Фридрих Незнански
Късните новини (61)

Епилог

Два дни по-късно се прибра Ирина, жената на Турецки.

Междувременно той бе успял да почисти апартамента. Дори накупи най-различни продукти, за да е всичко както си му е реда. И в интерес на истината вършеше цялата работа с радост, Настървено миеше пода и прозорците, сякаш измиваше от себе си цялата мръсотия и кръв, с които бе залян през последните дни.

Грязнов приключваше с някои подробности около делото. Оказа се, че те никак не са малко — следите водеха към войната в Кавказ. Наложи се да се разправят и с бандата на Гибона, но там вече нещата вървяха много по-лесно. Изпопадаха в ръцете им като зрели круши.

И на Турецки изведнъж му стана скучно. Разбира се, ходеше на работа, разпитваше свидетели и обвиняеми, провеждаше очни ставки, пишеше заповеди… Наяве излизаха невероятни факти. И при катастрофите с ферибота „Рената“ и вертолета, пренасящ златото от находищата, и при „афганците“. Оказа се, че дори убийството на един катаджия е свързано по някакъв начин с Принца, Куршумите се оказаха от неговия арсенал. С какво пък толкова не му бе угодил онзи нещастник?

Но имаше нещо, което не беше скучно за Турецки.

Вела.

Разбира се, той поговори с нея. И, разбира се, тя го разбра, Замина си. Но, мили Боже, колко трудно беше това!…

— Саша — обади се жена му, — уморен ли си? Тежко ти е, нали?

След вечеря седяха в кухнята и изчакваха да настъпи моментът, когато след раздялата ще се почувстват отново по-близки И непринудени. Ирина бе усетила нещо, някакво отчуждение, а той си даваше сметка, че сега няма сили да я докосне, че всичко бъде лъжа.

— Е, не се притеснявай — тихо каза Ира. — И аз съм поотвикнала от тебе. Такъв е животът, нали…

И Турецки изведнъж се усмихна…

Погребенията на загиналите при катастрофата с „Рената“ продължиха още няколко месеца. Отначало погребваха онези, чиито вкочанени трупове бяха извадили от водата още през първите дни, а после намираха по още няколко трупа всяка седмица. Скоро бе постигнато споразумение между засегнатите държави и бе екипирана съвместна подводна експедиция. Лека подводница със съответните съоръжения се спусна на дъното и щателно претърси потъналия ферибот.

Швеция и Естония наблюдаваха това събитие по екраните на своите телевизори.

Пред един такъв телевизор седеше и Марченко, оставил настрани учебника си по естонски.

Ето, на екрана се мярна борд с част от надпис „… ата“. После камерата се измести надясно и показа зееща дупка в кърмовата част. С назъбени щръкнали краища…

— Да — каза Марченко, фактически без да се обръща към никого, — все пак наистина са го взривили тия гадове. Заради проклетото злато погубиха деветстотин души.

Камерата продължи нататък, показаха полуобгорели автомобили, изпаднали от ферибота. Дори на Марченко се стори, че забелязва нещо в един от тях.

Камерата се приближи.

Седящите пред своите телевизори — и шведи, и естонци — ахнаха от ужас. През предното стъкло втренчено ги гледаха очите на млада жена.

Марченко ядно удари с юмрук по бюрото си.

Щеше и да изпсува, ако не го беше страх дори думичка да пророни на руски. Вече бе решил да промени и фамилното си име. Сега вече щеше да бъде не Марченко, а Маар.

Подводницата продължи нататък, но, изглежда, нещо се бе закачило за един от механизмите й. Картината трепна, плъзнаха тънки черти, камерата се измести към празно пространство, но после се изравни и отново се обърна към ферибота.

Неочаквано той сякаш оживя и бавно полегна на една страна. Изпод него излезе голям мехур, разпадащ се на хиляди малки мехурчета, устремени към повърхността…

Погребенията продължиха.

След подводната експедиция бяха открити още двайсет трупа.

Марченко се разпореди заедно със загиналите от „Рената“ да бъде погребан и шведският гражданин от естонски произход Рейн Мяяхе.

С една дума, тогава не можах да гушна букета, макар че вече се бях простил с тоя свят. И дори, ако щете ми вярвайте — за вас лъжа, за мене истина, — в последния момент ми се откри нещо важно за живота. Точно така — откри ми се. Помня, че дори чак ми спря дъхът, толкова да беше вярно това нещо и така да ми хареса…

Само че го забравих.

Отворих очи и видях, че над мене се беше навел оня намръщеният мъж. Сега вече беше усмихнат.

— Животът — ми каза той — е прекрасен и удивителен…

Пък може всъщност това да е била онази истина?…