Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (59)

58.

В нощта на 12 април 1861-ва, малко преди зазоряване, Сайлъс изкрещя в съня си. Отново бе чул предсказанието на майка си.

— Не! — изрева той и стресна спящата до него Джесика. Тя погледна огромния часовник на полицата над камината. Луната огряваше стрелките. Беше 4:30.

— Сайлъс, събуди се! Сънуваш кошмар! — разтърси тя голото му рамо. Отдръпна ръка. — Господи, тук е ужасно студено, а ти се потиш.

Сайлъс отвори очи и кошмарът бавно се оттече в полумрака, охладен от последните издихания на дългата зима.

— Отново същия кошмар — призна той.

— Кой кошмар?

Сайлъс се облегна на таблата на леглото и прокара ръка през влажната си коса. Посегна към чашата вода на нощното шкафче и отпи дълга глътка, защото устата му бе пресъхнала. Така и не бе разказал на Джесика за проклятието на майка си, че плантацията „Съмърсет“ ще бъде сполетяна от нещастия, нито бе споменал за страха, че същото проклятие ще отнеме живота на единственото му дете. През изминалата напрегната година майка му се явяваше в сънищата с мрачната прокоба и той се изтръгваше от съня с бясно препускащо сърце, което туптеше в ушите, а кожата му лепнеше от дълбоко вкоренения страх. Той ставаше от леглото и не смееше да се отпусне до края на нощта, да не би кошмарът отново да го връхлети.

Никога преди не си бе представял, че ужасът ще стане действителност дори в сънищата. Тази вечер в съня му майка му посочи нещо скрито сред високите стъбла памук в плантация „Съмърсет“. „Виж! — извика тя. — Нали ти казах, че земята ти е прокълната!“ Пръстът й бе насочен към фигура, просната сред избуялите стръкове. Беше Томас.

Преди здравият разум — и обичайната му предпазливост — да го възпрат, той заговори.

— Джесика, ти вярваш ли в проклятия?

Тя не отговори веднага и Сайлъс обърна уморените си очи към нея, стреснат от избухването си и от мълчанието й, което издаваше, че мисли. Дали не си припомняше своите думи, когато откриха безжизненото тяло на Джошуа? Да не би да раздуха жарта, която тлееше години наред?

— Вярвам, че… онова, което наричаме проклятие, е лишаване от естествената благословия — отвърна Джесика. — Същото е като дъжда, който би трябвало да завали в подходящия сезон, но не вали.

Същото е като жени, създадени да бъдат изключителни майки, а не могат да заченат, нито да задържат бебетата в утробата си, помисли си Сайлъс.

— Значи не мислиш, че проклятието е наказание, наложено от Господ за минали грехове? — попита той.

Надяваше се тя да отхвърли шеговито казаното от него като пълни небивалици. Той нямаше представа дали съпругата му вярва в божественото. Джесика ходеше на църква в неделя, каквато бе традицията и за да запознае Томас с християнската вяра, която синът бе напълно свободен да приеме или отхвърли, но досега не бе проявявала силен интерес към религията. Сайлъс никога не я бе чувал да се позовава на името Господне, дори в моменти на пълно отчаяние, не я бе виждал да чете Библията. Доколкото знаеше, версията на крал Джеймс, върху която тя бе положила ръка, когато разменяха брачните си клетви, никога не бе сваляна от полицата, където стоеше.

— Досега не съм се замисляла — призна Джесика. Сгуши се до него и отпусна глава на голата му гръд. — Разкажи ми за този твой упорит кошмар, любими. Доколкото разбирам, има нещо общо с проклятие.

Любими… гальовна дума, наситена с утеха и готовност да изслуша и прояви разбиране. Сайлъс остана изненадан, че очите му се напълниха със сълзи. Понякога Джесика наричаше сина им „любимче“, но можеше да преброи на пръстите на едната си ръка случаите, в които се бе обръщала към него така нежно. Тя не беше като Камилия и Бес и, Господ да го пази, като Стефани Дейвис, които ръсеха ласкави думи, когато им скимне, затова винаги когато проявеше такава нежност, тя имаше много повече стойност. Вече поуспокоен, той я целуна по косата. Смееше ли да й разкаже за проклятието на майка си, което го преследваше откакто засади първите семена в „Съмърсет“? Да й разкаже ли за драстичното решение, което обмисляше, с чиято помощ щеше да елиминира най-големия страх в живота си — в техния живот.

Не бе нещо, което можеше да решава сам.

— Мама ми каза, че „Съмърсет“ ще бъде прокълнат заради жертвата, която направих, с цел да осъществя амбицията си да имам собствена плантация — започна Сайлъс. — Не обърнах никакво внимание. Тя го каза, когато беше ядосана и разочарована, защото не се ожених за момичето, което искаше да й стане снаха, поне така си мислех. Когато обаче не успя да износиш първото ни дете, детето, заченато с толкова страст и радост, а после пометна пак след раждането на Томас, а след това… ти… така и не успя да заченеш. А когато изгубихме Джошуа…

Джесика се размърда рязко в ръцете му и той я притисна по-силно, за да не й позволи да се отдръпне, когато е пронизана от болка и мъка.

— Тогава ми каза: „Сайлъс, прокълнати сме“. Помниш ли?

Тя кимна до гърдите му.

— Помня.

— Тази възможност ме преследва като демон и наистина имам чувството, че сме прокълнати. Да не говорим, че невинната ми съпруга е наказана заради сделка, която аз сключих с дявола в Южна Каролина, заради мъката, която причиних на Лети, заради егоистичната размяна, която направих, за да се сдобия със земя.

Джесика лежеше неподвижно и Сайлъс се уплаши, че тя може да е разбрала погрешно думите му. Че как иначе? Той вдигна брадичката й и я погледна в очите.

— Не съжалявам нито за миг за решението да се оженя за теб, Джесика. Кажи ми, че си сигурна в думите ми.

Тя се отдръпна от ръцете му и нагласи възглавниците под гърба си, за да седне до него.

— Сигурна съм, Сайлъс. Накъде води този разговор?

— Струва ми се, че проклятието все още не е приключило с нас — заяви той направо. — Сигурен съм, че ни готви последен удар на отмъщение. — Той отметна завивките и стана от леглото само по долни гащи. — Имаш ли нещо против, ако си запаля? — попита и се загърна в халата си.

— Не, стига да проясни мислите ти и да ти избие от главата тази глупост — рече Джесика.

Сайлъс запали и дръпна дълбоко.

— Наистина ли е глупост, Джесика?

— Сайлъс Толивър! — сряза го остро намръщената Джесика. — Полудях от мъка, когато Джошуа умря, и бях готова да кажа какво ли не. По онова време наистина ми се струваше, че сме прокълнати, защото не можем да създадем деца, но по-късно разбрах, че това е просто прищявка на природата. Смъртта на Джошуа беше нещастен случай, който може да сполети всяко любопитно дванайсетгодишно момче, жадуващо за приключения. Нека бъдем благодарни, че сме благословени със здрав, интелигентен, трудолюбив син — съвършен наследник на твоята плантация „Съмърсет“. Единствената ни грижа е оцеляването му.

— Именно! — Сайлъс размаха пурата. — Да живее синът ни — това е най-съкровеното желание и на двамата. Животът му е най-важното на този свят — по-важно дори от „Съмърсет“.

Джесика се обърна към него, сякаш не беше чула правилно.

— Какво намекваш, Сайлъс?

Той остави димящата пура в пепелник и седна на леглото до нея. Джесика се отдръпна страхливо, а по очите й пролича, че се съмнява в здравия му разум.

— Ами ако… заради обсебеността ми от „Съмърсет“… проклятието ни отнеме Томас? — попита той. — Ами ако Господ, като окончателно наказание за сделката, която сключих с баща ти, реши да не ни остави наследник, който да получи плантацията?

Джесика го перна укорително по ръката.

— Глупости! — отсече тя. — Нелепо е. Ако… ако Томас си отиде, проклятието няма да има нищо общо с това. Глупаците, подпалили войната, ще бъдат виновни.

— За да съм сигурен… аз… Джесика… аз… — Гласът му стана дрезгав, прозвуча така, сякаш трион режеше дърво. — Мисля си… дали да не се откажа от „Съмърсет“… дали да не продам плантацията… ще я махна от ръцете на семейство Толивър, защото съм готов на всичко, за да вдигна проклятието и да съм сигурен, че момчето ни ще се върне живо и здраво у дома.

Джесика, бледа като платно, го стисна за двете ръце.

— Сайлъс, ти чуваш ли се? Говориш суеверни глупости. Няма такова нещо като проклятие. Господ пет пари не дава дали ще се откажеш от „Съмърсет“ или не. Кажи ми честно, наистина ли вярваш, че като се откажеш от плантацията, ще гарантираш завръщането на Томас? — Тя го разтърси. — Наистина ли?

Гласът й бе станал остър и в него се прокрадна недоверие и паника. Сайлъс се изтръгна от ръцете й и стана от леглото, притисна пръст към устата си. Синът им спеше в съседната стая.

— По-тихо — нареди той. — Прозорецът е отворен. Не искам Томас да чуе.

— Не, разбира се — сопна му се Джесика. — Сега отговори на въпроса ми. Наистина ли вярваш, че подобна жертва ще помогне на Томас да се върне невредим от войната?

— Не знам — призна той. — В съня ми тази нощ видях Томас да лежи мъртъв между редовете памук в „Съмърсет“. Видях много ясно тялото му.

Тези думи я накараха да замълчи. Джесика стисна устни и той веднага разбра, че тя си представя сцената. Сайлъс посегна отново към пурата и дръпна дълбоко, докато не усети как димът прогаря дробовете му.

— Било е просто сън — заяви най-сетне тя. — Просто сън, Сайлъс, нищо повече. Ако продадеш „Съмърсет“, ще продадеш сърцето на Томас. Независимо дали ще оцелее или не, той няма да може да живее без сърцето си.

— Ще оживее — настоя Сайлъс.

— А дали ще живее след това? — Джесика отметна завивките, обу пантофи и заобиколи леглото, за да прегърне съпруга си през врата. — Сайлъс, ако не беше, както ти се изрази „сключил сделка с дявола“, нямаше да имаш нищо от това, което притежаваш сега. Нямаше да се ожениш за мен. Аз щях да остарявам в някакъв метох в Англия и никога нямаше да разбера какво е да обичам и да бъда обичана, какво е да съм съпруга и майка. Ти нямаше да си баща на Томас. Нямаше да си господар на земята, която сега е твоя благодарение на куража ти, упорития труд и амбицията. Никога нямаше да изпълниш завета на дедите си, нямаше да се радваш на просперитета, уважението и щастието, които сам си извоювал. Нямаше да усетиш нищо от това, ако живееше в „Куинскраун“. Кажи ми истината, мили. Така, както се получи всичко — Лети очевидно е щастлива, майка ти е заобиколена от внуци, двамата с теб сме сякаш създадени един за друг… къде е проклятието във всичко това? Вместо в отмъстителен господ не можеш ли да повярваш, че провидението те е закриляло, когато си сключил сделката с дявола?

Сълзи опариха очите на Сайлъс. Той усети, че казаното от Джесика, описанието й на всичко онова, което никога нямаше да има — логиката в думите й, — започваше да го освобождава от демоните, които го измъчваха. Възможно ли бе да няма никаква вина, освен че е следвал отредения му път? Господ му беше свидетел, че товарът да е син в семейство Толивър бе достатъчно тежка присъда. Остави пурата и прегърна съпругата си.

— Никога не съм те обичал повече, отколкото в този момент — призна той и гласът му отново стана дрезгав, когато усети как оковите му падат.

— Тогава ми го докажи — нареди Джесика и го поведе отново към леглото.