Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (54)

53.

Трябваше да съобщи на мис Джесика, но скоро след като непознатият си тръгна, й призля и тя поседна на задната веранда, за да си повее. Затвори очи и въздъхна. Една от прислужниците я откри там, стиснала сламено ветрило, с което бе направила последното движение през живота си.

Сред виковете и последвалата суматоха мъжът, който се бе появил така загадъчно в задния двор, бе забравен, освен от продавач, който правеше доставка и бе минал напряко през пасищата и черния път зад къщите. Беше забелязал непознатия да излиза от имота на семейство Толивър. Продавачът познаваше всички в града, но не го бе виждал никога досега. Това не вещаеше нищо добро за непознатите в Хаубъткър по онова време. Местните не гледаха с добро око на хора, които кръстосваха тайно полята.

През юли една искра пламна в малък магазин в Далас, разгоря се бързо и изгори по-голямата част от бизнес квартала на града. В и без това заредената с напрежение политическа атмосфера покрай приказките за война и отцепване, която ставаше още по-потискаща в жегата, хората бяха станали избухливи, подозираха, че огънят е бил подпален от аболиционисти. Подобни пожари вече бяха съсипали части и от други градове в Тексас, бе открит и документ, който приеха за доказателство, че злото е извършено от скитосващи банди радикални опоненти на робството, решили да използват огън, убийства и разрушение на частна собственост, за да настроят общественото мнение срещу Тексас, оставащ си щат на робовладелци. Говореше се, че групите уреждат бягство на роби, крадат добитък, подпалват памукочистачни машини, обори, поля и отравят кладенци. Хората бяха завладени от страх, че има заговор за повсеместно въстание на робите. Клечката, която подпали бурето с барут, бе големият пожар в Далас. Параноята плъзна сред всички, подклаждана от вестникарските заглавия, които тръбяха, че това са прояви на възмутителен вандализъм, независимо дали подобни твърдения бяха истина или не, а също и от статии, написани от развълнувани журналисти, които настояваха да бъде наложено незабавно и безпощадно наказание на извършителите. За нула време бяха създадени организации и групи, които макар да нямаха право, разследваха и разпитваха всички, заподозрени като агитатори против робството и поддръжници на каузата на Севера. Към нищо неподозиращи групи хора се отнасяха по ужасяващ начин, ако те не можеха да докажат убедително невинността си, и в повечето случаи ги бесеха на най-близкото подходящо дърво.

Продавачът дръпна юздите на коня, за да забави каруцата, и огледа внимателно непознатия, който яхваше коня си, забеляза, че нахлупи шапката си ниско, така че лицето му да не се вижда, докато се разминават. Местният бе почти момче, сам, значително по-дребен от ездача. В противен случай щеше да го спре и да го поразпита кой е и откъде идва. Сега обаче трябваше да отнесе оскъдната информация на водача на патрула, на който бе горд член. На срещата същата вечер той разказа на Лоримър Дейвис, че е видял непознат на пътя зад къщата на семейство Толивър. Бе се постарал да запомни лика му, за да може, ако се наложи, да го разпознае.

Няколко седмици по-късно Джесика беше на събиране на читателския клуб в хола на Бес Дюмонт, обзаведен в стил Луи XIV. Излизаше за пръв път след смъртта на Мади. По време на срещите в по-щастливите години светските разговори през часа преди обсъждането на някоя книга обикновено се въртяха около леки и приятни теми. Едно от негласните правила на клуба бе потискащи теми, като смърт, влошено здраве и политически въпроси, оплаквания от деца, съпрузи и роднини по брак, да не бъдат повдигани. Днес обаче разговорът за качествата на модните фусти, по-тежки и наслоени, които държаха прекалено топло, не успяха да изместят обсъждането на слуховете, че се готви конспирация за въоръжаването на робите за бунт, който да пламне в целия щат. Нито една от съпругите на плантаторите не спомена, но до една бяха уплашени, че чернокожите ще нападат и изнасилват бели жени, за да си отмъстят на съпрузите им. И те, и дъщерите им живееха с този страх, откакто се бяха омъжили в плантаторската общност, и това обясняваше защо повечето от тях предпочитаха да живеят в града, вместо в плантациите.

— Лоримър настоява всичките ни роби да научат Десетте божи заповеди — заяви Стефани Дейвис. — Кара ги да ги рецитират всяка неделя, като набляга на „Не убивай“.

— Сигурна съм, че това е много ефективно — отбеляза Бес Дюмонт и намигна на Джесика над ръба на чашата чай.

— И много по-въздействащо от примера, който той дава — не се сдържа да допълни Джесика, но веднага след това съжали за забележката. Не биваше да идва този ден. Не беше в настроение за светско събиране. Измъчваха я много тревоги, а заради безсънните нощи бе станала раздразнителна. Корсетът я стягаше. У дома го сваляше, но сега металните обръчи на новата пола не й позволяваха да седне удобно. Горещината в стаята я задушаваше, а вентилаторът не успяваше да раздвижи въздуха, както и двете нови устройства на тавана, незнайно как задвижвани от водна система.

— Какво искаш да кажеш? — попита Стефани.

— Всички знаем колко често прибягва Лоримър до камшика и въжето, Стефани. Това имах предвид.

— Но намекваш за нещо друго — ядоса се Стефани и очите й заблестяха. — Повечето хора от града смятат, че камшикът и въжето служат за въздаване на справедливост, и са наясно, че съпругът ти не одобрява подобни методи. Лоримър остана много разочарован, когато Сайлъс отказа да се присъедини към патрула. Може пък редът и спокойствието да не го интересуват.

— Може просто да не желае да заобикаля закона — сопна се Джесика.

В стаята настъпи неловко мълчание. Всички се бяха вторачили в двете жени, които, метафорично казано, бяха свалили кадифените ръкавици и се готвеха за открит юмручен бой. Не потракваха дори кубчетата лед в чашите, не се чуваше шумолене на поли.

— Исках да те попитам, стига да нямаш нищо против да ми отговориш, Джесика — продължи Стефани, без да има намерение да прекрати обсъждането, — кой беше мъжът, който ви посети преди две седмици? Не е бил един от нас. Продавачът от магазина каза, че не го познава, но го е видял, докато се таи край задната ви порта. Съпругът ми много се интересува от непознатите в града, особено когато посещават дома на семейство Толивър в такъв момент.

Джесика остави чашата чай и сви ветрилото.

— Защо не ми обясниш по-ясно за кого говориш, Стефани? У нас не са идвали непознати.

— Очевидно не и през главния вход. Защо иначе ще оставиш задната порта отключена?

— Не знам. Мади сигурно знае, но тя вече не е сред нас.

— Много удобно.

— Дами! — надигна глас Бес Дюмонт. — Да започнем с обсъждането на „Воденицата на река Флос“? Ще ви разкажа изключително интересни неща за писателя Джордж Елиът. Всъщност е писателка. Истинското й име е Мери Ан Еванс…

Джесика не слушаше. Стефани обичаше да разпространява клюки, но не ги измисляше. Сега си припомни, че една от прислужниците спомена, че Мади починала „веднага след като разговаря с бял мъж с червена коса в задния двор“. Обзета от тъга, Джесика тогава не обърна внимание и реши, че непознатият е бил скитник, дошъл да моли за храна. Лоримър виждаше потенциални аболиционисти зад всеки храст и дърво и както Стефани намекна, сигурно бе заподозрял семейство Толивър, че са приютили такъв размирник. Джесика реши да разпита прислужницата, когато се върне у дома, но, за бога! Да не би Ги Хендли, от мястото, където преподаваше сега, да бе изпратил човек, който да я моли за помощ за каузата на Севера?