Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (91)

90.

— Мисли за Върнън — молеше се Присила. — Мисли за Реджайна и как ще се отрази това на паметта й.

— Най-добре ти мисли за тях, Присила.

Разнесоха се клюки, разбира се, когато се чу, че Томас и Присила Толивър слагат край на двайсет и шест годишния си брак, но скандалът бе избегнат, когато и двамата се съгласиха да се разведат без много шум. Томас постави условията си. Той нямаше да изложи обвиненията си пред мировия съдия, ако тя приемеше да не оспорва нищо, след което напуснеше дома и живота му без повече претенции. Като причина на развода той възнамеряваше да изтъкне стандартното обяснение, че бракът е станал „нетърпим заради неразбирателство, което разрушава брачните им отношения и не позволява те да бъдат възстановени“.

— Не могат ли да бъдат възстановени, Томас? — попита Присила съкрушено.

— Не.

И така, всичко приключи. Присила избра да се премести в Хюстън, тъй като дотам лесно се стигаше с влак и на Върнън, братята й и на малкото й останали приятелки щеше да им бъде удобно да я посещават. Томас я настани в малка, но елегантна къща в най-престижния квартал в града, откри сметка на нейно име и плати за персонал от трима прислужници, кон и карета.

Разводът приключи деветдесет дена след като областният съдия подписа документа, с който освобождаваше Томас от брака. На деветдесет и първия ден той потърси Джаклин Частейн. Двамата се ожениха три месеца по-късно. За пореден път универсален магазин „Дюмонт“ изгуби водещия си моделиер.

Четири години по-късно, през 1892-ра, Върнън подаде на кондуктора билета си и се настани в купето първа класа. Влакът се клатушкаше през предградията на Хаубъткър покрай едно езеро. Върнън забеляза през прозореца, че листата на водолюбивите кипариси окапват. Това бяха първите дървета в Тексас, чиито листа окапваха през есента. В едно такова утро преди девет години през октомври малкият му брат беше починал. Дейвид щеше да е на двайсет и три, ако беше останал жив. Болка прониза сърцето му, както винаги, когато си спомнеше брат си. Беше на път към Хюстън, за да посети майка си. Обичаше я, беше му мъчно за нея, но изпитваше ужас от часовете в нейна компания, защото виждаше каква си е позволила да стане.

Майка му бе изгубила всички стимули, които поддържаха суетата й. Обличаше се и се гласеше както приляга на съпруга на Томас Толивър и на социалното й положение в най-висшите кръгове на обществото в Хаубъткър, дори в щата. Освен от децата си, тя се интересуваше единствено да впечатлява околните, да я харесват и да я включват в социалния живот. Сега обаче всичко това бе останало в миналото, нямаше защо да се гласи, беше надебеляла и не се интересуваше от външния си вид.

Върнън не успя да събуди интереса й към благотворителност, интелектуални занимания или създаването на приятелства на новото място. Майка му предпочиташе да живее скрита от всички, не желаеше никой да разбере, че е разведена и да научи за унижението, което съпругът й е нанесъл, като се е оженил за „любимата“ си, беше се отдала на мъката по изгубените си деца и положението, което бе имала.

Върнън въздъхна тежко. Сега не беше времето да се откъсва от плантацията. Прибираха реколтата и се бореха с нахален вредител, пренесен от Мексико в Тексас през град Браунсвил. Наричаше се мексикански хоботник, противен малък бръмбар, дълъг около 6 милиметра, с крила и издадена муцуна. Фермерите, които отглеждаха памук и царевица, и преди се бяха сблъсквали с вредители, но с този не успяваха да се справят. Върнън щеше да изпусне срещата на плантаторите и фермерите, на която щяха да обсъдят план за спасение с представител на американския департамент по селско стопанство, но не можеше да остави майка си сама в навечерието на смъртта на брат си. Баща му можеше да разчита на мащехата му Джаклин Частейн да го утешава.

Върнън бе отчаян, когато родителите му разтрогнаха брака си, макар че прие неизбежното, след като по негова молба баба му изясни онова, което бе чул в стаята, където издъхна сестра му. Остана шокиран, че майка му си е позволила да прочете дневниците на свекърва си (и той като баща си не повярва, когато тя отрече), но сега, след като някои тайни излязоха наяве, Върнън настоя Джесика да му каже истината за проклятието на семейство Толивър.

Баба му изброи нещастните случаи, довели до ужасния скандал, накарал го да се закове на място във фермата на семейство Макорд. Мисълта, че над „Съмърсет“ тегне проклятие, изречено от прабаба му в Южна Каролина в отдавнашните времена, преди Тексас да стане република, му се стори пълна глупост. Каза си, че това е просто поредното обвинение, което майка му е използвала срещу баща му. Върнън вече знаеше причините, поради които той се беше оженил за нея, и бе сигурен, че и майка му ги знае. Разбираше добре мотивите на баща си, както и негодуванието на майка си. Но не знаеше и остана очарован от бурното начало на очевидно щастливия брак на баба си и дядо си.

Върнън изпита облекчение, че Дейвид и Реджайна не са сред живите, за да преживеят мъката от развода на родителите им и да видят в какво се е превърнала майка им. Тъгата, която го притискаше, подсили решението му никога да не се жени, освен ако не срещне жена, с която да се обичат. Това обаче стана причина за нова тревога. Ами ако никога не откриеше такава жена? Какво щеше да стане тогава? Беше на двайсет и седем и никоя от познатите му девойки не отговаряше на изискванията му. Той бе единственият наследник на „Съмърсет“ Какво щеше да стане с плантацията, ако след него не останеше наследник?

Точно сега обаче нямаше желание да се оставя на тези мрачни мисли. Извади доклад от куфарчето си, за да се запознае с оскъдната информация, която учените бяха събрали за мексиканския хоботник. Така научи, че хоботникът може да лети на къси разстояния, но природни стихии, като урагани, които редовно вилнееха в Мексиканския залив през септември, можеха да го отнесат извън обичайните му райони на разпространение. Беше се зачел, когато някой почука дискретно на вратата на купето и го прекъсна.

— Влез — провикна се той, все още замислен над прочетеното.

Бъртрам, носачът негър, с когото Върнън се беше сприятелил по време на пътуванията си до Хюстън, надникна в купето.

— Простете, мистър Толивър, ама имате ли нещо против да настаня във вашето купе жена, която слиза в Хюстън? Около нея са се събрали едни хулигани, които се опитват да я впечатлят, макар тя да им показа, че не желае вниманието им. Много е скромна, сър. Сигурен съм, че няма да ви притесни.

— Разбира се — съгласи се Върнън и махна с ръка, без да вдига поглед от доклада. — Доведи я.

Придружена от носача, тя пристигна няколко минути по-късно. Върнън вдигна поглед, за да кимне учтиво, след което смяташе да продължи да чете. Вместо това се ококори и остана с отворена уста.

— Много ви благодаря, сър — каза новодошлата, която, изглежда не забеляза унесения му поглед. Шапката й беше килната на една страна, дишането й бе леко учестено. Тя остави куфара и чадъра си и се отпусна на отсрещната седалка до вратата, сякаш се страхуваше да не се натрапва. Без да го поглежда повече, тя нагласи шапката, сламена, твърде скромна за великолепната лъскава кестенява коса, събрана на хлабав кок, който сякаш щеше да се разпадне при следващото поклащане на влака. Модата вече не залагаше на претрупаните къдри и набори, които майка му все още носеше, и семплият пътнически костюм подчертаваше тънка, източена талия. Върнън си каза, че никога не е виждал по-апетитна жена.

След като нагласи шапката, спътницата му скръсти ръце в скута си и си пое дъх, без да крие облекчението си, при което налетите й гърди се повдигнаха. Забеляза, че той я е зяпнал, и пълните й устни се извиха в усмивка.

— Обещавам да не ви разсейвам — рече тя с топъл, гърлен глас, който обещаваше неповторими преживявания под чаршафите.

Върнън изпъна гръб и прочисти гърлото си.

— Моля ви, за мен ще бъде огромно удоволствие.

Едната й кестенява вежда се повдигна изненадано.

— Тогава… извикайте, моля ви, носача и го помолете да ми донесе чаша вода — помоли тя и притисна ръка към шията си с цвят на слонова кост. — Много съм жадна.

— Вода за едно жадно гърло. Позволете да ви предложа нещо, което ще утоли жаждата ви много по-добре.

— Какво например? — полюбопитства тя.

— Шампанско — отвърна Върнън и посегна към звънеца.

— В единайсет часа сутринта ли?

— Наближава обяд.

— Ами, аз… — Тя притисна ръка към високата яка на блузата си. — Щом настоявате…

— О, да, настоявам — усмихна се Върнън.

Тя се казваше Дарла Хенли. Връщаше се в Хюстън, след като бе ходила на гости на леля си, вдовица, която все още управляваше фермата на семейството. Баща й бил началник на пощата в Хюстън. Майка й била починала. Тя пък работела за издателска къща, след като изкарала диплома за секретарка.

— С какво се занимавате в издателската къща?

— Чета и поправям ръкописи… материалите, които ни изпращат писатели.

— Защо не сте омъжена… жена като вас — подхвърли той на втората чаша шампанско.

Тя отпи глътка. По негово настояване се беше преместила на седалката до прозореца, точно срещу него.

— Бях сгодена, но развалих годежа.

— Защо? — поинтересува се Върнън, по-трезвен от когато и да било през живота си.

Дарла Хенли очевидно бе подпийнала. Обясни с леко заваляне:

— Открих навреме, че не си подхождаме.

— Така ли? И как го разбрахте?

— Бях сигурна, че не е от мъжете, които ще поръчат шампанско, за да утолят жаждата на една дама в единайсет сутринта.

Върнън избухна в смях и неочаквано му се стори, че няма никакви грижи, чувство, което бе забравил много отдавна. Какво точно означаваха думите й? Че тя се опитва да си хване богат мъж или че си търси елегантен мъж със замах? Надяваше се да открие. Извади тефтерче с визитки. Подаде й една.

— Ще ми позволите ли да ви се обадя, докато съм в Хюстън, мис Хенли?

— За мен ще бъде истинско удоволствие, мистър Толивър — съгласи се тя.