Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (85)

84.

Късно същия следобед Анри Дюмонт, на осемдесет и три, затвори очи за последно, докато говореше с Джереми, седнал край леглото му. Джереми пръв разбра, че си е отишъл, протегна ръка, отпусна я на челото му и рече: „Сбогом, стари приятелю“. Разнесоха се викове. Арман се разплака неудържимо пред покосените си от скръб синове, Ейбъл и Джийн, а Филип, ветеран от много войни, наведе глава и едва скри мъката си. Съпругата на Арман бе застанала до леглото в очакване да утеши в прегръдките си съпруга и синовете си, докато Бес, изпънала рамене и стиснала устни, стоически изтегли чаршафа върху лицето на мъжа, с когото бе живяла четирийсет и осем години.

В коридора пред стаята Томас и Джесика чакаха неизбежното заедно с Джереми младши и съпругата му. Когато чуха мъчителните вопли, Томас прегърна Джесика през раменете.

— Той вече е с татко, мамо.

— Да — отрони Джесика, гласът й бе дрезгав от силата на болката. — Той беше изключителен приятел, благороден и щедър.

Томас избърса очи, остави майка си при Бес и слезе в хола, за да съобщи новината на Върнън и Реджайна и връстниците им от семейство Уоруик — Брандън, Ричард и Джоуел. Реджайна разбра, преди той да заговори, и стана, за да го прегърне.

— Искаш ли да повървя с теб до дома, тате? — попита тя, когато той заяви, че отива да съобщи на майка им.

— Не, Попи, остани с Ейбъл и Джийн. Те ще имат нужда от подкрепата ти.

Томас извървя бавно късото разстояние до дома си. Господи, как само му се искаше да бъде с Джаклин Частейн. Един от най-изключителните хора на този свят бе починал, светът беше по-беден без него и му се искаше да е с жена, която разбира загубата и болката.

Когато се видяха с Арман във „Феърфакс“, приятелят му съобщи, че Джаклин е приела предложението да изработва шапки за магазина и да стане управител на отдела за дамски аксесоари. Като част от заплатата си щеше да задържи апартамента над магазина, а ако някой проявеше желание да вземе къщата под наем, заплатата й щеше да се увеличи.

Благодарен, трогнат от благородството на дългогодишния си приятел, Томас беше попитал:

— Арман, след като репутацията на Джаклин Частейн е съсипана, няма ли да се отрази зле на бизнеса ти?

— Сигурен съм, че клиентите ми ще разберат, че пред тях е истинска дама — бе отвърнал Арман.

За съжаление, Томас не можеше да нарече жена си истинска дама, помисли си с отвращение, докато влизаше. Саси, дъщеричката на Ейми, вече на десет, изтича, за да го посрещне.

— Мис Присила е на горния етаж, мистър Томас.

Той я докосна по бузата. Беше мокра от сълзи. Слугите на семейство Дюмонт бяха съобщили за кончината на Анри. Той винаги изпращаше на Петюния и Ейми, а след това и на Саси подаръци от магазина, особено на Коледа.

— Много го харесвах — призна Саси и устичката й потрепери. — Беше много добър човек.

— Така е, малката ми — каза Томас. — Ще се кача горе. Няма нужда да съобщаваш на госпожата, че съм се прибрал.

Завари Присила да пробва черни шапки, подредени на леглото. Господи! Маниачка на тема дрехи, съпругата му вече избираше какво да облече на погребението. Обърна се към него и се направи на опечалена от новината.

— Ейми ми съобщи, Томас — започна тя. — Много съжалявам. Знам колко обичаше Анри. Как е Бес?

— Според теб как е?

Тя сви рамене и захвърли маската.

— Просто питах.

Томас посочи колекцията от шапки.

— Какво е това?

— На теб на какво ти приличат?

Толкова му бяха омръзнали подобни словесни престрелки в ограничените им разговори.

— Кои са от магазина на мисис Частейн?

Присила отново се обърна към огледалото.

— Нито една. Всичките са от магазин „Дюмонт“.

— Къде са шапките, които купи от нейния магазин?

Тя му хвърли поглед през рамо.

— Май си добре запознат с магазина й.

— Попитах къде са, Присила.

— В гардероба. Какво те интересува?

Той отвори вратата на гардероба и откри нахвърляни женски шапки със смачкани пера, панделки и цветя. Етикетите с цената бяха все още на тях. Тя не бе имала никакво намерение да води нови клиентки на Джаклин Частейн, както твърдеше. Томас внимателно извади черна шапка от купчината.

— Дръж — заяви той, — ще сложиш тази на погребението.

Тя пребледня.

— Защо?

— Така ще рекламираш таланта на мисис Частейн. Нали затова ги купи? Днес се видях с Арман и той ми каза, че някой е разпратил отровни писма, които очернят дамата и целят да бъде прогонена от града. Очевидно се е получило. Магазинът й е затворен. Не мога да си представя кой би направил нещо толкова гнусно, ами ти, Присила?

Томас забеляза как тя преглътна и млечнобялата й шия потръпна.

— И аз не мога, но защо да си сложа шапката й, след като… тя нали вече не е в този бизнес?

— Не е точно така. Арман я е наел като моделиер на шапки и управителка на отдела за дамски аксесоари. Това означава, че тя остава в града и според мен ще бъде много благородно, ако си сложиш някоя от шапките й, за да покажеш, че я подкрепяш. Нека цял Хаубъткър види, че не вярваш на нито една дума от написаното в онези писма. Между другото, ти получила ли си?

Присила преглътна отново.

— Не съм.

Томас започна да вади шапките от гардероба и да ги реди върху маси и столове.

— Значи извършителят знае, че не бива да ти изпраща. — Той огледа внимателно всяко едно от творенията, за да запомни подробностите и жена му да види това. — Не помня някога да си слагала тези шапки — отбеляза той.

Присила се засмя нервно.

— Че как ще помниш? Ти не забелязваш подобни неща.

— Тези ще ги запомня. Къде са другите, които носиш?

Без да каже и дума, с напрегнато изражение, Присила посочи друг гардероб. Томас дръпна звънчето за прислугата, след това отвори вратата на гардероба. Без да каже и дума, започна да вади шапки от полиците и да ги хвърля на леглото при останалите. Ейми застана на прага на стаята.

— Някой ме повика.

— Аз те повиках, Ейми — погледна я Томас. — Събери, моля те, шапките на леглото и ги раздай на приятелките си или отнеси всичките в църквата за разпродажба, както ти решиш. Мис Присила няма да има нужда от тях. Когато приключиш, подреди шапките, които сега са на масите и столовете, на празните места в гардероба.

Ококорените очи на Ейми издаваха изненадата й, но тя каза само:

— Добре, мистър Томас. Отивам за чували, за да ги прибера.

Когато вратата се затвори, Томас присви очи към съпругата си.

— Май няма какво повече да се каже или направи по въпроса, нали си съгласна, Присила?

— Не, няма — отвърна напрегнато тя.

— Чудесно. Сега, би ли ме извинила, излизам да пояздя из „Съмърсет“ и да посетя гроба на баща си.