Фридрих Незнански
Късните новини (56)

Нищо не е вечно

Разбира се, че сега вече Вася Симонов беше „черпак“.

Но командирът на полка, току-що излязъл от болницата след сериозно възпаление на белите дробове, беше решил да изгребе с този „черпак“ колкото се може повече боклук.

Започнаха да юркат Вася така, сякаш отново бе станал нищо и никакъв „заек“. А „старите“ бяха всички, които имаха поне една нашивка на пагона.

По неволя Вася бе принуден да стане отличник в боевата подготовка. Най-добре от всички стреляше, най-бързо бягаше и се ориентираше най-добре в непозната местност. Също така най-добре белеше картофи, чистеше клозета и метеше плаца. Понякога Вася имаше чувството, че той единствен поддържа реда и чистотата в частта.

Обаче на злопаметния командир на полка и това му се виждаше малко. Още при първата изникнала възможност изпрати Вася Симонов на фронта. На предните позиции — в ингушкото градче, превзето от чеченските терористи. Но поне една утеха си имаше Вася — заедно с него изгърмя и ефрейтор Василенко.

Когато пристигнаха в градчето, боевете бяха вече приключили, водеха се преговори. Нямаше стрелби. Задачата на Вася беше да стои на пост и да следи дори пиле да не прехвръкне без пропуск в блокираната зона. А знайно е, че в тая работа Вася си беше спец. И само след два дни вече се прочу сред журналистите, идващи тук на тълпи, като най-досадната и заядлива фуражка в окръга.

Вася нямаше представа как вървят преговорите. Носеха се слухове, че терористите искат невъзможни неща, че заплашват да взривят окупирания родилен дом, ако не бъдат изпълнени техните искания. Понякога войниците говореха, че не би било зле да щурмуват тая злополучна болница, но щом се сетеха, че в нея има десетки родилки и бебета, както и много възрастни хора, бойното им въодушевление моментално угасваше и им оставаше само да скърцат със зъби.

Не може да се каже, че Вася не пропускаше съвсем никого. Нищо подобно, щом като документите бяха напълно редовни и оформени както си му е редът — моля, заповядайте. Е, наистина, понякога успяваше и в тях да намери нещо, за което да се заяде. Просто беше ужасно взискателен.

А журналистите трябваше да минават главно през неговия КПП. Журналисти, ама иначе много разпилени хора и страхотни скандалджии. Особено една от тях. Вася я беше виждал по телевизията — усмихната, приветлива, а тука като отвореше една уста… Невероятна нахалница!

— Ей, какво, да не търсиш познатите букви? — кривеше тя хубавите си устни. — Не мога да търпя бюрократите.

И така всеки път.

Но за необяснима досада на Вася тя и нейният екип винаги бяха с напълно редовни пропуски. А те се издаваха за три дни и затова Вася всеки път се надяваше, че журналистката ще забрави да ги поднови и тогава вече ще й разкаже играта.

От яд човек е готов да направи какво ли не. Ето защо Вася измисли, че не е толкова важно да се проверяват документите само на влизане в зоната. Споразумя се с ефрейтор Василенко, след което двамата отидоха при началника и дадоха предложение:

— Нека в зоната да им разписват пропуските, за да ги контролираме по-добре.

И получиха неговата благословия. Той пък искаше да се издокара пред своите началници.

На другия ден на КПП-то стана истинско стълпотворение. Защото според обичайната практика за нововъведенията по принцип знаеха всички, само не и онези, за които се отнасяха.

Е, тогава вече Вася си изля яда. В интерес на истината дори му дожаля за тия драскачи. Как ли не му се молеха, заплашваха, крещяха, пък някои дори се разплакаха.

— Връщайте се в зоната да ви разпишат пропуските — повтаряше Вася. — Не мога да ви пусна.

Естествено, ефрейтор Василенко изтълкува по свой начин тая негова принципиалност. Привикваше настрана някои от журналистите и им казваше:

— Нещо… бариерата ни трудно се вдига, заяла е, трябва да се смаже.

Журналистите се оказаха досетливи хора и ефрейторският джоб взе да се пълни с банкноти от различни държави и с различна стойност. Така че ефрейторът с широка ръка пропускаше всички.

Лошото беше, че той ги пропускаше, а Вася Симонов — за нищо на света. Толкова беше принципиален.

И, разбира се, стана голям скандал.

— Ти откачи ли бе, Симич? — кресна ефрейторът. — Казах да ги пропуснеш!

— Стой! Да не си помръднал! Ще стрелям! — спокойно изкомандва Вася.

— Абе аз им взех малко сухо — процеди му през зъби дотичалият ефрейтор Василенко, — та сега е някак неудобно…

— Както си им взел, така ще им ги върнеш — отговори Вася, без да му мигне окото.

Е, не е ли голям гадняр?

Василенко се приготви да друсне един як пердах на самозабравилия се „черпак“, обаче овреме се сети за успехите му в бойната подготовка и отстъпи. Но сега как да връща парите на хората? Нали не помни кой какво е дал?

С една дума, идеше му да си посипе с пепел побелялата „старческа“ глава.

Така и щяха да си останат врагове — „старият“ Василенко и предсрочният „черпак“ Симонов. Но нищо вечно няма на света.

На следващия ден привечер всички журналисти бяха вече с разписани пропуски. А Вася взе да замисля нова мръсотия.

Когато се стъмни, дойде знаменитата журналистка със своя екип.

— Е, какво, познатите ли търсиш? — усмихна се тя. — Обожавам бюрократите.

Вася провери документите и я пропусна, като си помисли, че тия драскачи не са чак толкова неприятни хора все пак.

Но тутакси му прещрака нещо — сети се, че не е давал на журналистката повод за чак такава симпатия. Пък и какви познати може да се търсят в пропуска?

Вася се обърна и видя, че тя и нейният екип се отдалечават в мрака.

— Стой! — извика неуверено.

Журналистката тутакси се спря.

— Какво бе, Васенка? — неочаквано попита тя.

— Стой — повтори Вася. — Я пак си покажете документите.

— Какво правиш бе, Васьок? — облещи се към него ефрейторът. — Нали току-що…

Но не можа да се доизкаже. Един куршум го прониза през шията, а Вася, хвърляйки се на земята, падна заедно с мъртвия ефрейтор, облят с горещата му кръв.

Все пак успя да пусне един откос в хукналия през храстите оператор и видя, че журналистката тича назад към него, като прикрива главата си с ръце.

В същия миг градушка от куршуми вдигна от земята цяла завеса от прахоляк. Вася използва момента и се претърколи настрани.

Вече не стреляше. Внимателно се взираше в мрака и по светлините на огъня се мъчеше да разбере колко души стрелят. Преброи трима.

Значи операторът, или който и да е там, беше улучен.

Журналистката тихо скимтеше някъде встрани — значи е жива.

Вася стреля по най-близката светлинка и тя угасна. Но сега куршумите на другите двама отново заваляха около него.

Към втората светлинка Вася метна граната.

Чу се кратък задавен вик и настъпи тишина.

И пак тишина.

Третата светлинка нещо не просветваше. Явно там беше някой опитен мръсник. Изчакваше го да се издаде.

Допреди две седмици Вася щеше да открие безразборна стрелба към храстите. Но сега, след като бе претърпял на гърба си толкова несправедливости в службата, беше вече спокоен и пресметлив. И също чакаше.

Журналистката отново взе да скимти. Този път — по-оптимистично.

„Дано само не се покаже — помисли си Вася, — че ще й отнесат прическата.“

Тя сякаш го чу и разбра, само че съвсем превратно. И излезе от прикритието си.

Нищо друго не му оставаше, освен да открие именно безразборна стрелба по храстите. И тутакси един куршум се заби в рамото му.

„Улучи ме — помисли си Вася, — и то доста професионално. Явно снайперист.“

Наложи се да поеме автомата с другата ръка. Досега не беше стрелял така.

Журналистката отново изхлипа, значи той все пак беше успял да привлече огъня само върху себе си.

Сложи нов пълнител, като си помагаше със здравото рамо и дори с крак, защото дясната му ръка висеше като парцал. А после се запита как ли се постъпва при такива случаи. Да смени позицията? Точно така. Да се изтегли назад? Правилно. Да чака помощ? Със сигурност. И Вася запълзя напред, право към мястото, където по негови изчисления трябваше да се крие снайперистът. Това беше равносилно на самоубийство. А Вася беше млад и много му се искаше да живее. Нищо че гаджето му беше вече в Чаадаевск. На света има и други хубави и добри момичета. Нищо че комполкът го мрази. На, и Василенко също го мразеше, ама… Ех, ефрейтор, ефрейтор… Така и не стигна до уволнението… А на Вася много му се искаше да стигне, но, кой знае защо, беше запълзял напред.

Какво стана с професионалиста, Вася така и не разбра. Явно, че тоя човек не беше очаквал от него подобно безумие. И Вася изпразни в него целия пълнител.

Той падна на една страна, но все така продължаваше да стреля с автомата. Но навярно — вече мъртъв.

Едва след няколко секунди Вася успя да различи тоя мръсник… А помощта пристигна, когато всичко вече беше свършило.

Журналистката ридаеше над раненото рамо на Вася и нареждаше като побъркана:

— Васенка, миличък, скъпото ми момче, Боже Господи, Васенка…

А Вася Симонов лежеше в безсъзнание, вперил сините си очи в черното небе.

Разбира се, бързо го свестиха. Превързаха го и, естествено, всички взеха да го хвалят. Както се оказа, журналистката била доведена на КПП-то под дулото на автомат. Заплашили я, че само ако гъкне, ще я застрелят, както са избили целия й екип.

А от зоната бяха опитали да се измъкнат тъкмо ония бандити, които бяха окупирали родилния дом. Това бяха Тъкаев, командирът на терористите, и двамата му помощници. Единият беше с покарала рижа четина по бузите.

Но най-голямата изненада беше, когато започнаха да оглеждат снайпериста при светлината на фенерчетата.

Оказа се, че е жена, дори девойка, с дълга руса коса на вълни и едър бюст.

И двата й крака бяха откъснати.

Вася лично отиде да я погледне. Стори му се, че краката й бяха обути с много бели чорапи, или как им викаха… Чорапогащник. Но явно това бяха просто много бели, незагорели от слънцето крака.

Някога, може би — и много красиви…

„Жалко за това момиче — мина му през ум, — изобщо, жалко за всички.“