Фридрих Незнански
Късните новини (17)

Килими с купони

Когато се озова на Ленинградската гара, Поляков се сети какво беше говорил на Маша за Москва и се усмихна. Уж че не обичал столицата. Нищо подобно! Този град завинаги ще си остане в сърцето му. Какво по-хубаво има от безгрижните студентски години с техните лудории… Ами първата любов, втората любов, която всъщност си остана и последна?

Впрочем и до ден-днешен Вячеслав Георгиевич живееше с тези спомени, но проблемът беше, че тук не можеше да се занимава с бизнес. Столицата по някакъв парадоксален начин го разнежваше и отпускаше, а той в никакъв случай не биваше да е дезорганизиран и безсилен, най-вече в дадения момент. Твърде удобен беше фактът, че в Москва живееха синовете му, поне винаги можеше да послужи като официален повод за някое неочаквано пристигане. Този път нямаше да се отбива при тях.

Сега обаче беше затруднен с транспорта. Налагаше се да остане тук инкогнито и затова не се обади на никого да го посрещне. Но стига само да свирне на своите партньори, със задоволство си помисли Поляков, и те на секундата ще му докарат целия автопарк.

След дълго чакане успя да вземе мерцедес, наистина, „сто и деветдесет“, но все пак „мерчо“.

Спиращите дотогава с най-различни коли частни таксиметрови шофьори недоумяваха какво иска тоя капризен клиент. А капризният клиент искаше да се качи само на мерцедес и на нищо друго.

Поляков отиваше при единствения човек в Москва, който знаеше за неговото пристигане. Със сигурност можеше да се каже, че Пьотър Романович Кривцов беше за него своеобразен търговски партньор. Във всеки случай двамата стари приятели поддържаха парични взаимоотношения.

Кривцов му доставяше най-ценното за един бизнес — информация. Той вече не работеше във ФСС^[1]. Беше си открил малка фирма със странното название „Универмаг“. Естествено, за това имаше всички основания.

Пьотър Романович виждаше в клиентите си най-обикновени потребители, които обикалят магазина с количка и трупат в нея избраните продукти. Но стоката не бе случайно избрана, а одобрена и препоръчана лично от собственика. Това ще рече, че когато някой дойдеше при него със своите проблеми, той изобщо не се опитваше да ги реши, ни най-малко. В разговор с клиента си най-напред се уверяваше, че изборът ще бъде правилен и стоката — полезна. Дори често пъти го разубеждаваше. В края на краищата случва се понякога сметаната да не е прясна!

Но когато търсената стока вече бе избрана, доволният клиент спокойно си тръгваше. Той вече знаеше кога ще трябва да дойде пак, за да си я прибере. Това беше като да стоиш на опашка пред касата и да чакаш, докато ти опаковат покупката.

Напоследък никой не можеше да се сравнява с Кривцов по качеството и точността на предлаганата информация. Той беше в течение буквално на всички събития!

— Не мога да проумея как успяваш! — често възкликваше Поляков. — Това не може да се обясни с никакви стари връзки. Просто е изключено да имаш хора навсякъде и да си информиран за всичко! Нали знам, че за теб работят само петнайсетина души.

— Право да си кажа — обикновено въздишаше Кривцов, — и те са ми много. Повече, отколкото ми трябват. Знаеш ли, все пак ми е жал за тия хора. Не мога да ги изхвърля на улицата, нали?

Както обикновено, едрият и затлъстял Кривцов величествено седеше зад масивното си дъбово писалище. Поляков се усети, че никога досега не го беше виждал да върви. Много по-лесно му беше да си представи, че зад това бюро той просто спи, яде и върши всички останали работи, без които не може един жив човек.

Спомни си една стара случка с Пьотър Романович, която се разправяше като анекдот. Той бил резидент на съветското разузнаване в една западноевропейска страна и някаква гледачка му предсказала, че ще умре в леглото си. „И кога ще стане това?“, я попитал Кривцов, вместо да се уплаши. „Ами веднага щом си легнеш“ — позасмяла се тя.

Пьотър Романович, който още оттогава по принцип се отнасял съвсем сериозно към всяка аналитична дейност, и този път не направил изключение, още повече че в някои подробности гледачката проявила колосална осведоменост за предишния му живот. Дори за най-интимни неща. И той прибягнал до най-простото решение: за всеки случай престанал да си ляга в леглото, а спял на други места — в колата, в банята, по съвещания или дори когато се хранел. След известно време се разбрало, че това предсказание било номер, скроен от неговите приятели, остроумни и находчиви чекисти. Всичките му колеги дълго се майтапили с тази шега. Но за свой ужас началството забелязало, че Кривцов вече не може да се промени. Той продължавал да спи буквално навсякъде, дори и на многобройните приеми, на които като „дипломат“ трябвало да присъства.

Когато големите английски вестници публикували на първа страница красноречиви снимки със заглавия от рода на: „Съветски дипломат отговаря с хъркане на Маргарет Тачър“, се вдигнал ужасен скандал. Естествено, не можели да го оставят на такава отговорна работа и го отзовали в Съюза, където го назначили в отдела за анализи. Именно там окончателно се изяснило, че движението, просто елементарното придвижване в пространството, силно вреди на Кривцов. Фактически тази нелепа история сложила началото на днешния му блестящ бизнес.

Поляков си помисли, че старият му приятел най-точно отговаря на познатото определение: „Човек на място.“ Не се сдържа и коварно го попита:

— Пьотър Романович, кога за последен път си излизал навън?

— А има ли нещо, което да не съм виждал там? — намери какво да отговори Кривцов. — Уверявам те, че както си седя тука, мога да науча много повече, без да се скитам като бездомно куче из града.

— Като стана дума за кучета, да ти кажа за опашките. Знаеш ли, стори ми се, че през целия град някой ме следеше.

— Странно би било, ако рано или късно това не се беше случило.

— А не смяташ ли, че още е рано?

Кривцов не отговори, само сви рамене.

— Абсолютно сигурен съм, че ти изясни всичко, което ме интересува, Пьотър Романович. И все пак ужасно се тревожа.

— Това си е съвсем естествено — кимна Кривцов. — Аз не работя с хора, които не се тревожат. С тях се занимават погребалните бюра.

— Започвам да подозирам, че само за една вечер можеш да изчислиш какво ще направи на другия ден Елцин.

— За тая цел е достатъчен телевизорът. Не се шегувам, то си е точно така. Да вземем например външното разузнаване. Шпионите от всички епохи са получавали информация от вестниците. А сега ми припомни твоята схема.

С няколко думи, без да споменава имена, географски и други названия, определеното време и други конкретни сведения, Поляков обрисува алгоритъма на своя нелегален бизнес.

Кривцов добре знаеше всичко това и сънено кимаше, без да го прекъсва.

— Я чуй, Славик, какво ще ти разкажа. Тая история е направо фасулска. През осемдесет и девета година, нали помниш, имаше такава страна — СССР. Имаше и един интересен град Днепропетровск. Сега се намира в чужбина — съвсем сериозно, като на пълен идиот, започна да му обяснява Пьотър Романович. — Та през осемдесет и девета година пристигат в Днепропетровск двама тарикати с жигула и спират на централния градски площад. Мятат върху колата красив персийски килим, слагат отстрани масичка и започват да продават купони за килими срещу цената на самия килим. Купоните, Славик, са си купони. Помниш как живееха хората, нали? Какво ли не се случваше да купуват с купони. Освен може би вносни презервативи, и то, защото купоните за тях са били пуснати навярно само сред членовете на ЦК. И така, продават те всички купони, някъде към сто бройки. После си прибират масичката, а на последната лелка от опашката продават килима, проснат на колата. И си потеглят, уж за да докарат платените килими с камион. А по пътя явно са се ядосвали, че малко купони са продали.

И представи си, из целия огромен площад не се намира дори един безделник, който просто така, от нямане какво да прави, да забележи, че номерът на жигулата е читински. И от какъв зор ще тръгнат тия юнаци от Чита да продават килими чак в Украйна? Обясни ми, това те питам.

— Ама сериозно ли? — учуди се Поляков.

— Съвсем.

— Не разбирам каква връзка може да има това с мен.

— Не разбираш? — саркастично повтори Кривцов. — Ами сега искат същото да направят с тебе. Господи, и с мнозина от нас! Ако някой веднъж или няколко пъти ни направи услуга, ние свикваме с това и сме готови да разчитаме на тази услуга и занапред, още безброй пъти, без да обръщаме внимание в какво се превръща тя. Слава, ти си пълен идиот! Абсолютен дръвник, да ти го начукам! — избухна Кривцов. — Явно ти продават купони вместо килими. А ти наивно продължаваш да чакаш кога ще докарат килимите! Ама те още не са изтъкани за тебе!

— Я ми кажи — бавно проговори Поляков, — щом като на площада не се е намерил човек да погледне номера на колата, тогава как е станала известна тая история?

— Ами никак — обясни Кривцов. — Известна ми е на мен. В днешно време с какво само не си принуден да се занимаваш…

Поляков възхитено врътна глава.

— Пьотър Романович, не са ли те поканили още в редколегията на новата енциклопедия?

— Знаеш ли, почти позна — засмя се Кривцов. — Наскоро ми предложиха да се върна.

— Къде по-точно? — не разбра Поляков.

— Във федералната. Нови времена, разбираш ли, нови ръководители, нови потребности. Наистина, викат ме за пресслужбата. Но аз така си реших, Слава: за какъв дявол ми е да се връщам, а? Знаеш ли каква е спецификата на работата във ФСС? Там непременно трябва да помагаш на хората. Независимо имат или нямат нужда от това. Искат или не искат. Няма значение. При всички положения трябва да помагаш. Много благородна мисия. Пък аз, виждаш ли, на стари години взех да ставам зъл човек, завистлив и жлъчен, неспособен на състрадание. Не, сега ФСС не ми допада. Вече работя само за пари, не за заплата.

— Извинявай, наистина започнах нещо трудно да загрявам — сепна се Поляков и извади чека, приготвен за този разговор.

— Твоят канал действително пресъхва. И то много по-бързо, отколкото подозираш.

Поляков мълчеше.

— Явно, последен го научаваш? Обърни внимание, че всички, които са ползвали твоя забележителен канал, макар и в миналото, сега стават жертва на нещастен случай, или…

— Или какво?

— Или ти си мислиш, че… — и Кривцов неочаквано му изтананика „… ти си центърът на моята вселена“, част от припева на един шлагер от седемдесетте години.

Поляков сви рамене.

— Пьотър Романович, моля те, карай без недомлъвки. По тоя начин можеш да развиваш интелекта на новите си млади клиенти. А аз съм вече стар човек, изкуфявам, рефлексите ми, както виждаш, никакви ги няма.

— Я не се прави на идиот! Вечно изпадаш в крайности! Понякога се смяташ едва ли не за Петър Велики: прозорец към Европа бил отворил! А сега ми скромничиш. Слушай тогава, ще те светна: всичките ти клиенти минават на други канали. Или на друг — добави многозначително той. — И твоят ненагледен Гибон вече го е направил. Даваш ли си сметка какво значи това?

— Пьотър Романович, уморих се от твоите гатанки.

Поляков извади чековата си книжка, за да напише нов чек.

— Не мога да проумея какво, по дяволите, искат от мене? Може и да се съглася на някои условия?

Кривцов го хвана за ръката:

— Недей, не ти искам парите, това ще бъде премия от фирмата. Слушай ме внимателно.

Но нищо не каза, а написа няколко думи на един лист и му го подаде:

— Разбра ли? Това е новият канал, включително и на Гибона. Всъщност наивно би било да се вярва, че Гибона винаги ще се задоволява с теб и няма да потърси по-кратък път във веригата на износа в чужбина. Това е ясно от само себе си. Но нищо чудно и той да е не по-малка пречка от теб. Може би изобщо няма намерение да се покръства. И това да му е дошло като гръм от ясно небе. С прости думи са му внушили къде и как да се покръсти и на кой бог вече ще трябва да се моли. Не ти ли говоря твърде завоалирано?

— Не, не, продължавай. Винаги ми е било приятно да те слушам. Колкото и странно да изглежда, дори в такава ситуация.

— Това облекчава задачата ми… Слава, този човек, на когото се моли сега Гибона, няма желание да ти поставя никакви условия. И знаеш ли защо? Защото се е приготвил да те изяде с парцалите. Помисли за това. И дано не ти скимне да купуваш от него купони за килими! Иначе ужасно ще ми липсваш.

— Ами „кореспондентът“, който идва в Талин…

— Най-обикновена пешка.

— По дяволите, какво да правя… А, Пьотър Романович, какво да правя?

— Да мислиш, дявол да го вземе!

— Дай ми, ако обичаш, една кола до довечера!

— Къде ще ходиш?

— В Митишчи.