Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (10)

9.

Коледният сезон бе настъпил на Пътя на плантациите. Безбрежните поля на именията се ширеха притихнали и от двете страни на пътя, който ги свързваше с пазара. Памукът беше обран, захарната тръстика изрязана, а периодът от годината, който ужасяваше Юнис Уиндъм, бе почти приключил. Първото застудяване означаваше, че настъпва времето за клане на прасетата. Прибираха животните от гората в началото на есента, затваряха ги и започваха да ги угояват с щедри порции царевица и ярма, за да могат скоро след това да ги заколят и разфасоват. През последните няколко седмици Пътят на плантациите се бе превърнал в истинска кланица. Юнис бе затворила и прозорците, и вратите, лиши се от първия свеж полъх на есента, за да не се налага с Джесика и жените от прислугата да чуват пронизителното квичене и да не усещат миризмите, които съпътстваха клането. Ако вятърът беше силен, дивите писъци на колените прасета и натрапчивият мирис на прясна кръв, както и димът от огньовете в бараките за опушване се носеха чак до Уилоу Гроув.

„Не идвай за Коледа, докато и последният бут за шунка не бъде прибран в бараката за опушване — писа Юнис на сестра си в Бостън. — Няма да можеш да дишаш, без да ти се догади.“

Онези, които очакваха с нетърпение крайния резултат, се бяха научили да не се гнусят от кървавото задължение да прободат, заколят и изкормят животните, защото то означаваше изобилие от месо на масата, бекон и запаси не само за плантаторите и техните семейства, ами ако господарите бяха щедри, и за робите. Карсън Уиндъм бе най-щедър от всички.

За Голямата къща запазваше бъбреците, ценни заради маста, пикочните мехури, които се използваха за съхранение; свинските крака и главите, от които се правеше пача, докато месото, което не заделяше за себе си, разпределяше между работниците. По време на клането робите в „Уилоушайър“ похапваха до насита пресни наденици, плешки, гръбнак, ребра, филе, парчета бекон и обилно количество пръжки — парченца сланина точно под кожата, които се пържеха и изпичаха в царевичен хляб, замесен с мляко, и чревца, дребни парченца вътрешности, нарязани и изпържени.

Щом сезонът на клането приключеше, работата намаляваше и господари и роби можеха да си отдъхнат за кратко и да се насладят на плодовете на труда си, които в „Уилоушайър“ бяха много. Това бе сезонът на изобилието. Печалбите от многобройните плантации и бизнес начинания позволяваха на Карсън Уиндъм да отдели по двайсет долара за подарък на главата на всяко негърско домакинство в добавка към чувалите със захар, царевица и дървени играчки за децата. Килерите и избите бяха пълни. Меката есен осигуряваше изобилие от зеленчуци и какви ли не плодове. Чувалите преливаха от орехи и семействата — на плантатори и работници — не се скъпяха, когато заливаха царевичния хляб със сироп от сорго.

Тъкмо затова, когато сирената зави, за да сигнализира, че някой се е вмъкнал в господарската барака за опушване на месо и е откраднал два бута, Карсън Уиндъм привика главния надзирател.

— Искам да откриеш кой го е направил — нареди Карсън, лицето му бе придобило цвета на рижата му коса. От всички грехове за господаря на „Уилоушайър“ кражбата се нареждаше на първо място. — Може да е беглец, който минава, може да е разбойник, но ако крадецът е някой от нашите…

— Какво да правя тогава, сър?

— Знаеш какво е наказанието за кражба, Уилсън. Приложи го.

Уили Мей слушаше, докато наливаше сутрешния чай на господаря, пропусна ръбчето на чашата и горещата течност плисна в чинийката. Вратата към външната постройка, където той се срещаше с надзирателите и раздаваше заповеди, бе оставена отворена и свежият, празничен мирис на боровия венец, закачен на нея се носеше наоколо. Типи беше вързала кедровите клонки с ластун от вистерия и ги бе украсила с боядисани дървени плодове и широка червена панделка. Докато минаваше покрай него, за да влезе в постройката, Уили Мей усети как коледното настроение приижда. Сега обаче то бе попарено.

— Какво ти става тази сутрин, Уили Мей? — попита мило Карсън. Напоследък все й подвикваше заради Типи. Тъй като бе ядосан на дъщерята, не се държеше приятелски с майката, но когато забравеше, отново се отнасяше с внимание, стига нещо друго да не го тревожеше. Карсън отдавна бе свикнал да разчита на здравия разум и мъдростта на икономката си. Тя не позволяваше съпругата му да действа необмислено и умееше да държи останалите слуги в правия път, без да нарушава реда в къщата. И други от прислугата можеха да му поднесат сутрешния чай, но той предпочиташе Уили Мей, чието присъствие никога не се натрапваше и не дразнеше. — Да не би да си прихванала малария?

Уили Мей попи чая с ъгълчето на престилката си.

— А, не, сър, мистър Карсън, Само се фраснах по лакътя.

— Пази се. Да не вземеш да се разболееш точно на Коледа, когато всички се забавляват. — Той кимна на надзирателя. — Това е, Уилсън. Знаеш какво да правиш. — След като мъжът излезе, Карсън завъртя стола към жената, която поддържаше дома му в безупречен ред. Лицето му не беше вече толкова червено. — Как мислиш, Уили Мей? Кой краде от нас?

— Не мога да река, сър. Знам ли кой би го сторил. Нищо не съм чула.

Имаше и топли кифлички и Уили Мей се зае да ги намаже с масло и меласа, точно както Карсън Уиндъм ги харесваше. Подаде му салфетка и той я пъхна в яката на колосаната си памучна риза, за да не я накапе.

— Трябва да е скитник — подхвърли разсеяно той и насочи поглед към материалите на бюрото, които се канеше да прочете. — Нито един от хората ми няма причина да ме окраде.

— Тъй си е, мистър Карсън.

— Уилсън ще разбере кой е и тогава господ да е на помощ на виновника.

— Амин, мистър Карсън.

Уили Мей се надяваше добрият господ да е чул молбата за пощада. Тя беше виновникът. Беше забелязала беглеца, момче на не повече от петнайсет, което миналата седмица крадеше от хамбара, когато в полунощ отиваше да провери Типи, все още в стаята до мис Джесика. Дъщеря й бе кашляла през целия ден и Уили Мей беше приготвила пластир с горещ синап, за да го наложи на гърдите й. Нощта беше ясна, с кръгла луна и тя забеляза сянка да се измъква от памуковото поле, поколеба се, пристъпи отново напред и пак спря. Показа се отново и тя зърна хърбаво момче от нейната раса, облечено в дрипи, прекалено оскъдни за студената нощ, преди силуетът му да се стопи в мрака на хамбара.

Нито една постройка в „Уилоушайър“, освен тази на господаря — външния му кабинет, — не се заключваше. Господарят не би допуснал, че някой би извършил подобно престъпление. Кой би се осмелил да открадне от него? Обори, хамбари и бараката с инструменти, силози, мазета, двете бараки за опушване на месото, другата за разфасоване на прясното месо и онази, в която складираха миналогодишните мръвки — до една бяха отворени, така че всеки можеше да влезе, без да търси ключове, но никой не беше толкова дързък, че да го стори без основателна причина. Пълният контрол на Карсън Уиндъм над владенията му гарантираше това.

Макар че зърна извършителя бегло, Уили Мей беше убедена, че той не е от стоте роби в „Уилоушайър“. Усети студена тръпка. Значи беше беглец.

Заслиза по стълбите и се измъкна през задната врата, дръпна шал от кукичката в кухнята и бързо, но тихо се отправи към хамбара. Отвори предпазливо вратата. Тя изскърца предупредително, но момчето не успя да потисне любопитството и страха си достатъчно бързо, преди да се сниши. Беше се сгушил в легло от слама и когато разбра, че е заловен, зяпна Уили Мей като заек, уловен на прицел от пушката на ловец, докато най-сетне тя не му даде знак да слезе. Момчето се подчини с наведена глава, раменете му се изпънаха, сякаш вече усещаше ударите на камшика!

— Не се страхувай — рече тя и се зачуди защо не усеща страх. Момчето беше слабо, но по-високо от нея и очевидно отчаяно. Единствената й тревога бе, че някой от Голямата къща може още да не е заспал и да ги види. — Не съм дошла, за да ти сторя зло. Кой си ти?

— Не мога да кажа… мис — смотолеви той.

— Май се сещам защо. Избягал си, нали?

Момчето мълчеше. На Уили Мей й се стори, че пред нея е застанал собственият й син, който почина от туберкулоза на петнайсет, и усети прилив на майчина нежност, който я накара да го прегърне. Раменете му бяха слабички, а напрегнатото жилаво тяло трепереше в дрипавите дрехи или от страх, или защото не му беше останало време да се стопли, а може би и заради двете. Тя се отдръпна и погледна изпитото, уплашено лице. Без да мисли за себе си, свали шала, наметна момчето и заговори решително.

— Ще ти помогна. Трябва да ми имаш доверие.

Или щеше да й се довери, или нямаше. Уили Мей разбра, че той се опитва да реши, но й се стори прегладнял, а гладните са готови на рискове.

— Можеш да гледаш как ще отида до бараката за опушване на месо и така ще знаеш, че няма да повикам господаря — рече тя. — Ще ти донеса малко храна. Трябва да я отнесеш в скривалището си, докато е тъмно, и да я изядеш там. Прекалено опасно е да оставаш тук. Утре по мръкнало ще ти оставя още храна и нещо топло да облечеш, а ти ще дойдеш да вземеш всичко, когато наоколо утихне. Ще скрия донесеното под съчките.

Беше отмъкнала един бут и го отнесе на момчето, което я наблюдаваше от процеп в стената на обора. Взе си шала и му донесе одеяло, което откри на една полица, и му нареди да го остави на мястото, където щеше да скрие храната. Преди да го остави, тя се замисли как да си сигнализират. Добре, че беше Коледа и вече бяха извадили празничните салфетки.

— Когато видиш ъгълчето на бяла салфетка в дървата, ще разбереш, че е чисто и можеш да дойдеш. Ако видиш червена, не припарвай — нареди Уили Мей. — Лесно ще видиш салфетките отдалече. Ако видиш зелена, значи те търсят, тогава се опитай да се шмугнеш в беседката, скрий се там. Знаеш ли какво е беседка?

Момчето поклати бавно глава и челото му се набърчи от усилие да разбере.

— Бяла, кръгла постройка от едната страна на господарската къща. Вижда се от гората. Повечето страни са отворени, но до нея има барака, в която държат столове, и има предостатъчно място, на което да се скриеш. Беседката не се използва никога и едва ли на някого ще му хрумне да те търси там, защото е съвсем близо до къщата. Ще дойда веднага щом мога.

Момчето слушаше мълчаливо, ала кръглите му уплашени очи й разкриха, че е запомнил всичко, което му каза. Уили Мей се запита дали майка му е все още жива и дали не е безумно разтревожена. След залез на следващия ден тя остави обещаното, а на следващия следобед, когато се върна с още храна, разбра, че той е отнесъл всичко. В продължение на два дена след това й се наложи да оставя червени салфетки и сигурно тогава, след като бе мръкнало, момчето бе откраднало втория бут.

Не чу нищо за беглец, не казаха, че някой го търси. Уили Мей реши, че момчето не е тръгнало в определена посока, когато е избягало. Сигурно бе хукнал накъдето му видят очите, като е разчитал на късмета, ала силите и куражът му са се изчерпили някъде зад Голямата къща на „Уилоушайър“. Сега обаче надзирателите щяха да го търсят и ако го откриеха…

Защо, о, защо й трябваше да изпраща Лулу — сърцето й беше с размерите на петак, а пък виждаше всяко петънце прах — да донесе свински бузи от бараката за опушване, след като можеше да свърши тази работа и сама? Уили Мей беше достатъчно умна и не би откраднала каквото и да било от килера. Ако се чуеше подобно нещо, мис Юнис щеше да заподозре слуга от къщата, а това не биваше да се случва. Уили Мей не вярваше, че някой ще забележи двата липсващи бута от миналата година, тъй като имаше десетки. Не бе и предполагала, че орловият поглед на Лулу ще открие кражбата и слугинята ще се отдаде на противния си навик да клюкарства за прегрешенията на другите.

Уили Мей погледна главата на господаря си, сведена над документите.

— Какво ще сторите… с виновника, ако го откриете?

— Ако е скитник, ще му хвърлят един хубав бой. Може да дойде на задната врата и да поиска, но няма право да краде от честните хора. Ако е беглец, ще бъде отведен при господаря си, където ще си понесе наказанието за извършените прегрешения. Най-вероятно ще го нашибат с камшик. Това е наказанието, ако някой от нашите краде.

— Ами… ако виновникът просто е бил гладен и стомахът му е надделял над съвестта? — подхвърли Уили Мей.

Карсън вдигна глава от четивото си и примигна към нея, отвори и затвори бързо очи, сякаш се опитваше да разбере въпрос, който никой досега не му е бил задавал. Уили Мей се стегна, готова за рязък отговор.

— Правилата са си правила, Уили Мей, и макар че ще ми бъде много неприятно да накажа гладен човек, трябва да го сторя заради другите и онези, които се възползват от християнското милосърдие.

— Тъй си е, сър — съгласи се Уили Мей, но се зарече да се погрижи беглецът да не изпитва границите на „християнското му милосърдие“. Знаеше кой може да й помогне да спаси момчето, преди гърбът му да бъде нашарен от камшик. Първо щеше да сложи зелена салфетка сред съчките, а след това щеше да изтича при мис Джесика.