Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (62)

61.

Когато дойде първото съобщение по телеграфа, че Форт Съмтър е под обстрел, те решиха да се запишат заедно — Томас, Джереми младши, Стивън и Арман — и да се включат в бойната част, която щеше да защитава границите на родния им щат и брега от обсада. Северните и източните граници на Тексас бяха особено уязвими за вражеско нашествие от свободните територии на Оклахома и Ню Мексико, както и от Луизиана, ако щатът попаднеше във вражески ръце. Имаше достоверни доклади, според които федералните са планирали да принудят Тексас да снабдява с говеждо съюзническата армия и са разработили подробни пътища за навлизане в щата. Освен това оставаше страхът, че родината им ще бъде открита за погром и жестокости от страна на команчите, когато американската кавалерия и тексаските рейнджъри, пазители на границата се изтеглят от щата, за да се присъединят към армиите на съответните страни. Американският флот се бе отправил на юг, за да блокира южните пристанища и да попречи на експорта на памук и доставката на стоки, продоволствия и оръжия за Конфедерацията. Бе въпрос на време обединеният флот да пристигне в Мексиканския залив и да доплава до тексаските пристанища с подобна мисия. Осигуряването на безпрепятствен воден път, който да транспортира скъпата реколта до Европа и Мексико в замяна на безкрайно нужните муниции, бе особено важно. За да постигне всичко това, Едуард Кларк, изпълняващ длъжността губернатор на щата, изпрати закаления в боеве капитан на тексаските рейнджъри в източен Тексас, за да създаде бойна част, и определи Хаубъткър за сборен пункт.

Капитан Джетро Бърлесън беше постъпил при легендарните тексаски рейнджъри на двайсет години и през последните двайсет и две бе защитавал границата на Тексас от хора извън закона, мексикански бандити и индианци, тръгнали да грабят. Генерал Закари Тейлър, под чието командване бе служил в Мексиканско-американската война, го наричаше Вихрения ездач, защото можеше да язди дори най-буйния кон не по-зле от команч.

Джесика го намрази от пръв поглед, защото се бе отличил по време на войната с чероките в източен Тексас през 1839-а, в която бе убит Боулс, мъдрият им и почитан вожд. Джесика бе застъпник на борбата на вожда, продължила десетилетия, да осигури правата на народа си над земята им в Тексас.

Ако обаче някой бе в състояние да върне сина й у дома след конфликта, мислеше си тя, докато наблюдаваше ветерана с прошарена коса, настанен като почетен гост на масата, то това бе капитан Джетро Бърлесън.

Томас срещна погледа й и намигна. Тя му отвърна с тънка усмивка, която не успя да прогони тревогата по лицето й. Начело на масата седеше Сайлъс, сериозен, от двете му страни също толкова сериозните глави на семейства Дюмонт и Уоруик, а до тях Джейк Дейвис, който не позволи неразбирателството със семейство Толивър да попречи на приятелство, започнало още от детството.

Единствените жени, които присъстваха, бяха Джесика и Присила, ала нито едната, нито другата придаваха блясък на масата, ярко осветена от полилея със свещи. Томас разбираше добре причината за мрачните мисли на майка си, докато капитан Бърлесън обясняваше, че според него войната ще се окаже „много по-дълга, отколкото си дават сметка глупаците на власт“. На Присила вероятно не й се искаше вечерта да свършва, защото това означаваше, че двамата с Томас ще трябва да се качат на горния етаж в стаята, подготвена за младоженците, и там трябваше да изпълни съпружеските си задължения.

Първата им брачна нощ се бе оказала истинска катастрофа. Томас мислеше, че Присила очаква с нетърпение брачния живот, че иска дете не по-малко от него, но тя беше нервна, страхуваше се, стегна се, когато той я прегърна, затвори очи и стисна зъби, сякаш очакваше юмрук в лицето. Изпищя в мига, в който усети намек за проникване.

— Не съм готова — кресна тя и го изтласка настрани от себе си. — Моля те, спри!

Той се бе почувствал като чудовище.

— Какво има? Какво направих?

— Ти си… то е… голямо е, толкова… — Тя разкриви отвратено устни, обърна се с гръб към него и се сви на топка.

Присила, разбира се, никога досега не бе виждала интимните части на мъж, но Томас предполагаше, че майка й я е запознала какво трябва да очаква през първата си брачна нощ. Може и да й е казала, помисли си той. Има Удуърд беше пуританка. Сигурно бе насадила у дъщеря си страх от Бога.

— Мила — бе започнал да обяснява той, — напълно нормално е мъжкият… полов орган да… се уголеми, когато желае жена.

Тя му хвърли поглед през рамо.

— Желаеш ли ме? Значи целта е не просто да забременея.

— Не, разбира се — излъга той.

Втората вечер положението остана същото. Присила имаше желание, но за него бе все едно да накара пламък да продължи да гори под дъжда. Третата нощ най-сетне успяха да осъществят съвкупление, но то съвсем не беше изпълнено с обич и наслада, както си беше представял Томас. По-късно, докато лежеше в нейната половина на леглото, обзет от огромно разочарование, той бе попитал:

— Какво не е наред, Присила? Би ли ми обяснила коя е причината да не ме искаш? Не ме ли обичаш?

— Разбира се, че те обичам — бе отвърнала тя с жален глас, който прозвуча като плач на коте, отделено от майка си. — Просто… толкова е страшно.

Страшно ли? Той познаваше много жени и нито една от тях не се бе оплакала, че ги плаши. Всички харесваха как ги люби.

Беше се обърнал към нея, трогнат от крехкото очертание на тялото й под чаршафа, от лъскавата руса коса, разстлана по възглавницата, и я бе погалил по лицето. То бе с овална форма, прекрасно като роза.

— Всичко ще бъде наред, Присила — бе опитал да я успокои той. — Нужно с време и търпение.

През двете седмици, откакто бяха женени, той губеше и двете. След няколко дена, в началото на юни, ротата му трябваше да замине за Галвестън, където щяха да защитават крайбрежието, а досега Томас нямаше основание да предполага, че има вероятност съпругата му да е бременна.

От своята страна на масата Присила неочаквано се оживи и заговори по тема, която напоследък я очароваше.

— Капитан Бърлесън, нали сте наясно, че ръководите синовете на аристократи, чиито прадеди са известни с храбростта, проявена по английските бойни полета — уведоми го тя.

Изглежда, виното бе подействало и бе притъпило ужаса й от предстоящата нощ, помисли си Томас, когато забеляза, че съпругата му е леко пияна. Присила винаги се държеше забележително пристойно, по никакъв начин не се опитваше да измести майка му от трона й. Бе напълно нетипично за нея да започне разговор, който изобщо не интересуваше капитана и щеше да засрами и родителите му, и гостите, ако продължеше в този дух, но Присила проявяваше небивал интерес към връзката на семейството му и на приятелите им с кралските особи от миналото.

— В какъв смисъл, мисис Толивър? — попита капитан Бърлесън и изви рошавите си вежди в опит да прояви любезност и интерес.

— Няма значение — побърза да отвърне Джесика и дръпна с малкото сребърно звънче до чинията й, за да повика Петюния. — Господа, портото и пурите ви очакват в хола.

Присила се стъписа, че е срязана по този начин, и на Томас му дожаля за нея. Стана, за да изтегли стола й и зашепна:

— Някой друг път, мила, когато сме в настроение за възторга ти.

— Просто се опитвах да сменя темата, пък и се гордея със семейната ти история — нацупи се младата жена.

— Знам, скъпа, но никой не се интересува от нас. Вземи чашата си с вино. Може да ти помогне да се отпуснеш.

— Би било добре — съгласи се тя и посегна към гарафата с жест на отчаяние, за да си налее още.

Томас въздъхна и я остави, за да отиде при мъжете.

Дори докато пиеха порто и пушеха, докато обсъждаха войната, мислите на Томас бягаха към момичето, за което се беше оженил. Не разбираше. Когато една жена обичаше мъж, не бе ли напълно естествено да изпитва желание за близост, да го почувства вътре в себе си, да го притисне и прегърне? Присила твърдеше, че го обича. Да не би да усещаше, че ако той не отвърне на чувствата й, тя няма да може да се отдаде напълно на интимните си задължения? Да не би да се отвращаваше от всичко, свързано със сексуалния акт — потта и телесните течности, животинското съвкупление, чувството за насилие и… болката.

Лицето му пламна от срам, че ще й причини болка при проникването още преди да осъществи целта си. За наслада и дума не можеше да става. Какво да прави? Не можеше да насили съпругата си. Беше му омръзнало да бъде нежен и загрижен, търпението му беше на изчерпване, защото му оставаше съвсем малко време у дома. Дали не допусна ужасна грешка? Сбъркал ли беше, когато си въобрази, че Присила имаше чувства към него? Да не би тя да бе подведена от външния му вид, от изтъкнатото му семейство, от произхода им и да се бе заблудила, че го обича? Дали не го беше излъгала, когато заяви, че иска деца не по-малко от него?

Томас погледна баща си, все още строен и красив за възрастта си, все още привлекателен за майка му, която го обожаваше много преди той да изпита същото към нея, ако Томас бе разбрал правилно тайните, които чу в ранните часове на онзи ден миналата година. Анри и Бес, Джереми и Камилия се радваха на дълги и щастливи бракове, поне така му се струваше. Как му се искаше да стане същото и при тях с Присила!

Само че — не биваше да забравя — тези двойки се бяха оженили по любов.

Извини се и се оттегли, докато съпругата му все още бе под въздействието на виното. Може би алкохолът щеше да я освободи от задръжките и тази вечер щяха да постигнат — най-сетне го призна! — единствената цел на брака му с момичето, което го чакаше на горния етаж с чаршаф, придърпан до брадичката.