Фридрих Незнански
Късните новини (19)

Академика

Жегата бе понамаляла и Турецки облекчено въздъхна, тъй като по-голямата част от деня му беше минала в напразно обикаляне. Топографските сведения на Трофимов се оказаха морално остарели. По негови указания първо замина за Адлер, където трябваше да се намира офисът на „Светлина“. Нищо подобно. От две седмици вече, както му заяви строгият портиер от старата генерация, тук се намирала агенция за недвижими имоти, която нямала нищо общо с тая фирма.

— Разбира се, мога да ви дам адреса, но не съм длъжен.

Червената служебна карта на Турецки изигра ролята си.

Портиерът на секундата омекна и веднага му написа всичко, което го интересуваше. Дори после дълго подвикваше след него, за да го увери, че и до ден-днешен се надявал родината да не го е забравила, сиреч неговите, на портиера, заслуги…

Турецки триста пъти се разкая, че беше дал колата на Грязнов. Но нямаше намерение да се обажда в управлението на МВР или в прокуратурата. Не е нужно да знаят къде ходи. Нека Слава го държат на каишка. Наложи се пак да отиде в Сочи. Там бе новият адрес на фирма „Светлина“, някъде из крайните квартали.

Към четири часа Турецки най-после стигна до последния етаж на девететажния жилищен блок. Тук нямаше и помен от портиер. По всичко личеше, че фирмата наскоро се е нанесла в апартамента и сега се прави ремонт.

В най-голямата стая весела компания от мъже и жени с интерес наблюдаваше действията на един необикновено висок и слаб младеж, с рошава коса и очила с дебели лещи. Турецки не можеше да види какво всъщност прави той. Сети се, че особняците като тоя дангалак, които слизат на грешната земя от надоблачните си научни висини само за да отидат до клозета, ги наричат „академици“.

— Не се прави на идиот — обади се някой, — няма да влязат.

Навсякъде бе задръстено от кашони, струпани чак до тавана.

Разрушените стени, разделящи доскоро тесните стаи на жилището, се бяха превърнали в купища строителни отпадъци.

— Не се ли страхувате, че покривът може да се срути? — обърна се Турецки към плешив мъж с намръщена физиономия и черни мустаци, който разтваряше един кашон.

— По-скоро може да се килне — мрачно отговори той, като продължаваше да разлепва кашона. После бегло го погледна с подозрение и добави: — За тая работа си имаме разрешение. От ония, как беше…

В същия миг от кашона тихичко се чуха началните тонове от фанфарното въведение на сватбения марш.

„О-ла-ла, това ми напомня за нещо“ — изненада се Турецки, вдигнал ръка да прекъсне мъжа.

— Грешите. Аз съм ваш потенциален клиент. Надявам се, вие сте фирма „Светлина“, нали?

Като го измери с недоверчив поглед, плешивият мъж кимна:

— Много съжалявам, но виждате, че още не сме започнали да работим. Всъщност изпълнихме една спешна поръчка, но засега това е всичко.

„Добре — отбеляза си наум Турецки. — Много добре.“

— Сам виждате, че ще ни трябва още много време, за да се оправим.

Наистина, обстановката не създаваше творческа атмосфера.

— И с какво толкова са заети всички? Оня дългуч явно майстори нещо?

— Виталик ли? А, опитваме се да изчистим хлебарките — искрено призна плешивият. — Наследихме ги от предишните наематели. А Виталя направи за тях някаква чудесия. И това е цялата ни електроника за днешния ден.

Сега вече от кашона се разнесе и сватбеният марш.

— Готово — обяви Виталик. — Всички да излязат от стаята.

Групата се разпръсна и Турецки видя в ръцете на Академика най-обикновена сапунерка. Впрочем не съвсем. Виталик пъхна нещо в нея, след което я похлупи с капачката. Но при това положение остана мъничка пролука. Любопитната публика надничаше през вратата. Виталик се провикна:

— Хлебарки, оставям ви сами — и с шумни крачки отиде към вратата и я хлопна след себе си, но така, че тя остана притворена, а той занаднича вътре.

След няколко минути към сапунерката тръгнаха първите хлебарки. После се появиха още, докато накрая от всички ъгли се занизаха пълчища хлебарки като на поклонение.

Донякъде това напомняше една известна приказка, в която плъховете масово навлизат във водата под звуците на вълшебната свирка.

Турецки не беше виждал такова нещо през живота си. Беше му се случвало да гледа как измират домашни животни от препарати за насекоми. А тук хлебарките една след друга влизаха сами в сапунерката и очевидно оставаха завинаги в нея. Колегите на Академика се шегуваха:

— Защо се бавят вътре твойте хлебарки, да не си мият ръцете?

— Стоят на опашка за салам — пошегува се някой в духа на неотдавнашната оскъдица…

— Блокът е голям, това са девет етажа, в сапунерката няма да се поберат всички хлебарки…

Искрено възхитен, Турецки попита:

— А непременно ли трябваше да кажете на хлебарките, че ги оставяте сами?

Виталик се изчерви като петокласник:

— Казах го заради тях — кимна той към колегите си.

„Ама ти си бил артист бе, братле — учуди се Турецки. — Обичаш да си имаш публика.“ А на глас рече:

— Изпратиха ми една апаратура от чужбина. Спешно ми трябва добър специалист, който да я монтира. Проблемът е, че досега никой не се нае.

— Аз не се занимавам с такива неща, само в краен случай.

— Смятайте, че той вече е настъпил.

Плешивият ревниво гледаше към тях от другия край на дългия коридор. На ушите му имаше слушалки без проводници.

— Страхувам се, че шефът ми… — понечи да се оправдае Академика.

— Сега аз ще ти бъда шеф — успокои го Турецки.

— Така ли? Сан Сергеевич — неочаквано извика момъкът на плешивия. — Няма да стане, сложил съм заглушител.

И той се потупа по джобчето на ризата, в което бръмчеше някаква кутийка.

— Какво значи това? — озадачено попита Турецки.

— Опитва се да ни подслушва — простодушно обясни Академика. — Изпробва един нов уред. Трябва първо с него да уредите тоя въпрос.

Турецки само поклати глава. Хубава фирмица, няма що. Събрали са се от един дол дренки.

Наложи се все пак да се легитимира. Разбира се, служебната му карта не зарадва Академика, но, изглежда, не го и учуди. Както и молбата да не казва на никого, че си тръгва. Докато момъкът крадешком си подреждаше куфарчето с инструменти, плешивият изчезна нанякъде за десетина минути.

— Сега ще хванем такси — каза Турецки на улицата и с въздишка се огледа в двете посоки.

— Няма нужда, ще идем с мойта кола — спря го Академика. — Ей сега ще я докарам от паркинга.

Турецки се изненада — „академиците“ обикновено не се движеха със собствени коли, а на групи ги мачкаха в обществения транспорт.

Минаха пет минути, а Виталик все още го нямаше. Турецки взе вече да се притеснява, да се замисля над донякъде привидната наивност на тоя момък, но в същия миг се чу някакво тракане, след което към входа на блока приближи допотопен запорожец, боядисан обаче в цвят „металик“. С една дума, подходяща кола за един академик.

— И до колко километра може да вдигне?

— На свестен път — до сто и петдесет.

— Колко? — възкликна Турецки, но тутакси се сети за сапунерката и млъкна. Такъв чешит като неговия шофьор можеше да замени частите на двигателя с каквото си поиска.

Запорожецът бучеше като същински харлей и това поне предупреждаваше редките пешеходци да се пазят. Академика караше наистина много бързо. Добре, че скоро излязоха от града и гладкото, почти пусто шосе позволяваше подобна скорост. Само някъде отзад се мяркаше самотен фолксваген. Впрочем при тази бързина се усещаше всяко камъче на пътя.

— Оня плешив и мустакат „слухар“ ще каже ли на шефа ти, че съм те взел със себе си?

— Той е шефът ми. Бенардаки.

— Какво?

— Такова му е името — обясни Академика. — Грък е.

— Животът е прекрасен и удивителен. Тогава Климов какъв е?

— Климов е просто меценат — сви рамене Академика.

— Като Рябушински^[1], Морозов^[2], Мамонтов^[3], така ли? — иронично уточни Турецки, като междувременно си отбеляза, че служителите в „Светлина“ дори не знаят за кого работят.

— Ъхъ. Само че е по-добър. Плаща заплати. Дава жилища, например на мене.

„Става все по-заплетено — въздъхна Турецки. — Дали Герат не е бил свързан с ФСС? За какъв дявол му е, пита се в задачата, това сборище от яйцеглави умници?“

— Къде е Климов в момента? — небрежно попита той.

— Ами много ясно — сви рамене Академика, — на разходка в морето.

Турецки буквално подскочи.

— Откъде знаеш? Имай предвид, че ако чуя сега нещо от рода на „едно птиченце ми каза“, ще те цапна по лупите.

Момъкът се позасегна.

— Ами, притрябвало ми е. Той лично ми го каза. Дай ми пет дни ваканция, Виталик, ако може — шест. Пошегува се, естествено — обясни за всеки случай Академика.

— Кога? — сега Турецки не се интересуваше от хумора на Климов.

Академика се порови в паметта си за датата и измъкна оттам точното:

— Преди осем дни.

Значи един ден преди да изчезне, пресметна Турецки. Както излиза, Герат действително е знаел, че ще се изпари нанякъде. Следователно е жив? Да, полковник Малахов, увеличават се шансовете ви да сте били убит от своя приятел.

— Къде протече тоя разговор? При вас във фирмата ли? Кой друг присъстваше?

— Не, той отдавна вече не идваше там. Стана в колата му. Срещнахме се на улицата и той ме откара до вкъщи.

— Каква кола караше?

— Струва ми се, мерцедес.

— Ас какво е отишъл на тая „разходка“ в морето?

— Има си яхта.

В умореното съзнание на Турецки веднага изникна образът на едноок пират, с превръзка на главата, с дървен крак и далекоглед. В такъв случай Малахов би трябвало да се люлее обесен на реята. „Но какви глупости си мисля?…“

— Кой ти беше последният клиент?

— Аз не познавам клиентите си по име. Не съм счетоводител. Обикновено и лицата им не помня. В главата ми се регистрира само тяхната апаратура.

— Добре тогава, а знаеш ли вилното селце преди яковлевската гора? Сега, струва ми се, ще трябва да отбиеш.

Академика кимна. Но не успя да вземе острия завой надясно. Насрещният самосвал го принуди да излезе на банкета, при което запорожецът здравата се разтресе. Виталик не можа да убие скоростта.

— Спирачките!! — извика момъкът. Очилата му паднаха на пода и изхрущяха под тока на обувката му. Няколко секунди той продължи да управлява автомобила фактически без да вижда. Турецки успя да сграбчи волана и да предотврати неизбежното сблъскване, този път с цистерна за мляко. Излязоха от банкета и се забиха в храстите.

И двамата се бяха отървали само с по няколко драскотини и натъртвания. Турецки помогна на младежа да излезе от колата.

Преди да хлопне вратата, изведнъж се сети нещо и пъхна ръка под таблото, откъдето извади малък „бръмбар“ — елементарен подслушвател.

Академика изненадано ококори очи.

„Очевидно не разиграва театър — реши Турецки и прибра «бръмбара» в носната си кърпа. — За «академиците» не е характерно да се преструват. А и спирачките наистина не бяха в ред.“

В този миг приближи фолксвагенът. От него изскочиха двама млади мъже с разкопчани ризи и тъмни очила. Като продължаваха да тичат напред, те едновременно извадиха пистолети. Турецки моментално прецени колко опасна е ситуацията — на Академика не можеше да се разчита. За беля, марголинът не искаше да излиза от кобура под мишницата му. Но куршумите изсвириха над главата му и попаднаха в многострадалния запорожец.

„Да не би все пак да съм настъпил ФСС по мазола?“ — мярна му се в съзнанието ненавременна и разсейваща мисъл.

Виталик изкрещя, падна и се хвана за единия крак. Турецки светкавично го изблъска в канавката и се метна встрани. Все пак успя да измъкне марголина и да пусне порция олово в оня от нападателите, който се беше приближил пръв. Той рухна мъртъв на земята, без да издаде нито звук. Вторият понечи да отскочи назад, но Турецки отново стреля и куршумът го улучи в коляното. Мъжът изрева от болка, но при падането си успя да го събори и да му нанесе два удара с юмрук. Побеснелият Турецки го халоса с пистолета в зъбите, след което нападателят загуби съзнание.

„Уф… Скромният «Марголин» ме спаси не по-зле от Грязнов миналия път.“ Този лековат, почти женски пистолет задоволяваше Турецки много повече, отколкото ехтящите „топове“ от рода на „ТТ“ или „Стечкин“, които оставяха огромни дупки в главата. Марголинът работеше изящно, като мъничка бормашина, и макар че не притежаваше съкрушителната сила на другите пистолети, Турецки го харесваше именно заради това. Същевременно изискваше от притежателя си съвършено хладнокръвие и стопроцентова точност, така че действаше мобилизиращо.

Академика не беше ранен. Куршумът бе разкъсал подметката на едната му обувка, без дори да одраска стъпалото му. Момъкът с ужас гледаше ту трупа на убития, ту ранения, който се беше по-съвзел и сега, притиснал простреляното си коляно, псуваше, плюейки съсиреци кръв. Изглежда, Виталик все още не беше разбрал, че те смятаха тъкмо него да изпратят при прадедите му.

— Познаваш ли тия мъже, виждал ли си ги някога?

Облещил очи, момъкът поклати глава.

— Ааа, тоя май го помня — неуверено кимна към ранения.

— Добре, после ще се разберем. Сега викай за помощ, спри някоя кола — подхвърли му Турецки и като изрита пистолета на ранения по-далече, започна да претърсва убития. Онова, което намери в джобовете му, нито го учуди, нито го зарадва. Там имаше книжка на боец-интернационалист, сиреч „афганец“, роден през седемдесет и втора година.

Раненият непрекъснато стенеше и хлипаше:

— Да ти го начукам, мамицата ти гадна… мамицата ти…

Турецки усети по бузата си кръв — едната му вежда беше цепната, а под окото имаше вече голям оток. Това, плюс драскотините от запорожеца. „Добре би ми дошла сега една водка…“ помисли си той и взе черните очила на убития.

С всеки изминал час през този ден Герат му ставаше все по-близък. Но кой знае защо, това не го радваше. Впрочем как е възможно един двайсет и четири годишен младеж да е воювал в Афганистан? Интересно, на колко ли години е бил тогава? Максимум на шестнайсет?