше да изпита същите чувства. Вече не беше същият човек. Може и тя да не беше същата. Пък и не възнамеряваше да спира и да влиза. Просто щеше да погледне и да продължи.

Няколко минути по-късно Томас дръпна юздите на коня си точно пред магазина. Погледна недоумяващо табелата „Затворено“. На витрината ги нямаше примамливите женски шапки, чадъри, ръкавици и чанти, които бе видял миналата пролет. Магазинът изглеждаше запуснат, изоставен, сякаш бе затворен от доста време. Томас слезе от коня и натисна бравата. Беше заключено. Надникна и видя празни полици, гол щанд. Какво, по дяволите, ставаше? Отдръпна се от входа и заслони очи, за да погледне към горния етаж. С облекчение забеляза свежо мушкато в сандъче на прозореца. Някой живееше там.

Томас завърза коня и заобиколи сградата. Стълбите водеха към апартамента на горния етаж. Той се ослуша за признаци на живот, някакво движение зад пердето, типичните за домакинство шумове, но не чу нищо, което да покаже, че вътре има човек. Нещо се отри в крака му. Беше котка. Тя скочи на първото стъпало и затича нагоре към площадката, където започна да мяука жално пред затворената врата. Томас притаи дъх и Джаклин Частейн застана на прага.

— Джаклин? — провикна се той.

Тя излезе на площадката и се вгледа надолу.

— Томас? Какво правите тук?

— Ами… видях табелата на витрината. Нямах представа, че… не знаех, че магазинът ви е затворен.

— Вече четири месеца. Бизнесът ми… замря.

Без да мисли, той отпусна крак на най-долното стъпало. Тя изглеждаше примирена, въпреки че бе изпънала гръб. Беше по халат, тъмната й коса се стелеше по раменете.

— А пък аз мислех, че върви добре — рече той.

— Да… за известно време.

Двамата не откъсваха очи един от друг.

— Ще останете ли в Хаубъткър? — попита Томас.

— Колкото да уредя някои неща. Арман Дюмонт беше така любезен да ми позволи да остана в апартамента, но не мога да му се натрапвам повече. Така не може да даде сградата под наем.

— Арман Дюмонт ли?

— Къщата е негова. Много ми е мъчно, че баща му е болен.

Единствено Арман, бог да благослови благородната му душа, би дал под наем къща на конкуренцията, помисли си Томас. Нямаше представа за всичко това.

— Може ли да вляза за чаша кафе? — попита импулсивно той.

— Може — отвърна тя след кратко колебание.

Поднесе му горещо кафе в нежна порцеланова чашка. Седнаха в малка стая с изглед към улицата, която тя използваше за хол. Томас забеляза кутиите, поставени тук и там в ограниченото пространство.

— Къде заминавате? — попита той.

— Връщам се у дома в Ричмънд, Вирджиния. Сестра ми живее там. Двамата със съпруга й са съгласни да ме приемат. Надявам се да си намеря работа в някой шапкарски магазин в града.

— Кога… заминавате?

— След няколко седмици, когато се отърва от останалата част от инвентара. — Тя посочи дървените кутии. — Един универсален магазин в Маршъл се съгласи да ги вземе, така ще изкарам пари за пътуването.

Той усети как сърцето му се свива.

— Много ми е мъчно, че не се е получило. Толкова сте талантлива. Мислех, че бизнесът ще потръгне.

Тя се усмихна тъжно.

— И аз така мислех, но… — Тя сви рамене. — Не е било писано. Вие как сте… след трагедията?

— Справям се — отвърна той с измъчена усмивка.

Тя кимна и той долови разбиране и съчувствие в очите й. Тя бе мила, деликатна жена, нямаше да се опита да го успокоява с празни приказки. Сивата котка скочи на скута й и се сви там като господарка. Тя отпи от кафето си. Томас остави своята чаша. Трябваше да тръгва. Нямаше какво повече да си кажат. Той не знаеше нищо за тази жена. Хората умееха да заблуждават. Можеха да те изненадат и разочароват. Изпитаните инстинкти понякога се мамеха. Поне в едно бе сигурен, когато ставаше въпрос за Джаклин Частейн. Тя бе твърде специална, за да живее в таванско помещение или в някоя задна стаичка в дома на сестра си, и прекалено талантлива, за да продава чужди стоки в някой шапкарски магазин.

Приведе се напред.

— Мисис Частейн, Джаклин, ако намерите подходяща работа тук, в Хаубъткър, ще останете ли?

— Да, разбира се — отвърна тя, но личеше, че се е примирила със съдбата си. — Само че не очаквам нищо подходящо.

— Защо?

— Има… появи се нечие влияние, заради което никой няма да ми предложи работа.

Той се намръщи.

— Какво? За какво говорите?

Тя се изправи и гушна котката. Срещата им бе приключила.

— Не мога да ви кажа, мистър Толивър, но благодаря за загрижеността ви. Благодаря ви, че попитахте. — Тя го поведе към вратата, усмихна се за довиждане и подаде ръка. — Времето няма да заличи празнотата в сърцето ви — рече нежно, — но се надявам годините да я запълнят с щастливи спомени за сина ви.

— Не се виждаме за последен път, мисис Частейн — натърти Томас. Не бе готов да приеме категоричното й сбогуване. — Трябва да вярвате.

— За съжаление, мистър Толивър, загубила съм това умение — отвърна тя.