Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (15)

14.

— Нямам никаква представа в какво се е забъркал синът ти — оплака се Юнис на Карсън, докато закусваха. — Цяла нощ го няма. Елфи ще остане много разочарована, ако племенникът й не я посрещне, когато пристигне.

— Излезе с Нощните ездачи — промърмори съпругът й, погълнат от вестника, който четеше. — Решил е на всяка цена да залови онзи, който краде от нас.

— Само два бута — отбеляза Джесика и се почувства неловко, че брат й и лакеите му обикалят района, докато тя ще откара Сара и товара им до Чарлстън.

Карлсън вдигна очи.

— Ти откъде знаеш, че са били само два бута?

Джесика трябваше да мисли бързо. Уили Мей й беше казала, но баща й нямаше представа кой е източникът. Ако узнаеше, повече нямаше да се доверява на Уили Мей.

— Кражбата не е тайна, татко. Всички знаят.

— Типи отново разнася клюки — изсумтя баща й.

— Трябва да признаеш, Карсън, че момичето се отличи с украсата тази година. Нямам търпение Елфи да я види.

Карсън изсумтя отново, но не можеше да отрече, че Типи е създала истинско празнично чудо от панделки, шишарки, клонки от вечнозелени клони, имел, свещи, цветна хартия, дървени играчки, топки от пуканки, плодове, ядки, джинджифилови сладки и стъклени топки от Германия. Юнис беше доволна, че отмени нареждането на съпруга си Типи да работи при тъкачките, където димът от огнището не се отразяваше добре на дробовете й.

— Така пропиляваш таланта й, Карсън — бе заявила Юнис с тон, който подсказваше, че няма да отстъпи по този въпрос. — Мястото на момичето е в шивачницата. Двете с Джесика имаме нужда от нови рокли за сватбата на Сайлъс и Лети.

Съпругът й никога не се оттегляше от битка, освен в редките случаи, когато здравият разум му подсказваше да се прояви като кавалер. С изключение на „Уилоушайър“, съпругата му беше любовта на живота му и той бе готов на всичко, за да покаже чувствата си вечер в спалнята. Затова бе отстъпил благородно.

— Права си. Трябва да я сложим там, където от нея ще има най-много полза.

Джесика се обърна към него с разтуптяно сърце.

— Татко, поръча ли да докарат каретата? Корабът на Сара потегля в три, приблизително по времето, когато пристига леля Елфи, затова искам да си осигуря достатъчно време.

Карсън вдигна поглед от вестника.

— Да, но ми се иска да почакаш още малко, за да те закара брат ти. Нямам доверие на времето през декември, а в алманаха пише тази седмица да очакваме сняг. Пътническият сандък на леля ти може да ви затрудни.

— Ще накарам някой носач да ни помогне — каза Джесика, сгъна салфетката си и повика един от слугите да изтегли стола й.

— А как ще качите багажа на Сара Конклин в каретата? — продължи да пита баща й.

— Ще се справим — настоя Джесика с надеждата Майкъл да не се появи отнякъде. — Бихте ли ме извинили…

— Двете искат да останат сами, за да си поговорят по момичешки, скъпи — намеси се майка й, а тя забърза от стаята.

— В такъв случай Джесика трябва да вземе Типи, защото и негърката се мисли за една от тях — сопна се Карсън и затвори вестника със замах.

Джесика грабна бонето и наметалото си, излезе и се качи в каретата, преди на баща й да му хрумне да изпрати някого от кочияшите. На Даниъл имаше доверие, но не би го въвлякла в опасната мисия.

— Благодаря ти, Даниъл — рече тя, — но няма нужда да се суетиш около мен. Бързам — спря го, когато той понечи да завие коленете й с одеяло. Трябваше да се измъкне, преди Майкъл да се върне и да настоява да тръгне с нея. Той нямаше да изпусне случая да се порадва на очарователната компания на Сара Конклин.

Джесика усети, че ръцете и раменете я болят от напрежение, когато измина осемте километра до Уилоу Гроув и зави по алеята към църквата и къщата на Сара. Дъхът й излезе на бяло облаче, когато спря каретата и се насили да си отдъхне. Най-притеснителната част от пътуването беше зад нея. Никой нямаше да види как крият товара и двете със Сара щяха незабавно да потеглят към мястото в ясния зимен ден шест дена преди Коледа. В Чарлстън щяха да разполагат с предостатъчно време за последна чаша чай заедно, преди Сара да се качи на кораба. Смелата й приятелка щеше да й липсва, но пък тя очакваше с огромно нетърпение срещата с малкия си племенник и останалите от семейството. Джесика споделяше притесненията на Лети. Щеше ли Сара да се върне при тях, след като се прибереше у дома за празниците?

Вдигна ръка, за да почука на вратата, когато и от двете страни на къщата изникна по един кордон от ездачи. Някои не познаваше, другите бяха местният производител на алкохол, щавачът на кожи, собственикът на странноприемницата и неколцина фермери. Всички я наблюдаваха онемели от изненада, истински ужас бе изписан по лицата. За миг тя се стъписа: Какво търсеха Нощните ездачи тук? Чу познато цвилене, обърна се и видя черния арабски жребец на Майкъл да разтърсва красиво извития си врат вместо поздрав и да размахва опашка. Мозъкът й беше скован от страх. Цялото й тяло застина неподвижно. Майкъл отвори вратата. Зяпна я и челюстта му бавно увисна.

— А, не, не мога да повярвам — изохка той. — Не и ти, Джеси. Не е възможно да си ти… Кажи ми, че не си ти. Дошла си, за да вземеш Сара…

Тя можеше да излъже, но в този момент мислеше единствено за приятелката си. В главата й нахлу кръв.

— Какво си направил със Сара? Къде е тя?

— Господи, ти трябваше да ги вземеш, нали? — продължи брат й с глас, надебелял от мъка. Беше пребледнял като платно. Дори дълбоките му металносиви очи бяха изгубили блясъка си. Шок и недоумение ги бяха превърнали в лед. — Не можахме да я накараме да ни каже кой ще дойде за момчето. Наложи се да изчакаме, за да разберем сами…

Джесика се промъкна покрай едрата фигура.

— Сара! — провикна се тя, втурна се през хола, влетя в кухнята и надникна през отворената врата на килера.

Майкъл стисна ръката й, дръпна я.

— В спалнята е — изсъска грубо той, лицето му бе разкривено от гняв. — Върви се погрижи за нея. Пратих да донесат мехлем и превръзки. Събери й нещата, облечи я и я качи в каретата. Госпожица Конклин няма да се връща отново в Уилоу Гроув. Аз ще те закарам до пристанището на Чарлстън. Ще отведем леля вкъщи, а след това ще те изправя пред татко.

Джесика отскубна ръка и хукна към спалнята.

— Господи! Сара! — извика, когато видя тялото на леглото.

Приятелката й лежеше с лице към стената, нощницата й бе раздрана, напоена с кръвта от разрезите, където камшикът беше прорязал гърба й. От другата стая долетяха груби мъжки гласове и Майкъл влезе при нея, понесъл пакет. Джесика скочи.

— Как можа, Майкъл? — изпищя тя.

— Точно ти ли ми задаваш този въпрос, малка сестричке, след като аз трябва да ти го задам? Вярвай, баща ни ще те пита тъкмо това. — Майкъл хвърли пакета към нея. — Дръж. Почисти раните й. Хората ми товарят сандъка й в каретата. Разполагаш с трийсет минути, за да приготвиш приятелката си аболиционистка да замине завинаги от нашите брегове. Ако до това време не е готова, ще я хвърля за храна на лешоядите. — Той изфуча от стаята, а Джесика разкъса пакета с марля.

— Не съм им казала, Джеси — изпъшка Сара, когато момичето забърза да налее вода в леген от каната върху тоалетната маса. — Заловили са агента и са го принудили да ме предаде. Той се опита да ме предупреди… надявах се, молех се, да не дойдеш, нещо да ти попречи да дойдеш, а ако все пак се появиш, да измислиш нещо за пред брат си…

— Шшшт, не говори, Сара — прошепна Джеси и коленичи, за да махне остатъците от нощницата на приятелката си и за да превърже раните. — Лежи мирно. Мисли за малкия си племенник и че след няколко часа си заминаваш за дома. Повече никога няма да ти се налага да виждаш брат ми и такива като него.

— Отведоха беглеца в „Уилоушайър“ — рече Сара, сякаш не бе чула думите на Джесика. — Ще го върнат на господаря му. Отведоха го с въже на шията. Накараха го да гледа, докато ме бичуваха.

Джесика имаше чувството, че ще повърне. Зад къщата имаше висока магнолия. Майкъл и главорезите му сигурно я бяха вързали за някой от жилавите клони, а наоколо не бе имало никой да чуе плющенето на камшика или писъците й, ако тя им беше доставила подобно удоволствие, но Сара не бе издала нейното участие. Джесика обработваше бързо раните, стиснала здраво устни, за да не заплаче.

Сара й даде знак да се наведе и сниши глас до шепот, да не би някой в съседната стая да подслушва. Като внимаваше да не докосне някоя от раните, Джесика се приведе напред.

— Страхувам се за Уили Мей…

— Господи. Какво знае Майкъл? — попита Джесика.

— Момчето каза, че чуло за жена, която укрива бегълци, и затова дошло тук. Не е споменал Уили Мей, но ако брат ти се усъмни и продължи да го разпитва… ако започне да го измъчва… той ще проговори.

Джесика усети как кръвта се оттича от главата й.

— Страхувам се и за теб, моя смела приятелко от Юга, страх ме е и за Типи — продължи Сара.

Замаяна, сякаш бе коленичила на палубата на клатушкащ се кораб, Джесика почистваше раните.

— Не се тревожи за нас — опита се да я успокои тя. — Все ще измисля нещо, за да спася всички ни. Татко лае, но не хапе, когато става въпрос за мен. Ще побеснее, когато научи с какво съм се захванала, но ще ми прости. Дъщеря съм му. Няма избор.

— О, Джесика, миличка… — простена Сара.