Лийла Мийчам
Розите на Съмърсет (67)

66.

Започна период, който не намери място в дневника, тъй като Джесика престана да записва събитията повече от година. Елегантната тетрадка с червена кожена подвързия, където бе започнала да го води, бе последвана от практични бележници с черни корици, а те по-късно отстъпиха на съвсем обикновени тетрадки, и то единствено когато успяваше да се снабди. Най-отгоре в купчинката, събрала мислите й, впечатленията, преживяното, бе поставена тетрадката, в която Джесика разказваше за първите месеци от брака си със Сайлъс, а отдолу бяха останалите, подредени в хронологичен ред на отделен рафт в писалището й. Последната дата бе от юни 1865 г. Нямаше нищо повече. На последната страница бе записала:

„Погребахме Сайлъс. Томас пожела гробът му да бъде в «Съмърсет», на място, което познаваха единствено те двамата.

— От него се вижда цялата плантация, мамо. Там татко често ходеше да размишлява — обясни ми той. — Искам да ходя да го виждам там.

Замислих се за Джошуа, съвсем сам на мястото, отделено за семейството в градското гробище, където имаше надгробна плоча за Нанет Дюмонт, където беше погребан Робърт Уоруик, но на мен сърце не ми даде да откажа на сина си. Не знаех за това място, но истината бе, че аз не знаех много неща за «Съмърсет».

Мястото, на което е положен съпругът ми, е наистина красиво. Червен дъб е разперил клони над гроба му, наблизо тече поток. Вятърът едва полъхва и разнася жуженето на гласове, които пеят спиричуъли и песните на работниците в полето. Струва ми се, че Томас често се отбива тук, за да поговори с баща си. Това си е тяхното място и аз се чувствам излишна, но се радвам, че не се противопоставих на избора му, защото Сайлъс щеше да одобри. Аз бях сърцето му, а «Съмърсет» душата.“

Години по-късно Джесика щеше да прочете „Суматохата в дома“, стихотворение от Емили Дикинсън, което описваше какво е правила след смъртта на Сайлъс и обясняваше дългия период между вписванията в дневника. Когато най-сетне посегна отново към писалката, тя се върна към празните страници през юни същата година и записа неумиращите думи на поетесата.

„Суматохата в дома

на сутринта след смърт

налага мрачни занимания

из всеки свещен кът.

 

Присвива ни сърцето,

разделя ни с любовта,

И не искаме да се повтори

до края на вечността.“

Сайлъс лежеше в хола за последния час от поклонението, когато от телеграфа донесоха на Томас копие от Прокламацията за освобождение. Тя бе подкрепена от пристигането на съюзническия генерал Гордън Грейнджър и две хиляди войници в Галвестън, чиято задача бе да се уверят, че съдържанието й се изпълнява. Томас я прочете и без да каже и дума, я подаде на останалите плантатори в стаята, а след това пристъпи към тялото на баща си и притисна ръка към студеното чело.

— Случи се, татко — рече той.

Джесика се надяваше споменът за деня, в който синът й прочете прокламацията пред робите, да остане паметен. Те се бяха стекли от цялата плантация за погребението, море от черни лица, по много от които се стичаха сълзи. И последната лопата пръст покри гроба на Сайлъс и положиха цветята пред паметната плоча. Добре, че денят беше хладен благодарение на лекия ветрец и забуленото слънце.

— Тишина — повиши глас Томас, вдигна ръка и заговори пред събралите се. — Трябва да ви прочета нещо важно.

Всички се умълчаха и се втренчиха в него. Той зачете съдържанието на Декларация №3.

„Уведомяват се хората от Тексас, че в съответствие с прокламацията на президента на Съединените щати всички роби са свободни. Това включва равнопоставеност на личните права и правото на собственост между бивши господари и роби, а отношенията между тях се превръщат от тук нататък в отношения на работодател и работник. Желателно е свободните да останат кротко по домовете си и да работят срещу заплата. Уведомяваме ги, че не им е позволено да се събират пред военни укрепления и не се позволява да лентяйстват където и да било.“

Робите се спогледаха. Множеството се люшна развълнувано. Джаспър и синовете му очакваха да чуят декларацията и бяха запознати със съдържанието й.

— Какво означава това? — попита някой.

— Означава, че сте свободни — отвърна Джаспър.

— Значи мистър Томас вече не ми е господар.

— Той ти е работодател, ако останеш.

Повечето останаха. Томас се възползва от договорите, които агентът в Бюрото на освободените бе подготвил за бивши господари и роби, и в края на месеца „Съмърсет“ бе разделена на парцели от по 202 342 кв.м., които се отдаваха под наем на семействата. Системата стана известна под името аренда. И този път представител на семейство Толивър бе повел по този път, като предвиди немислимото, и преходът за Томас от господар в наемодател, а на чернокожите от роби в платени работници бе сравнително безболезнен.

Имаше и такива, които започнаха да критикуват семейство Толивър. Повечето плантатори не желаеха да информират робите си за новите им права, докато не мине прибирането на реколтата, но прибързаният прочит на Томас бе унищожил надеждите им. Новината се понесе от едно памуково поле към следващото и стотици чернокожи работници си тръгнаха, оставиха мотиките на редовете, без да ги приберат дори.

— Е, Джесика, сега сигурно си щастлива — подхвърли Лоримър Дейвис.

— Мислиш ли, че е възможно толкова скоро след смъртта на Сайлъс? — отвърна рязко тя.

— Много добре знаеш, че говоря за отмяната на робството.

— Винаги съм щастлива, когато справедливостта възтържествува — натърти Джесика.

Робите на Лоримър бяха изоставили памука да съхне необран в полето и нито едно обещание за по-добро отношение не бе в състояние да ги върне. Без достатъчно хора плантацията на Дейвис, както и много други в района, бяха на ръба на фалит.

Войските на генерал Грейнджър бяха последвани от още петдесет хиляди, които нахлуха в Тексас, за да завземат градовете в съответствие с военновременните закони, наложени от американския Конгрес на „покорените провинции“ на Конфедерацията. Съюзническата окупация бе първата фаза от период, който представителите в Конгреса официално нарекоха „Реконструкция“. Федералните офицери трябваше да заменят градската власт, да защитават освободените черни от потисничество и да се уверят, че агентите от Бюрото на освободените са в безопасност. Правителството създаде организация за подпомагане на бившите роби да се приспособят към свободата. Гражданите на Хаубъткър, побеснели от обида, когато кръвта на техни съграждани бе пролята, за да защитят границите на Тексас срещу нашествието, бяха притаили дъх, докато разберат какво точно ще означава новата окупация.

Един следобед в началото на юли, докато обитателите на Хюстън Авеню бяха полегнали в лятната жега, сънената тишина бе нарушена от тропота на конски копита по павираната улица. Джесика беше на горния етаж и се бе заела с мъчителната задача да прибере дрехите на Сайлъс в чувал от зебло, когато чу суматохата. С изключение на слугите, бе сама в къщата. Томас, както обикновено, беше в плантацията, а снаха й бе завела Върнън да види другата си баба. Джесика задържа в ръце ризата на Сайлъс. Веднага разбра, че окупационните сили, от които всички се страхуваха, са пристигнали. Мълвата бе изпреварила идването им. Гражданите бяха скрили ценностите си, когато чуха от вече окупирани общности, че в частните домове се разквартируват военни, и се носеше слух, че янките ще си направят лагер на Хюстън Авеню, а офицерите ще се настанят в големите къщи.

Няколко минути по-късно някой изтрополи по стълбите тъкмо когато звънецът отекна из цялата къща. Вратата се отвори със замах. Петюния дори не почука.

— Мис Джесика — започна задъхано тя, — на верандата има съюзнически войници.

Джесика спокойно сгъна ризата на Сайлъс.

— Добре, Петюния, ще отида да видя какво искат.

Тя не можа да успокои бързия ритъм на сърцето си, докато слизаше по стълбите. Беше чувала приказки за грозни издевателства от страна на окупационните войски. В Гонзалес група съюзнически войници се обидили на казаното от лекар и го извлекли от кабинета му за краката, след това го убили на улицата. Домове и магазини бяха плячкосани, ценни лични вещи откраднати, собствеността на хората унищожена, с жените си позволявали волности. Джесика бе прибрала един пистолет в най-долното чекмедже на гардероба още преди месеци.

Видя шапката на федералния офицер през прозорчето над вратата и няколко други до него. Отвори.

— Добър ден. Какво обичате? — попита тя.

Офицерът, висок мъж, около трийсетте, тъкмо изтупваше прахта, наслоила се по тъмносинята му куртка със златни ширити. Ако не беше униформата, момчешкият му вид щеше да й се стори приятен. Джесика се отнасяше със симпатия към хората, които имаха нейния тен и цвят на косата, но в случая с майора тъмночервената коса и бялата кожа, обсипана с лунички, му отиваха, освен това той имаше правилни черти и бели, равни зъби. Когато видя Джесика, той докосна шапката си и се поклони.

— Майор Андрю Дънкан, госпожо. Простете за натрапничеството и прашния ми вид. Позволете да вляза.

— Имам ли избор?

— За съжаление, не.

Джесика погледна многозначително ботушите му и офицерът усмихнат широко, се избърса на изтривалката.

— Така по-добре ли е?

Джесика отстъпи назад, а майорът даде знак на хората си да останат отвън. Влезе и от него се разнесе миризмата на мъж, прекарал дни наред на седлото. Обходи с поглед великолепното фоайе с огледала и се спря на огромния портрет на херцог Съмърсет.

— Точно толкова красиво, колкото той го описва — отбеляза.

Джесика присви очи.

— Кой го е описал?

— Братовчед ми — отвърна майорът. — Ги Хендли. Сигурно го помните.