Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (86)

85.

През годините след смъртта на Анри кръгът от синовете на основателите на Хаубъткър стана още по-задружен. Томас, Джереми младши и Арман бяха навършили петдесет, а Стивън бе съвсем близо до възрастта им. Техните синове, вече в началото на двайсетте, бяха погълнати от семейния бизнес и така даваха възможност на бащите си да прекарват повече време заедно. Членовете на семействата се разделяха на социални групички въз основа на възрастта. Джесика, Бес и Джереми бяха в една група. Томас, Арман, Джереми младши и Стивън в друга, а синовете им — Върнън и Джереми III, Брандън, Ричард и Джоуел Уоруик, заедно с Ейбъл и Джийн Дюмонт — оставаха най-младите.

Томас много се радваше на срещите с тримата си приятели. Без тях щеше да е много самотен. Дъщеря му бе щастливо омъжена — изключително щастливо, както той с радост забелязваше — и очакваше първото си дете следващата година, през 1887. Майка му, в компанията на Бес и Джереми, бе заминала на първото си околосветско пътешествие, което щеше да отнеме почти цяла година, а след това тримата се канеха да посетят Типи в Ню Йорк и Сара Конклин в Бостън. Нямаше да се прибере чак до Деня на благодарността.

През седмицата Върнън живееше в старата къща на Джаспър, където беше сложил транспаранти на прозорците. Бе направил и други подобрения, подходящи за очевидния наследник на „Съмърсет“. Промени се много след смъртта на Дейвид, предпочиташе усамотението и влагаше всички сили в отглеждането на памука. Бяха настъпили вълнуващи времена, които носеха добри доходи и най-големите реколти в Тексас. Дори с подобряването на процеса на отделяне на семето от памука и създаването на метода за компресиране, при който бали от по двеста килограма ставаха двойно по-малки и се превозваха лесно по все по-популярните влакове, плантаторите не успяваха да задоволят непрекъснато нарастващото търсене на пухкавите бели топки. Томас продължаваше да следи работата, но не бе така отдаден, както едно време. Дори завиждаше на приятелите си, че все още проявяват интерес към работата си, въпреки че бяха поограничили участието си, за да се насладят на постигнатия успех.

Томас добре разбираше, че щастливият семеен живот е свързан с ентусиазма на мъжа към други дейности, благословия, която приятелите му имаха, но не и той. Както и навремето, когато се ожениха, отношенията им с Присила бяха изпълнени с напрежение. Отнасяха се един към друг с болезнен респект, който според Томас едва прикриваше злобата, която съпругата му изпитваше към него. Беше разкрил злодеянието й и сега тя го мразеше, защото бе разбрал, че е способна на подлости. Никога нямаше да си върне доброто му мнение, затова се утешаваше, като мислеше най-лошото за него. Тъй като децата му не живееха у дома, а майка му замина на пътешествие, Ейми го попита дали иска да се храни с Присила на малката маса в дневната, но той отказа. Нямаше да изтърпи подобна близост. Продължаваха да се хранят в голямата трапезария, всеки седнал в единия край на дългата маса. Вечер спяха възможно по-далече един от друг в общото легло. Томас копнееше да спи сам, но не намираше сили да направи това предложение, тъй като по този начин щеше да се отчужди напълно от съпругата си.

Четиримата приятели си създадоха традиция всяка сряда да обядват заедно във „Феърфакс“. Томас се връщаше от плантацията и връзваше коня си пред универсален магазин „Дюмонт“. Спокойно можеше да го остави и пред хотела, но му беше приятно да вземе Арман и да повърви с него една пресечка. Поне това извинение бе намерил за себе си, макар много добре да знаеше, че се възползва от възможността да види Джаклин Частейн.

През двете години, откакто работеше в универсалния магазин, тя се бе превърнала в една от ключовите фигури.

— Не знам какво щяхме да правим без нея — призна Арман. — Творческият й усет ми напомня за Типи.

Достойнството, искреността и скромността на Джаклин много скоро накараха клиентите да се усъмнят в истинността на грозното писмо. На едно събиране в дома на семейство Дюмонт Томас чу видна дама да хвали безупречното обслужване, което бе получила от „чудесната продавачка, която си наел, Арман“, след което заяви, че „злобната душица, изпратила противните писма за мисис Частейн трябва да бъде нашибана с камшици“. Томас много внимаваше да не поглежда към Присила.

Отново беше сряда. Томас влезе в осветения от полилеи магазин и първо погледна към отдела за жени. Джаклин Частейн го видя и се усмихна. Очакваше го.

— Добър ден, мисис Частейн — бе обичайният му поздрав, след което повдигаше леко шапка. — Как мина денят ви?

— Чудесно, мистър Толивър, ами вашият?

— Сега стана още по-хубав, мисис Частейн. Много се радвам да ви видя отново.

— И аз вас.

Това бе всичко. Ако някой ги наблюдаваше, щеше да види, че Томас почти не забавя крачка, докато минаваше покрай щанда, на който мисис Частейн очакваше клиенти. Двамата не разменяха повече от няколко думи. Понякога тя обслужваше клиенти и той само вдигаше шапка на път към стълбището.

Всеки път, щом я видеше и чуеше гласа й, сърцето му преливаше от радост. Няколко месеца след като започна работа в „Дюмонт“, Джаклин се премести от апартамента над бившия си магазин в къщата на Типи, която се намираше съвсем наблизо. Имаше бяла ограда и малка градинка до пътеката. Томас знаеше, че Джаклин няма превозно средство и бе доволен, че не й се налага да върви дълго пеша след работа. Днес в магазина посетителите бяха по-малко от обикновено, а женското отделение беше празно. Джаклин бе застанала зад лъскавата витрина и приличаше на кралица без придворните си.

— Мисис Частейн — започна Томас, но гласът му пресекна. Този ден бе притиснат от меланхолия. По-рано в плантацията бе разговарял със сина си. Напоследък Върнън се въртеше около красиво момиче, дъщеря на производител на млечни продукти, когото семейство Толивър познаваха от години.

— Обичаш ли я? — бе попитал Томас.

— Ами… не знам, тате. Какво изпитваш, когато обичаш някоя жена?

Томас не можеше да му отговори. Не бе изпитвал подобно чувство.

— Мога да ти кажа какво не е любов — бе отвърнал той.

И така като мъж на мъж, Томас му бе разказал истината как се бе оженил за майка му с едничката цел да осигури наследник на „Съмърсет“.

— Бях убеден, че ще се обикнем, но се оказа, че греша — завърши той.

— Съжаляваш ли? — попита Върнън. Не бе останал никак изненадан от признанието на баща си. Колкото и да се прикриваха родителите му, децата им бяха наясно, че се ненавиждат. — Въпросът ми е: струваше ли си тази жертва заради „Съмърсет“?

— Да, струваше си заради плантацията, сине. Времената ме накараха да го сторя. Питал съм се, разбира се, дали бракът ни щеше да се получи, ако не бях избързал и не се бях оженил поради причините, поради които й предложих. Единствената ми утеха е, че ако не се бях оженил за Присила, никога нямаше да имам такива прекрасни деца. Никога няма да разбереш колко много те обичам, докато не ти се родят деца, Върнън. И още нещо, сине. Мога да умра спокоен, че жертвата за земята на дедите ми, борбата и трудът не са отишли напразно.

Томас обхвана с поглед обраните поля, вдигна лице към вятъра, който разнасяше бели власинки като навят сняг, и усети прилив на старата гордост.

— Съжалявам само за едно — призна той.

— За какво, тате?

— Че ще умра, без да съм бил с жена, която обичам.

Тази жена бе Джаклин Частейн, помисли си Томас и се възползва от възможността да я погледне в очите. Тя сигурно беше над четирийсет, каза си той. Времето не бе помрачило красотата й. Прелестта й бе подчертана от женска мъдрост, която личеше в държанието й, в усмивката, четеше се в очите и се долавяше в несравнимо приятния глас.

— Мистър Толивър — отвърна Джаклин и лекото потрепване на веждите й му подсказа, че тя се пита какво става.

— Скоро идва Денят на благодарността — каза той, ужасен от глупавата си забележка.

— Да, чух, че е съвсем наблизо.

— Мама ще се върне от околосветско пътешествие.

— Сигурно очаквате завръщането й с огромно нетърпение. Ще има много да ви разказва — усмихна се тя.

— Скоро ще стана дядо. Дъщеря ми очаква първото си дете през април догодина.

— Чудесно, радвам се за вас.

Арман сигурно го очакваше. Трябваше да върви, но не помръдна. Как била котката й, попита Томас. Мързелива и дебела, отвърна тя. Ами градината? Тази година била насадила много летен шибой и самакитка. Ароматът бил божествен. Запозната ли е със скандала в Париж заради картината на Джон Сингър Сарджънт „Мадам Х“? Невероятно какво привлича вниманието на хората! Точно така, съгласи се тя. Според нея картината била прекрасна, а черната рокля, която разбунила духовете на критиците, подчертавала красотата на жената. Обикновено французите нямали нищо против… неортодоксалното.

Томас се питаше какъв ли е животът й, когато се прибере вкъщи. С какво ли се занимаваше в малката си къщичка? Чувстваше ли се самотна? Имаше ли си приятелки? Ухажваше ли я някой? Арман я описваше като „абсолютно независима“ жена, която предпочита да свърши „мъжките работи“ в къщата сама, вместо да приеме помощта на неговия екип по поддръжката.

Томас се наведе над витрината.

— Искам да купя нещо, с което да посрещна мама. Предложете ми.

— Току-що получихме колекция от красиви ветрила, леки, но много ефикасни през лятото. Искате ли да ви ги покажа?

— Разбира се.

Томас купи ветрило и тогава видя, че Арман слиза по стълбите, насочил поглед към щанда, където очакваше да открие приятеля си.

— Беше истинско удоволствие, мисис Частейн… Джаклин — рече той.

— И за мен беше удоволствие, мистър Толивър… Томас — отвърна тя.

Когато се прибра късно следобед, Присила го чакаше.