Фридрих Незнански
Късните новини (27)

Кортежът

Когато на следващата сутрин Петя се събуди, Нюра пак беше излязла. На масата отново имаше бележка с обещания, че вечерта ще се „повеселят“. В интерес на истината, буйният темперамент на Нюра започваше да го уморява. Освен това не му харесваше, че тя по цял ден го държи затворен. След като закуси, Петя зае наблюдателния си пост до прозореца.

На улицата беше тихо. Вратата беше все така затворена, никой не влизаше, никой не излизаше.

„Може пък в тая къща да не живеят хора? И стопанинът да идва само веднъж в седмицата?“ Тези предположения го хвърлиха в отчаяние. Никак не го радваше перспективата да остане дълго във Владивосток. Пък и усещаше, че няма да му стигнат сили да продължава все така с Нюра. От друга страна, трябваше на всяка цена да свърши работата, за която беше дошъл. Съдейки от новините по радиото, капитан Журавльов и следствената бригада от Москва тъпчеха на едно място. Петя чувстваше, че той е единственият, който може да разкрие причината за падането на вертолета, за гибелта на Серьога Дехтярьов и за изчезването на златото. Неочакван шум прекъсна мислите му. Пред отсрещната врата беше спряло такси, от което слезе някакъв мъж.

Петя трепна — беше мургав брюнет с едър нос и големи черни мустаци. Всичко у него издаваше, че е с кавказки произход.

„Грузинецът!“ — мярна се в главата на момъка.

Очевидно грузинецът беше желан гост. Щом отиде до вратата, тя тутакси се отвори. Петя забеляза, че гостът дори не беше натиснал звънеца. Просто се изправи пред обектива на малката телекамера и веднага го пуснаха, след което пак затвориха вратата.

„Ако наистина е същият грузинец, за когото ми казаха Коля и Полина Владимировна, може да се смята, че извадих късмет. Но кво да правя по-нататък? Ако грузинецът излезе по някое време, няма да мога да тръгна след него. Уу, проклета кучка!“ — затюхка се Петя наум.

Трябваше веднага да измисли нещо. Нямаше намерение да изтърва тоя удобен случай. Но как да се измъкне оттук? Тежка задача. За блиндираната врата и дума не можеше да става. А и решетките на прозорците бяха от дебели железа.

Реши пак да обиколи жилището. И след няколко минути забеляза още едно прозорче в тоалетната. Но и то беше с решетка… Едва не се разплака от яд. Но когато я разгледа по-отблизо, разбра, че ако се развъртят винтовете, с които беше закрепена за черчевето, ще може да я махне.

Изтича в кухнята да вземе нож, нямаше време да търси инструменти. След десет минути трескави усилия той успя да измъкне решетката.

Грабна за всеки случай своя „Зенит“ и се провря навън. От прозорчето се спусна върху покрива на неголяма пристройка. А да скочи оттам на тротоара беше фасулска работа за него. След секунди се озова на свобода.

Вратата на „крепостта“ беше затворена. Очевидно грузинецът все още се намираше в къщата. Петя скри фотоапарата под дънковото си яке и започна да се разхожда по улица „Достоевски“.

Не се наложи да чака дълго. След двайсетина минути вратата безшумно се отвори и той видя нещо, което надмина и най-смелите му очаквания. Първо излезе онзиденшният линкълн, който той беше нарекъл „трамвай“. След него се появиха три еднакви тъмносини джипа, които след продължителни маневри по тясната улица образуваха с линкълна нещо като каре, така че между колите остана малко пространство. Във всеки автомобил седяха по четирима яки мъжаги. Петя веднага реши, че това са телохранителите. Под черните им кожени якета се очертаваха автомати. Когато всички подготовки приключиха, един от седящите в предната кола каза няколко думи по радиотелефон.

След няколко минути от вратата излязоха двама души. Единият беше грузинецът, а другият — непознат. Петя го виждаше за пръв път. Съдейки по това как охраната се суетеше около него, можеше да се предположи с голяма сигурност, че това е стопанинът на къщата. Беше висок и прегърбен старец, с дълги ръце, кажи-речи до коленете. Изглеждаше някъде към седемдесетгодишен.

Двамата влязоха в карето между колите и тръгнаха, а заедно с тях бавно потегли и ескортът. Минувачите се спираха и с уважение или ненавист в очите дълго гледаха тази странна процесия. Насрещните коли още отдалече се изтегляха встрани, за да й направят път.

Маймуноподобният старец и грузинецът спокойно вървяха и разговаряха, като от време на време хвърляха по някой надменен поглед на минувачите.

„Тури му пепел! — смаяно си мислеше Петя. — Сигур са гъбави с пари, щом така се перчат. Що ли не мога да чуя за какво толкова си приказват? Или поне да снимам грузинеца. Но как? Ех, ако имаше някое дърво да се кача на него. Отдолу нищо не се вижда.“

Момъкът сви в съседната уличка и през дворовете мина две преки напред, след което пак излезе на улица „Достоевски“. Кортежът беше изостанал. Петя мина още една пряка и бързо се мушна в една полуразрушена необитаема къща, която беше с цял етаж по-висока от съседните сгради. Изтича нагоре по паянтовата стълба, която всеки миг можеше да рухне, влезе в една стая и надникна през прозореца.

Шествието бавно приближаваше. В центъра му старецът и неговият спътник все така вървяха и разговаряха, а в колите мъжете напрегнато се оглеждаха наоколо, стиснали в ръце автоматите си, готови за стрелба.

„Май така охраняват само президента. Види се, и тия са нещо като президенти…“ Петя извади фотоапарата и го фокусира. Сега трябваше да изчака, докато се приближат.

Както изглежда, събеседниците бяха стигнали до пълно съгласие по всички въпроси. Грузинецът непрекъснато се хилеше и ръкомахаше, а старецът го тупаше по рамото.

Когато се приближиха на удобно за снимка разстояние, Петя натисна спусъка на своя „Зенит“. Оттук лицата им трябваше да излязат достатъчно едри и ясни.

Кортежът се изравни с къщата и момъкът направи още две снимки.

Внезапно някъде наблизо нещо изплющя. След секунда — още веднъж. Петя неволно се обърна. Стори му се, че източникът на тези звуци е точно зад гърба му. Но стаята беше празна.

Когато отново погледна през прозореца, просто не повярва на очите си. Кортежът беше спрял. Колите бяха с отворени врати, а в центъра на разкривеното им каре се бяха скупчили всички телохранители. И най-важното, че шефовете им, които преди секунди спокойно се разхождаха и разговаряха, сега лежаха безжизнени на паважа, а на челата им зееше по една огромна рана.

Петя машинално превъртя лентата и вдигна фотоапарата, но тутакси съобрази на каква опасност се излага. Явно някой беше стрелял от съседния прозорец и телохранителите всеки миг може ха да се досетят за това. Ако тръгнат да претърсват къщата и го заварят тука… Ох, по-добре дори да не си го мисли.

Момъкът набързо изскочи от стаята. Стори му се, че в дъното на коридора се мярна някаква сянка.

„Това е убиецът!“

Без да се замисли, той се втурна нататък. Когато стигна до края на коридора, предпазливо надникна иззад ъгъла. Убийците бяха двама. По всичко личеше, че не бързат да се скрият. Бяха в еднакви небесносини анцузи и носеха по едно дълго куфарче, явно калъфи с пушки. Като си приказваха тихо, те тръгнаха по стълбата надолу. Петя внимателно ги последва.

Най-вече го учудваше тяхното държание. Те сякаш изобщо не се страхуваха, че някой ще ги подгони или проследи. Когато се озоваха в задния двор, който излизаше на успоредната улица, спокойно извадиха цигари и запалиха. После се качиха в паркираната кола и заминаха.

Невъзмутимото поведение на убийците се оказа добре дошло за Петя и той успя да щракне още няколко снимки. По едно време чу от къщата тропот и високите гласове на телохранителите и разбра, че са влезли да я претърсят. Трябваше незабавно да се махне. Притича през двора, но тъкмо да изскочи на улицата, чу оттам мъжки викове. Сърцето му бясно биеше. Всеки миг телохранителите можеше да излязат на двора. Втурна се към съседната къща и, като се провря през една откъртена дъска в стобора, излезе на улица „Достоевски“. И то съвсем близо до суетящите се телохранители, които вече изнасяха труповете от тясното пространство между колите. Бяха пристигнали няколко линейки на „Бърза помощ“ и две милиционерски коли. Както обикновено, наоколо се беше насъбрала тълпа от любопитни, които оживено обсъждаха произшествието. Никой не обърна внимание на Петя. Той се промъкна през тълпата и бавно тръгна да се отдалечава.

Сърцето му все така бясно се блъскаше в гърдите. Едва когато се отдалечи на една пряка, започна малко по малко да се успокоява…

„Наемни убийци! Мамка му! Къде се натресох? Безогледни бандюги! И Коля не се е обесил сам, ами са го убили! Грузинецът! Точно така!“

При това неочаквано прозрение Петя дори се спря.

„Че аз държа в ръцете си единствената нишка — снимката на убийците! Ох, мамка му мръсна! Веднага трябва да ида в милицията. Или не, по-добре първо да се обадя на чичо Саша“.

След десет минути момъкът вече крещеше в слушалката на междуградския телефон в най-близката поща:

— Ало… ало… чичо Саша… Аз съм… Петя… да… имам нови сведения… Как кви? За падането на вертолета и убийството на Фомин… Ааа, не са глупости, имам снимки… Кво?… Делото е приключено?… Техническа неизправност? Че то там е нямало злато! Отмъкнали са го преди полета…

Последните му думи не бяха чути на другия край на жицата, защото нечия ръка се пресегна иззад гърба на Петя и натисна вилката. Той понечи да се обърне, но тутакси усети, че между плешките му се опря нещо твърдо.

— Горе ръцете! — изкомандва насмешлив глас.