Фридрих Незнански
Късните новини (12)

„Жълтурката“

— Вячеслав Георгиевич, имаме връзка с Владивосток — обяви Маша по интеркома.

Шляков нервно грабна слушалката. След няколко секунди пращене бълбукане и бръмчене се чу гласът на Гибона:

— Слушам.

— Аз съм — каза Поляков.

— Здрасти, приятел, как си?

— Нормално… Кажи ми какво става с „жълтурката“? Е, не, такива работи по телефон не се обясняват. Сам разбираш…

„Станало е нещо“ — разтревожи се Вячеслав Георгиевич.

— Обясни ми с две думи.

В слушалката настъпи мълчание. Стори му се, че чу Гибона да говори с някого.

— Виж сега — най-сетне се обади той, — я по-добре да се срещнем.

— Ами ела тогава.

— Не мога. Работа, знаеш…

— Работата ни е една и съща! — едва не кресна в слушалката Поляков.

— Не бих казал. Докато ти в Талин си живееш живота, аз тука се пека на голям огън. Ей го, неотдавна падна вертолетът…

— Как така „падна“? Какви ги дрънкаш, да не си откачил? При мене всичко вече е заредено!

— Не знам… Мисля си, че и твойте неприятности с ферибота са…

— Дърт гадняр! — избухна Поляков. — Забрави ли вече…

Гибона го прекъсна:

— Ако си недоволен от нещо, винаги можем да прекратим нашето взаимноизгодно сътрудничество, нали?

Поляков стисна зъби.

— Не разбирам. Да не ти се вижда малък хонорарът? Или си решил да работиш за друг?

— Това вече не ти влиза в работата — сряза го Гибона. — Пак повтарям, ела във Владивосток. Ще си поприказваме.

Поляков ядно тръсна слушалката.

— Маша! — кресна той колкото му глас държи. Вратата тутакси се отвори.

— Уплашихте ме, Вячеслав Георгиевич. Нали има интерком…

— Я не ми давай акъл! — още повече кипна Поляков. — Сополанка!

Свикнала с нервните изблици на шефа си, Маша стоеше мълчаливо.

— Искам кола! Незабавно!

— Ей сега! — изтича тя от кабинета.

Поляков скочи от креслото и заснова напред-назад, като ту риташе някой стол, изпречил се на пътя му, ту злобно се вторачваше в телефона. „Ах ти, Гибон, копелдак гаден, ще ми паднеш в ръчичките някой ден!“

— Маша! — отново изрева той.

Секретарката отново изникна на вратата.

— Обади се да ми приготвят самолета!

— Добре, Вячеслав Георгиевич. Закъде заминавате?

— Ще кажа на летището.

— Колата е долу, Вячеслав Георгиевич.

Скоростният асансьор за секунди го свали на партера. Когато излезе от фоайето, Поляков забеляза, че пред входа го чака оранжев нисан. Освирепя от яд. Трябваше пак да се качва до офиса си.

Маша стоически изтърпя бесния порой от ругатни, с които я засипа шефът й. Междувременно дори успя да приеме някакъв факс. А когато речникът му се изчерпи, тя каза:

— Нямаше друга кола, Вячеслав Георгиевич.

— Къде са ми мерцедесите?!

— Единия го взе главният счетоводител, който отиде да преговаря с шведите. Другият е на ремонт. Третият тръгна да зарежда, нали знаете, че има бензинова криза…

Поляков безсилно се отпусна на креслото. Той е един от най-големите талински бизнесмени, с него се ръкува лично премиерът, материалното му състояние се измерва с осемцифрова сума в долари… А неговите подчинени му пробутват някакъв японски боклук, защото, представяте ли си, имало „бензинова криза“…

Наложи се да чака, докато се върне шофьорът от пътешествието си по бензиностанциите.

Най-накрая, след като се закани да ги уволни всички до един, Поляков се качи в мерцедеса и заповяда да го откарат на летището.

Да, трябва незабавно да вземе някакви мерки срещу Гибона. Ако действително е намерил друг начин да пласира златото, с това ще му нанесе голям удар и значително ще накърни доходите му.

Всъщност пътническите и товарните превози бяха само благовидно прикритие за истинския бизнес на Поляков. Нелегалният износ на жълтия метал беше основната сфера на дейността му. Голяма част от златото, добивано в рудниците, се доставяше първо на Гибона, който го превръщаше в кюлчета. После на малки партиди се изпращаше в Москва, където му маркираха каратите и тем подобни. Пак там подкупени чиновници оформяха необходимите документи: лицензи, сертификати и тъй нататък. Естествено, нямаше смисъл да се прехвърля легално през границата на страната — първо, руските митничари от пръв поглед щяха да открият фалшификацията на тези документи, и второ — да се подкупят те, щеше да струва доста пари, пък и допълнителните разходи в крайна сметка щяха да повишат себестойността на стоката. Тъй че Поляков предпочиташе „втория“ начин. В специално пригодени скривалища в хладилните вагони и коли, превозващи месо за фирма „Прибалтика“, златото пристигаше в Талин. Тук всичко ставаше много по-лесно. Естонските митничари преглеждаха небрежно изнасяните от Русия ценности, при което само в краен случай се налагаше по някой малък подкуп. Но най-често Поляков минаваше и без това. При всеки рейс неговите фериботи изнасяха по няколко „заредени“ коли. В гумите, под седалките и между уплътненията на вратите имаше скрити кюлчета злато. Изнасяните коли бяха нови: предвидливият Поляков бе открил малка фирма в Стокхолм, която ги продаваше евтино на шведските безработни и студентите. Нататък всичко вървеше като по часовник: в Швеция имаше много клиенти за качественото руско злато. Именно за тях бяха предназначени сертификатите и лицензите. Скандинавците поначало много се страхуваха от проблеми с полицията, която можеше да прояви интерес към произхода на златото. Една част от парите, получени от продажбата, се внасяха по европейски банки, а друга се прибираше в Естония. Петнайсет процента се падаха на Гибона.

Освен злато Поляка изнасяше на Запад никел, мед, паладий и други редки метали. Но все пак основната му печалба идваше от златото. А сега този златен поток внезапно заплашваше да секне. И той не можеше да разбере кой именно го е заприщил.

По пътя към летището позвъни в Сочи. Имаше нужда от хора, за да притисне Гибона. Обаче нужният му номер не отговаряше, а Поляка със сигурност знаеше, че „командирът“ никога не се разделяше със своя мобифон. Като изпсува наум, набра друг номер. Обади се женски глас:

— Фирма „Възход“.

— Какъв „Възход“ бе? — възмути се Поляка. — Аз търся „Светлина“.

— „Светлина“ се премести. Сега тук е „Възход“.

В слушалката се чу сигналът за свободно.

Поляков затвори и с невиждащ поглед се втренчи в стъклото. В момента пристигаха на летището, където го чакаше личният му самолет.

— Обръщай! — заповяда на шофьора.

След един час вече седеше в първокласния вагон на влака „Талин-Москва“.