Фридрих Незнански
Късните новини (30)

Златото

— Горе ръцете! — чу Петя зад гърба си дрезгав глас. Нещо твърдо го мушна между плешките.

Той пусна масивната слушалка и тя шумно се удари в стената на кабината. После бавно започна да вдига ръце.

— Излизай! — изкомандва гласът.

Едва когато излезе от кабината, Петя можа да се обърне и да види своя нападател. Беше Нюра. Щом видя смутената му и стресната физиономия, тя избухна в смях:

— Изплаши се, а?

От гърдите му се отрони дълбока въздишка на облекчение. За тези няколко секунди бе премислил всичко най-лошо, което можеше да му се случи: обвинение в убийството на двамата мафиоти, съд и присъда с най-строгото наказание. Гроб с номер без име.

— Уф, каква си, Нюрка! — Петя се престори на ядосан, но в момента имаше чувството, че си няма по-близък човек на света от нея. — Така можеш да ми спукаш сърцето.

Нюра продължи да се киска:

— А тебе от какво те е страх? Нали уж си кротък и порядъчен. Впрочем по телефона в пощата спомена за някакво убийство… Или не съм чула добре?

Петя сведе очи:

— А, на шега го казах… Така се закачам с чичо ми.

Нюра внимателно го изгледа — точно както при първата им среща. И Петя отново се почувства неприятно от този поглед. Във въздуха увисна пауза, която Нюра първа прекъсна:

— Е, добре, зайко, да си вървим у дома.

И хищно го прегърна през раменете.

Отначало Петя се съмняваше, че след многобройните преживявания ще успее да направи нещо, но Нюра имаше навика да си взема каквото й трябва, без да пита, при това знаеше много методи, толкова приятни за мъжете в леглото, тъй че тази вечер той си отработи всичко по пълната програма. Едва към единайсет часа Нюра се надигна от него и произнесе с тържествен глас:

— Браво, Петенка. Същински жребец си.

Петя горделиво потвърди:

— Така си е, сибирска закалка.

Нюра доволно въздъхна и сложи тежката си глава на гърдите му.

— Днес имах ужасно напрегнат ден!

Неочаквано се сети за нещо и като се надигна на лакът, погледна будилника.

— Кво, бързаш ли за някъде? — попита Петя.

— А, не… Всъщност ти как излезе от къщи?

Петя беше очаквал този въпрос през цялата вечер и затова небрежно изтърси готовия си отговор:

— Беше забравила да заключиш.

Нюра обаче не се лъжеше лесно и веднага реагира:

— Ай, ай, ай, как не те е срам да лъжеш, зайко! Нали ако не съм превъртяла ключа на вратата, и то два пъти, след десет минути алармата ще писне и ченгетата ще довтасат с автомати! Я разправяй сега как излезе.

Петя се обърна на другата страна.

— Да бе, ще ти давам отчет!

Внезапно усети как пръстите на Нюра се стегнаха около врата му в стоманен обръч. Не можеше да диша. Сграбчи ръцете й, но не успя да ги разтвори. Бяха сключени в мъртва хватка. Когато той вече започваше да хърка, Нюра ги поотпусна.

— Докато живееш при мене, ще се наложи да ме слушаш.

Петя беше принуден да признае:

— През прозорчето на тоалетната… И между другото, аз си имам моя работа! На улицата ставаха такива неща…

— Я пък ти, колко делово го раздаваш… И какво ставаше на улицата?

— Ама ти нищо ли не знаеш?

Нюра поклати глава.

— Пречукаха собственика на отсрещната къща. И още някакъв грузинец, който беше с него.

— Какво говориш? Не може да бъде! Какъв ужас! — възкликна Нюра.

— Ми ти не видя ли колко народ се беше струпал?

— Не, тичах подире ти. А ти така се беше юрнал към твойта поща, че беше отвратителен — кокетничеше Нюра доста неумело. Очевидно рядко й се случваше да го прави.

— Ух, ква си лоша! За малко да ме удушиш!

Петя разтриваше врата си, който го наболяваше.

— Е, нищо де. Аз просто не обичам да ме лъжат. Дай да целуна гушката, че да ти мине — продължаваше Нюра да се глези.

От грубоватите й ласки вратът го заболя още повече и Петя се отдръпна.

— Никой не ме обича мене… Е, добре тогава, отивам да направя чай.

Когато тя излезе от стаята, Петя с облекчение затвори очи. Събитията от целия ден го убеждаваха, че идването му във Владивосток не е било напразно. Разбира се, повечето от изводите му се базираха на догадки, но той разполагаше с фотолентата, а това не беше малко. Снимките на грузинеца можеха да се покажат за разпознаване на Полина Владимировна, а и снимката на собственика на отсрещната къща вероятно също би могла да свърши някаква работа. Но най-важното беше, че има снимките на наемните убийци, които застреляха двамата мафиоти. Можеше вече с чиста съвест да се прибере във Февралски.

Петя сложи ръце под главата си и отново си представи възхитителната сцена как губернаторът на Приморския край му стиска ръката и му връчва златен часовник, на който е гравирано „Пьотър Осколков“…

Отначало му се стори, че започва земетресение. Всичко наоколо се разтресе, стъклата на прозорците се счупиха, а алармите на колите, паркирани наоколо, завиха в различни гами. Завесите се издуха като при напор от силен вятър. Но най-лошото беше, че върху Петя се стовари полицата от стената, която за щастие не беше пълна с книги, а с всевъзможни боклуци, служещи за украса. Все пак ударът не беше лек и момъкът трябваше да се измъква изпод купчината строшени вазички, фигурки, статуетки и разни сламени кошнички.

— Чу ли?

На вратата се бе появила мощната фигура на Нюра, която най-невъзмутимо държеше в ръцете си поднос с чаени чаши, захарница и купичка със сладко.

Като се поотупа криво-ляво, Петя смаяно попита:

— Кво беше това?

Нюра се приближи до леглото и постави подноса върху одеялото.

— Отсрещната къща се взриви. Така му се пада на тоя гад!

Петя се метна към прозореца. От къщата на убития мафиот наистина стърчаха само развалини.

Чу се още една, малко по-слаба експлозия — огънят беше стигнал до резервоара на паркирания в двора линкълн. Скоро улицата се огласи от воя на сирени — пристигаха милицията, пожарната и „Бърза помощ“.

— Ей, ти там, на палубата, я се облечи, че ще ти простинат топките! — подвикна Нюра и му метна хавлиения халат. Наистина, Петя не се беше усетил, че стои до прозореца със счупени стъкла съвсем гол, както майка го е родила.

— Я гледай, от къщата остана само скелетът!

— Абе видях вече, я ела да пием чая. За нас най-добре е нищо да не виждаме…

Петя обаче не мирясваше.

— Не ти ли изглежда странно, че убиха собственика през деня, а сега взривяват къщата му?

Нюра сви рамене.

— И какво му е странното? Щом са го пречукали, значи е имало защо, а пък къщата я взривяват, за да заличат следите. Вътре може да има какво ли не.

Тя отпи глътка чай и продължи:

— Във Владик, кажи-речи, през ден стават убийства. И никога нищо не се открива. Защото милицията е яко свързана с бандитите. А това, че сега цяла нощ ще се ровят из развалините, е само прах в очите на хората.

— Не си права. Чичо ми работи в милицията и е много принципен човек — опита се Петя да защити този орган на властта.

Нюра махна с ръка:

— Явно във вашето въшкарско селище няма какво да се краде. Затова нямате бандити. И, естествено, ченгетата ви са принципни.

— Брей, нямало какво да се краде — засегна се Петя. — Не ти ли е известно, че от Февралски се кара злато на килограми, а?

— Охо! — възкликна Нюра. — Да не би при вас да има находища?

— Има я.

— А ти, Петуня, случайно да търгуваш със злато? — пощипна го тя за лакътя.

— Не, само го превозвам.

Това не биваше да го казва. Изтърваната дума е като хвърлен камък, не можеш да си я прибереш обратно. Нюра веднага наостри уши и малко по малко с изпитани женски методи измъкна от него всичко, което той изобщо нямаше намерение да разказва. И за падането на вертолета, и за смъртта на Коля Фомин, дори за грузинеца.

— Я виж ти, значи затова си се домъкнал тука! Да се правиш на Шерлок Холмс?

— Ама разбери — удари се Петя в гърдите, — двамата със Серьога завършихме заедно школата за летци. Пък и на мен ми беше ред да летя. Сега без мен тая работа никога няма да се разкрие.

— И защо така? Нали твърдиш, че при вас ченгетата били принципни? Плюс това е дошла цяла следствена бригада от Москва. Те вече ще се оправят.

Петя не намери какво да й отговори.

— А не те ли е страх да си пъхаш носа в толкова опасни работи?

— Че нали тука никой не знае за мойто идване.

Нюра стана от леглото и отиде до прозореца. От улицата все още се чуваха гласове и щракане на фотоапарати — оперативната група продължаваше да работи. Известно време Нюра наблюдаваше какво става долу, после се обърна към Петя:

— Знаеш ли, Петуня, аз мога да ти помогна.

— Как така можеш?

— За твое сведение аз бях готвачка точно в къщата, дето я взривиха.

— Лъжеш! — скочи Петя от леглото. — Току-що го измисли, нали?

— Нищо не съм измислила. От три години вече работя там. А собственикът беше един легализиран супербандит по прякор Гибона. Разбра ли?

На Петя му секна дъхът — виж ти, какъв късмет!

— Хайде, Нюра, разказвай. Що за птица е Гибона?

Вместо отговор тя нежно го погали по бузата.

— Я да си полегнем сега, Петенка. А после, като си тръгнат ченгетата, ще идем на разузнаване.

— А как ще минем през оградата? Нали ще сложат кордон?

— Не се безпокой. Имам ключ от задната вратичка. Ще се шмугнем като мишки, никой няма да ни забележи.

И тя покри Петя с масивното си тяло.

„Значи, всичко пасва — мислеше си той в кратките почивки, които му даваше Нюра между пристъпите на неукротимата си страст, — такава била цялата работа: грузинецът се е споразумял с Коля Фомин да разтовари златото, след което е сложил бомба във вертолета. И Коля Фомин затова спомена за някакви контейнери. А след успешното приключване на операцията са се отървали от него като ненужен свидетел — и за свой късмет, са го сварили пиян.“

Сви го под лъжичката, защото при това положение се оказваше, че косвена вина за смъртта на Коля Фомин има и самият той. Нали точно в тая злополучна вечер му занесе водката.

„Макар че грузинецът със сигурност щеше да го убие и трезвен. Значи засега всичко си отива на мястото. Добре би било, ако с Нюра открием още някои улики сред развалините. Например някое кюлче злато от откраднатата партида във Февралски…“