Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (76)

75.

Джереми огледа хола, превърнат в бална зала, и групата, събрала се да посрещне завръщането на Филип Дюмонт. Четиресет и две годишният син ерген на Анри и Бес се бе върнал за кратко, за да разкаже за новата си работа в детективска агенция „Пинкъртън“ в Ню Йорк, след като единайсет години бе служил като тексаски рейнджър в конната бойна сила, организирана по време на Тексаската революция, за да пази границите на щата. Присъстваха двайсет и двама, на различна възраст, от семейства Дюмонт, Толивър и Уоруик. Броят на внуците бе твърде голям, за да успеят да се настанят на масата в трапезарията на Бес, затова на обяда за добре дошъл младите за пореден път трябваше да се настанят на „детската маса“, което предизвика много подмятания и шеги. Третото поколение на семейство Толивър включваше петнайсетгодишния Върнън, Реджайна, на тринайсет, и Дейвид, на дванайсет. От клана Дюмонт присъстваха синовете на Арман — Ейбъл, на шестнайсет, и Джийн, на тринайсет. Семейство Уоруик бяха представени от съименника на Джереми старши, Джереми III, на шестнайсет, Брандън, на тринайсет, и момчетата на Стивън — Джоуел, на петнайсет, и Ричард, на шестнайсет.

Бес искаше да организира по-голямо тържество по случай завръщането на сина си, но Филип категорично отказа и я обезоръжи, като я щипна по брадичката, което я накара да забрави разочарованието си.

Всички много обичаха Филип, но той никога не стана един от тях. Висок, жилав, суров, той не притежаваше елегантността на баща си и брат си. Не можеше да се каже, че се е превърнал в черната овца на семейството, но бе като помияр сред расови кутрета. Откакто започна да пониква мъх по страните му, всички забелязаха, че вторият син на Анри е войнствено настроен, ала готов да прояви огромна нежност към слабите и безпомощните. Бдеше като маниак над сестра си Нанет и се бе превърнал в дискретен наставник на сина на Джереми Робърт, който страдаше от астма. Посмееше ли някой да се подиграе с Робърт, щеше да получи юмрук от високия, силен и безстрашен Филип. Тъкмо затова Джереми много го обичаше. Смъртта на Нанет помрачи последните години от юношеството на Филип, а безсмисленото убийство на Робърт разпали още повече яростта му срещу онези, които се осмеляваха да наранят слабите. Заедно с брат си Арман, той се върна вкъщи след войната, за да помага на баща си да управлява универсален магазин „Дюмонт“. Очакваше се двамата да заемат мястото на Анри, когато той се пенсионира.

След по-малко от месец Филип напусна, за да постъпи при тексаските рейнджъри. Заяви, че не е създаден да работи зад щанд, нито да живее в красив дом със слуги, които да му лъскат ботушите и да му оправят леглото. Бе роден да се облича в кожени дрехи, да се храни край лагерен огън и да живее под звездите. Тексас имаше нужда от хора като него, за да защитават границата от команчи, киова и апахи, които продължаваха да нападат беззащитните кервани и домове, скалпираха мъжете, изнасилваха жените и отвличаха децата в плен.

Бес бе неутешима, а Анри дълбоко разочарован, че през 1870-а, когато рейнджърите бяха заменени от мироопазваща част, наречена Тексаска щатска полиция, Филип не се върна у дома. Когато неговата организация бе разформирована, той се отправи на север към Панхендъл и предложи услугите си като пазач на фермери, които се опитваха да опазят земите си от настървените крупни собственици на добитък.

Когато губернатор Ричард Коук дойде на власт през 1873-та, омразната Тексаска щатска полиция бе ликвидирана и тексаските рейнджъри възстановени. Филип веднага постъпи при тях и даде богат материал за легендите за залавянето и избиването на известни с печална слава престъпници, както и за разгрома и прокуждането на индианците от тексаските равнини.

Последното стана причина Джесика да сбърчи вежди, докато Филип разказваше за участието на рейнджърите в капитулацията на вожда на команчите Куана Паркър, епизод, който сложи края на тексаските индиански войни. Джереми бе забелязал, че веждите на Джесика говорят по свой начин. Те потрепваха, свиваха се, извиваха се нагоре и по този начин човек лесно можеше да разбере за какво мисли тя. Тази вечер едва забележимото намръщване издаваше отвращението й към американската армия, съсипала селищата на команчите, застреляла три хиляди индиански коня, най-ценното им притежание. Каквато и бруталност да бяха проявили към заселниците и ловците на бизони, което според Филип оправдаваше клането, по издайническото помръдване на веждите на Джесика Джереми разбра, че сърцето й все още е на страната на индианците и на всички хора, ощетени от алчността на белите, и щеше да остане така до последния й ден.

До последния й ден. Джереми се надяваше да не настъпи скоро. Губеше Камилия. Белодробната болест, която рано или късно щеше да покоси втория му син, сега отнемаше живота на цветенцето му.

— Куана Паркър… — промърмори Бес. — Не е ли син на Синтия Ан Паркър, отвлечена от команчите като дете?

— Точно така — потвърди Анри. — Била е отвлечена през 1836 година, когато е била на девет, и върната през 1860-а.

— От рейнджърите под командването на капитан Сол Рос — уточни Филип с нескрита гордост.

Джереми, Джесика и Анри се спогледаха, спомнили си времената, които бяха преживели заедно.

— Mon dieu — възкликна тихо Анри, — нима са минали четиресет и четири години от клането на хората на Джон Паркър, когато момиченцето изчезна?

— А ние бяхме тръгнали точно натам — напомни им Джереми.

— Разкажи ни, дядо — помоли Брандън, най-малкият син на Джереми младши.

— Някой друг път — отвърна Джереми. — За тази вечер уроците по история ви стигат, освен това трябва да видя как е баба ви.

Той стана от стола и една от ставите му изпука. Джесика също се изправи. Мълчанието й издаваше, че все още мисли над описанието на Филип на последната битка от кампанията срещу индианците преди шест години. На Джереми му се прииска Филип да не бе толкова обстоятелствен. Децата щяха да преживяват отново и отново подробностите около клането в кошмарите си.

— Да те изпратя ли до вас, Джес? Нощта е толкова тъмна — предложи Джереми във високото фоайе на семейство Дюмонт, докато слугите им помагаха да облекат топлите си връхни дрехи. Беше февруари 1880-а.

— Много благодаря, Джереми. Ще кажа на Томас. Двамата с Присила сигурно ще искат да останат още малко и да се видят с Филип.

Не си казаха почти нищо, докато вървяха към дома на семейство Толивър, всеки замислен над спомените, които Филип бе събудил, като спомена Куана Паркър, притиснати от тъга заради болестта на Камилия. Най-сетне Джереми заговори.

— Чувствам всяка една от седемдесет и четирите си години, Джес.

Джесика преплете пръсти с неговите.

— Няма да стане по-леко.

— Нито по-приятно, каквито и удобства да имаме. Единствената защита срещу времето е, да си имаме занимание.

— Ти със сигурност имаш — изтъкна Джесика. Бяха му необходими четирийсет години, но с построяването на железниците вярата на Джереми, че дърводобивът ще се превърне в основна индустрия за Тексас, бе оправдана и дърводобивна фирма „Уоруик“ се възроди. През 1878 година, когато бяха построени нови железопътни линии, фирмата бе в готовност за сеч на огромните площи първокачествени борови гори, както и за изпращане на дървения материал с влакове към пазарите в целия щат. За да отговорят на изискванията на железниците за връзки, товарни вагони и гари, които да поемат поръчките от строители и предприемачи за новите градове и окръзи, фирмата започна да строи допълнителни дъскорезници и домове за работниците под зоркия поглед на Джереми и синовете му, Джереми младши и Стивън.

— Понякога се замислям дали да не намаля темпото, да прекарвам повече време с Камилия — бе споделил Джереми с Джесика преди година, докато седяха в беседката й. — Тя иска да я заведа в Европа. Мога да се оттегля, да оставя дърводобивния бизнес на момчетата и да обърна внимание на другите си фирми, но точно сега сме в зората на велика ера и искам да усетя как слънцето огрява лицето ми, когато се случи.

Джесика се запита дали Джереми помни тези думи и дали не съжалява, че е поставил бизнес интересите пред желанията на съпругата си, защото на нея не й оставаше много време да усеща слънцето.

Джереми, изглежда, прочете мислите й:

— Тя ми беше прекрасна съпруга, Джес.

Джесика чу риданието му.

— Така е, Джереми. — Дъхът им излизаше на валма в тъмната нощ. Заради ниската температура тя бе облечена с топла пелерина от тюленова кожа, която семейството й беше подарило за Коледа, а Джереми носеше палто от камилска вълна с богати ревери от астраган. Кристално бистрият въздух вещаеше, че до сутринта ще навали сняг.

— По-добра от мен като съпруг.

— Камилия няма да се съгласи.

— Няма, но аз знам истината.

Джесика плъзна ръка по ревера му. Бяха пред стълбите към верандата.

— Тогава я остави да си отиде, без да й го казваш, Джереми.

Лунен лъч разкри изненадата в очите му.

— Значи знаеш? — попита той.

— Знам.

— Това обаче не означава, че не можем да си останем добри приятели.

— Ние винаги сме били изключителни приятели, Джереми.

Той се наведе и я целуна по студената буза.

— Лека нощ, Джес.

— Лека нощ, Джереми.