Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (93)

92.

„Декември 1893

Вече година звънят камбаните — три в камбанарията на методистката църква на Хаубъткър. Църквата твърди, че й принадлежат, но всъщност те са на общността, известяват гражданите за часа, предупреждават ги за пожар, наводнение и криминални деяния. Миналата година бяха заловени банкови обирджии, когато един касиер успя да се измъкне и би камбаните, изкара хората на улицата, включително и шерифа, и престъпниците попаднаха право в ръцете на полицията.

През пролетта камбаните оповестиха браковете на три двойки. Трима от синовете на третото поколение от основателите на Хаубъткър изрекоха брачните си клетви: Джереми III през април, Ейбъл през май и Върнън през юни. Щях да съм с все същата рокля и за трите събития, ако Типи не ми беше изпратила тоалети и за трите.

«Виж, Джесика — скара ми се тя с писмо, пъхнато в пакета, изпратен от просторния й офис на Бродуей в Ню Йорк Сити. — Искам да видя снимки, на които си с различна рокля на всяка от сватбите. Като те знам, ще измъкнеш нещо старо от гардероба и ще го облечеш и на трите сватби. Момчетата трябва да се гордеят с теб.»

Като че ли някой ще забележи какво е облякла старата, сломена баба от страна на младоженеца. Почувствах се много горда, когато Ейбъл и Джереми III ме поканиха да седна до семействата им по време на церемониите, тъй като съм последният матриарх на клановете. Бес Дюмонт вече я няма. Открих тялото й в градината, когато отидох да пия кафе с нея и Джереми. Тримата се срещахме всеки вторник сутринта в един от задните дворове, навик, който ни остана, откакто се върнахме от околосветското пътешествие. Пристигнах малко по-рано и ми казаха, че Бес бере цветя за подноса с кафе. Много й беше приятно да има някаква украса край френските сладкиши, които Джереми похапваше с апетит. Открих любимата си приятелка отпусната до кошница божури и кученца. Лицето й бе обърнато настрани, очите отворени, сякаш ненадейно бе обзета от желание да притисне ухо към земята. Една пеперуда трепкаше с крилца на рамото й, опечалена от смъртта на дамата, която й бе осигурила прекрасната градина.

И така, камбаните биха и за Бес.

Скоро след това Арман отиде да прибере тялото на брат си Филип, убит по време на престрелка с група, нарекли се Дивите, банда жестоки престъпници, водени от някои си Бил Дулип. Филип все още работеше в детективска агенция «Пинкъртън» и бе повикан в Оклахома, за да помогне на силите на реда да се справят с бандата, която тероризираше щата. Цитирам какво каза Арман на погребението на Филип: «Радвам се, че ангелите прибраха мама, преди да й се наложи да погребе сина, за когото бе убедена, че ще загине от оръжието, с което живееше».

Тази година отне и живота на старата ми богиня на отмъщението, Стефани Дейвис. Лоримър почина преди няколко години — «от разбито сърце, когато бе принуден да раздели реколтата от собствената си земя, продадена на северняк», поне така каза Стефани и всички се съгласихме, със сигурност онези от нас, които бяха дошли с кервана от Уилоу Гроув. Стефани почина в дома за стари хора, създаден за непрекъснато нарастващия брой вдовици, останали безпарични след войната, към които Стефани определено принадлежеше. Държаха го сестрите на милосърдието, а аз работех там като доброволка по веднъж в седмицата, за да дам утеха, поне доколкото можех. Известно време напомнях на Стефани какво беше изгубила и тя ми обръщаше гръб всеки път, когато ме видеше, но постепенно горчивината й се стопи, когато разбра, че съм сред малцината, които помнеха сина й Джейк и «какво беше едно време». Прекарвахме дълги часове в спомени за Джейк и Джошуа, за времето ни в Ню Орлиънс, за годините на борба и трудности в Тексас.

Стефани ми остави подарък — кутия със спомени, която може би нямаше да отворя, ако не беше тя. Тя ме вдъхнови да подредя материалите за историята на семействата, създали Хаубъткър. На седемдесет и шест съм и не мога да си позволя да се бавя. Очаквах историята, събрана от Присила, да ми помогне, но за изненада на двама ни с Томас, тя взе материалите си след развода. Томас бе убеден, че бившата му съпруга ще организира специална церемония, за да изгори написаното.

И така, камбаните биеха за бракове и погребения, за раждания и смърт през цялата 1893 година. Звънът им носи както добри, така и лоши вести, също като годините. Едно от хубавите неща е, че синът и внукът ми са щастливо женени. Съпругите им, изглежда, са съвършеният избор. Джаклин Частейн е истинска благословия за всички нас; Дарла пък единствено за Върнън. Ако Дарла постигне своето, тя ще изолира съпруга си от семейството му, ще го запази единствено за себе си, защото е властна жена, която има нужда от цялото внимание на половинката си. Много добре знае, че Върнън няма да позволи подобно нещо, затова обръща специално внимание на баща му и Джаклин, също и на мен, на семейства Уоруик и Дюмонт, които внукът ми възприема като свои роднини.

Дарла Хенли е умна и изобретателна жена. Върнън не беше на себе си от радост, когато тя се съгласи да живеят отделно от нас на Хюстън Авеню. Беше сигурен, че тъй като Дарла е от по-скромно семейство, ще предпочете да дойде в къщата, но тя го увери, че стига да са заедно, няма никакво значение къде живеят. Джаклин избягва да я съветва, но и тя, както и аз, разбираме, че Дарла няма желание да дели Върнън с останалите членове на семейството, особено с жените.

Че кой може да я вини? Три жени в една къща, едната хитра и изобретателна, биха стъжнили живота на всеки мъж. Истината е, че двете с Джаклин изпитахме облекчение, когато младоженците предпочетоха да наемат къща в Хаубъткър, един от имотите на Арман Дюмонт, докато не решат кога и къде да построят свой дом.

Лошата новина е, че в края на годината страната е обхваната от паника. Белите така и не са научили уроците на историята. Алчността не им позволява да се поучат от грешките си, за да не ги повтарят. Причината за паниката от 1893 година е същата каквато и за икономическата криза през 1873. Свръхстроеж на железници, прекалено много сгради, фабрики и пристанища, прекомерно използване на мини, твърде много насаждения — всичко купено на кредит с голото обещание за зашеметяваща възвръщаемост. Това срина финансовите пазари и у нас, и в чужбина. Както можеше да се очаква, «Съмърсет» беше засегната.

Трябва да благодаря на финансовия усет и познанията на Джереми Уоруик, който на осемдесет и седем все още има най-острия ум в света на бизнеса и разбира добре човешката алчност. Той предупреди Томас за неестественото разрастване и прекомерните спекулации във всяка индустрия и го посъветва да продаде акциите и облигациите си преди неизбежния крах. Благодарение на Джереми Томас направи необходимото и сега има пари, с които да покрие разходите на «Съмърсет».

Това съвсем не означава, че имаме много за харчене. «Съмърсет» се сблъсква с много предизвикателства. Националните и международните пазари на памук в момента са наводнени заради прекалено бързото увеличаване на продукцията, благодарение на железниците, механизацията, подобрението на реколтата и фермерската техника. Египет и Индия са конкуренция в производството на памук, а хоботникът ще бъде огромен проблем в бъдеще.

Вече съм част от онези, които полудяха по новия начин на придвижване, наречен велосипед. Достатъчно бе да спомена за този интерес пред Типи и тя веднага ми изпрати два костюма специално за колоездене. Полата е разрязана, така че да прилича на чифт широки дамски гащи, и имам чувството, че краката ми са натъпкани в тикви, но моделът е специално създаден за онези, които обичат да въртят педалите.

Един ден миналата есен отидох с велосипеда си до «Съмърсет» и снежнобелите поля, ширнали се чак до вечността, ме оставиха без дъх. Вятърът прошумя сред клоните на боровете и ми се стори, че усещам ръката на Сайлъс да гали лицето ми. Почувствах прилив на гордост, докато наблюдавах плодовете от труда на съпруга си, сина си и внука си. Аз, която никога не се моля, поисках от Господ да запази тази земя за семейство Толивър поколения наред. Каквото и проклятие да е надвиснало над нас, жертвите, направени за да се създаде «Съмърсет», са си стрували.

С тези думи приключвам последния си дневник. Писалката ми в бъдеще ще се заеме с написването на «Пепел от рози».“