Фридрих Незнански
Късните новини (9)

Посетителят с „Немерцедеса“

Той хлопна вратата, включи алармената система и се качи в офиса си.

Никога не бе имал личен шофьор. Откакто се помнеше, Поляков винаги и навсякъде всичко вършеше сам. А да остави чисто новия си „Мерцедес-600“ в ръцете на друг — това пък съвсем бе изключено. Мерцедесът е голяма работа, всеки го знае.

Всъщност цял живот бе имал слабост към колите. Първата му кола беше един стар москвич. След него имаше и други модели от по-висока класа, също родно производство. В края на седемдесетте години си купи първия форд. Разбира се, това бе невероятно постижение за ония времена, като се вземе предвид, че в цяла Москва само трима души имаха мерцедеси: синът на министъра на МВР, Владимир Висоцки и Арчил Гомиашвили — най-личният Остап Бендер. Така че фордът беше доста високо ниво за старт.

Сега, почти дванайсет години по-късно, за Поляков всички коли се деляха на мерцедеси и немерцедеси. Той беше просто фанатичен привърженик на тази марка, а преди пет години в Мюнхен дори успя да влезе в клуба „Мерцедес Бенц“, в който приемаха само немци. Членовете на този клуб имаха маса привилегии, ползвани главно в Германия, включително и до двадесет процента намаление при покупката на колата. Когато научи за това, негов стар приятел и колега от студентските години упорито взе да го увещава да започнат бизнес: „там купуваме, а тук продаваме“. Ала много бързо се отказаха — тогавашната съветска митница вземаше толкова високи мита, че те превишаваха цената на колата.

Впрочем трябва да се отбележи, че на паркинга до неговия мерцедес е паркиран тъмночервен сааб, пак от висока класа, но „мерчо“ си е друго нещо. За мерцедесите Поляков беше готов да говори и да спори с часове. Познатите му просто бяха принудени заинтересовано да се включват в темата, така любима на Вячеслав Георгиевич. „Знаеш ли, братле, по какво отстъпва 560-SEL от деветдесета година пред 420-S от деветдесет и трета?“ Но ако събеседникът му, не дай Боже, изобщо бърка мерцедеса с „Месершмит“ например — тогава край, всички приятелски взаимоотношения са вече заличени.

В малкия си кабинет, твърде неподходящ за председателя на толкова крупно акционерно дружество, Вячеслав Георгиевич блажено се разположи в коженото кресло зад бюрото.

Майната му! Въпреки всичко през последните дни е в добро настроение. Слава на Аллаха, но така или иначе, всичко се урежда. Разбира се, с ферибота е свършено, но все пак ще донесе прилична сума от застраховката. Какво ли да си измисли, така, нещо по-приятно за отпускане на нервите?

Поляков косо се погледна в огледалото и в него видя стегнат представителен мъж, на четиридесет и пет години, с твърд поглед и гъста прошарена коса.

Цяла сутрин трябваше да се разправя с десетина от най-досадните и упорити роднини. Накрая се ядоса и обеща да поеме част от разноските им при уреждане на разните техни проблеми. Още повече че фондовете, откъдето измъкна тези резерви, бяха обложени с толкова високи данъци, че всъщност по-добро приложение на парите просто не можеше да се намери. Разбира се, загиналите не можеш да ги върнеш, но на живите все някак ще помогнеш.

— Така ли е, Машенка? — усмихна се Вячеслав Георгиевич на секретарката си. — Какво имаме за днес?

Както винаги, отгатнала настроението на шефа си, Маша с мила усмивка му подаде пластмасова папка с разписанието на най-важните му ангажименти.

Маша беше на двайсет и девет години. Достойнствата й не се изчерпваха със стройните крака и ефектната външност. С необикновената си памет и пъргав ум тя бе станала дясната ръка на Поляков през последните две години, като продължаваше да заема скромната длъжност на секретар-референт. И най-поразителното беше, че техните взаимоотношения се ограничаваха само с работата. Причината за това не беше толкова в неговото семейство. Синовете му, вече големи момчета, сами влязоха, без никакви връзки, в най-престижните вузове. Жена му пък изживяваше втора младост и маса бурни романи по екзотични курорти. Двамата отдавна вече не се интересуваха един от друг. Очевидно затова, когато идваше в офиса му, тя общуваше изключително благосклонно с неговата секретарка.

И все пак Поляков гледаше да запази, доколкото е възможно, устойчивото равновесие на изключително деловите си отношения с Маша, като от време на време ту преливаше от гордост за силната си воля, ту се ненавиждаше за това.

— Машуня, каква е тая дивотия — да идва някакъв журналист в един и половина по обяд? Отде се взе изобщо?

— Но, Вячеслав Георгиевич, как така, нали вчера следобед вие се обадихте в приемната и помолихте да запиша тази среща и днес да ви напомня…

— Хайде, хайде, не ме занасяй — засмя се Поляков, като бегло преглеждаше останалите си ангажименти.

— Ама не, наистина, нали знаете, сега не ни е до шеги.

Поляков се намръщи.

— М-м… Да не бъркаш нещо? Може би все пак не съм се обадил аз? Да не би някой от рекламния отдел пак да ни погажда номера?

Тя се усмихна и поклати глава.

— И моля ви, Вячеслав Георгиевич, нека най-после да разрешим въпроса с инвестициите. Все пак предложението е много изгодно и както предполагам, разкрива колосални перспективи пред нашата фирма. Грехота е така направо да отказвате. Та нали вие сте човек, който си знае интересите. Ако ми позволите, веднага ще подготвя книжата и за утре вече ще мога да уредя срещата.

— А-а, тая няма да я бъде — веднага превключи Поляков. — Наистина аз много добре си знам интересите. Но виж, Маша, когато ти седнеш на това кресло, дяволите да го вземат, моля — решавай подобни неща колкото си искаш. Разбира се, тая сделка може да ми донесе печалба. Пък и на тебе вероятно — с лека ирония се усмихна той. — Но това е удар под пояса за двайсетина нещастници, които ще останат на улицата. Които дори не подозират за тези планове. Които сега разчитат само на скромната си заплата. Хич не ме интересуват каквито и да било подробности около проекта. Тоя нещастен ферибот ще го сънувам до края на дните си!

— Но в случая вие нямате никаква вина — възрази Маша.

— Да де. Именно! — избухна Поляков. — Неволно погубихме неколкостотин човека. Ей така, на бърза ръка. А сега ти ми предлагаш да го направя нарочно?

— Господи! — Маша притисна ръце до гърдите си. — Но аз…

— Край. Точка по въпроса. Разбирам, поне се надявам, че нищо подобно не ти е минавало през ум, и нека да приключим с това… Имаме ли връзка с „Калев“?

— Да, разбира се, всичко е наред.

— И за „Рената“ ми каза същото — въздъхна Поляков.

— Недейте така, Вячеслав Георгиевич! — умолително възкликна секретарката.

— Край, няма вече, извинявай. Имам чувството, че ставам мазохист. А какво е положението с нашите кредити?

— Седемдесет процента от необходимата сума. Засега няма баланс. Но като се вземе предвид колко бързо ги получихме и реализирахме, със сигурност може да се прогнозира, че към края на месеца всичко ще се уреди. Лихвеният процент просто няма да може да нарасне! Добре стана — засмя се тя със задоволство. — След като се реши да ви отпусне кредит, „Алфа-банка“ не очакваше такава експедитивност. Нима тези пари са за още два ферибота по същия маршрут?

— Какво те учудва? Никой не е отменял двустранното ни споразумение, имам предвид — между Талин и Стокхолм. А нашата фирма си остава, както и преди специален доставчик. За нас това не са малко пари, не чак толкова лесни за спечелване и при това — абсолютно честни, а именно последното, госпожо финансист, е най-важното. Стига вече. Ако е дошъл журналистът, покани го да влезе. И впрочем време е да сложим точка на въпроса за „Рената“.

— Значи не се готвите да идете в Москва?

— А защо да ходя в Москва?

— Ами… — смути се секретарката, — имаше слух… по-точно информация — поправи се тя, тъй като знаеше мнението на шефа си за клюките, но после се усети, че всъщност няма откъде да се появи такава информация — тоест… Ами, с една дума, стори ми се, че се готвите да преместите фирмата в Москва, а тук да оставите филиал. Това е.

„Хм… Какво й става днес? — запита се Поляков. — Вре си носа буквално във всичко.“

— Веднъж ти разказвах, че още на младини избягах оттам. И знаеш, че нямам никакво желание да се връщам. Фактът, че семейството ми живее главно в Москва, няма никакво отношение към моята работа, нали така? Освен това в Талин е гробът на майка ми.

— Моля да ме извините…

— Пък и това не е основната причина. Преди време наистина имах намерение да се преместя, но сега просто не виждам смисъл. Въпросът не опира само до конкуренцията, макар че и там няма да пропаднем, както ми се струва. Нашият рейтинг на пазара за товарни превози към днешна дата е доста висок дори като се вземе предвид злополуката с „Рената“. В провинцията се чувствам по-уютно, особено тук, в Талин. А Москва сякаш остана в младостта ми. Откровено казано, там обикновено отивам с голямо неудоволствие, когато ми се наложи… А ми се налага все по-често — намръщено добави Поляков.

— Журналистът чака — напомни Маша.

— Кажи му да влиза — махна с ръка шефът й.

Дребничък и симпатичен старец, около седемдесетгодишен, свойски се ръкува с Поляков и се разположи в креслото срещу него.

— Аз съм кореспондент на градския рускоезичен вестник „Път към пристана“ — представи се усмихнатото старче.

— Машенка, помоли, ако обичаш, да ни направят кафе… Чудесно е, че сте запазили в себе си толкова енергия за подобна напрегната работа.

Старчето доволно се засмя и включи касетофона.

— Навярно се досещате, че вестник с такова име като нашия не може да не се вълнува от ужасните събития, с които се оказа свързана вашата… м-м… рганизация. — Лицето на Поляков се изкриви в страдалческа гримаса. — Твърде печално и болезнено е това, което се случи… Вечна памет на героите.

— Да, да — неопределено промълви Вячеслав Георгиевич.

— По дяволите, какви герои са това? — саркастично се усмихна старецът. — Но виж, секретарката е чудесно парче. Имаш вкус. Макар че все пак е безполезно.

— Извинете, не ви разбрах — изненада се Вячеслав Георгиевич. — Какви ги говорите?

— Нима все още смяташ, Поляк, че с „Рената“ е станала случайна злополука? — със съвсем друг тон попита „кореспондентът“. — Все още ли не си разбрал, Поляк, с каква сила разполагаме ние? — Старецът изключи касетофона. Нямаше нужда тези думи да се записват.

— Вие… Значи не е било нещастен случай… Ами да… Ах, изроди мръсни! Ще ви унищожа… — засъска Поляков.

Но в този миг влезе секретарката. Лично бе донесла кафето.

— Веднага излез оттука! — кресна й Поляков.

Маша набързо изскочи от кабинета.

— Първо, ти ще се разориш, Поляк — ласкаво, дори някак нежно го увери посетителят. — Време е, приятелю, крайно време е, покой сърцето жадува.

— Майната ви! Сега имам кредити! Всичко вече е наред. Вторият ферибот е в движение. Такава зверска охрана има, че пиле не може да прехвръкне! — избухна Вячеслав Георгиевич, като изразително размаха ръце и скочи от бюрото си. — По-добре не ме закачайте, че ще надам страхотен вой и ще бия наред…

— Охрана, казваш? — попита старецът, без да обръща ни най-малко внимание на заплахите му. — Ами що не вземеш да им се обадиш? Сега трябва да са някъде на половината път към Швеция, нали? Разучи как стоят нещата, защото нещо ме гложди някакво лошо предчувствие. Все пак на борда има доста пътници, сред които навярно и деца. Пък и товарът не е малко…

Без да откъсва втренчен поглед от него, като хипнотизиран заек от питон, Поляков се върна при бюрото си и натисна един бутон на интеркома:

— Мария, незабавно ме свържи с „Калев“, директно в кабинета.

— И си го набий в главата, Поляк — дрезгаво продължи старецът, — всеки миг можем да ти нанесем следващия удар.

След малко радиовръзката бе дадена и се чу пращене от ефира.

— „Калев“? — Поляков изпита облекчение. — Дайте ми началника на охраната… Василий Сергеевич, Поляков се обажда, как е положението при тебе, всичко наред ли е?

— С-с-слава! — завика далечен глас. — В-вячеслав Георги-и-ч! Т-това е няк-какъв кошмар! Ние горим!

Поляков облещи очи, челюстта му увисна. Старецът услужливо му подаде таблетка вал идол.

— Край, свършено е! — крещеше гласът от Балтика. — П-п-противопожарните средства не работят!

Поляков отблъсна ръката с хапчето и уморено се отпусна в креслото. За тези няколко секунди сякаш остаря с няколко години. Затвори очи. Известно време двамата мълчаха.

— В-вячеслав Г-георгич! — запищя радиовръзката. — Потушихме го, угасна, м-м-мамицата м-му м-мръсна! П-по дяволите, нищо не разбирам! От само себе си угасна!

Поляков буквално подскочи в креслото.

— Ах, кучи синове! Явно това няма нищо общо с шибаните ви заплахи! Пробутвате ми… — Той не се доизказа, защото посетителят му беше изчезнал.

— Лепнете се за него и не го изпускайте от очи! — викна Поляков в телефонната слушалка, като натисна друг бутон.

После погледна през прозореца. Неговият „мерчо“ шестстотин си стоеше на паркинга пред офиса, но тъмночервеният сааб го нямаше.

— Недейте, няма нужда. Късно е. — Вячеслав Георгиевич вдигна слушалката на директния телефон и набра няколко цифри. — Да, аз съм, Поляка, кой може да е — натъртено каза той. — Незабавно ме свържете с Гибона.