Фридрих Незнански
Късните новини (31)

Пожарникарят

След безкрайни взаимни приветствия и потупвания по раменете те отново седяха в малкия уютен кабинет на Терапевта в стрелковата база в Митишчи. В близката горичка „орлите“ печаха шишчета и апетитната миризма вече се усещаше и тука. Поляков нямаше нищо против да похапне, защото разполагаше с достатъчно време. Чак след три часа трябваше да отиде в болницата при сина си, както бе обещал. Стьопка, кучият му син, катастрофирал с колата и двамата с годеницата му, също студентка, бяха пострадали. Сега лежаха в съседни стаи в болницата…

Гостът сложи на масата пред домакина едно куфарче. Терапевта го прибра, без да го отваря.

„Все пак колко важен е начинът на поднасяне — помисли си Вячеслав Георгиевич, — по-точно какво значение му придават хората! Ако бях отишъл с такъв куфар в «универмага» на Кривцов, представям си с каква физиономия щеше да ме посрещне. И обратно, ако бях написал чек на Терапевта, веднага щеше да ми каже, че си придавам важност.“

Терапевта доволно потри ръце и се осведоми с пискливия си глас:

— Как е, братле? Тука подочух, че моите момчета са ти помогнали добре с почивката.

— Справиха се просто блестящо — потвърди Поляков и извади от джоба си пиличка за нокти. — За мене това си беше пълна релаксация.

— Благодаря ти, братле. Поласкан съм.

— Според мен и за вас не беше лош тренинг преди олимпиадата, а?

Терапевта весело се закиска с характерния си фалцет.

— Но има още работа — делово добави Поляков, като си пилеше ноктите, без да поглежда приятеля си.

— На твоите услуги — лекомислено се съгласи той. — Разбира се, стига да не отнеме време. Предстои ни тренировъчен лагер. Трябва да минем още веднъж през контролните нормативи. Какво искаш да ни предложиш?

— Всичко трябва да се повтори.

— Пак по чинийки ли? — учудено се пошегува Терапевта.

— Не, този път вече наистина по „бягащ глиган“ — подкрепи шегата му Поляков, продължавайки да заглажда ноктите си. — Трябва да се пречука един тип, който ми е стъпил на мазола и не иска да слезе от него.

— И след това, разбира се, всичко при теб ще си дойде на мястото — усмихна се Терапевта.

— Естествено. Името на тоя човек е Владимиров.

Усмивката изчезна от лицето на Терапевта. Той предпазливо отбеляза:

— Много хора имат такова фамилно име. Например артистът в Петербург. Или водещият в Би-Би-Си. Как му е малкото име на твоя?

— Едуард. Едуард Владимиров.

— Значи… Принца? — Терапевта взе да шепти, макар че тук нямаше кой да ги подслушва. — Да пречукаш Принца? Ти да не си се побъркал?

— Изглежда, го познаваш?

— Дали съм го познавал! — насмешливо възкликна Терапевта. — Не, не го познавам. И няма да се захващам с тая работа. Я дай да приключваме с приказките и да ядем шишчета.

Поляков нищо не разбираше.

— Но защо? Има ли някаква разлика? Какво те засяга, да не ти е баща?

— Много по-лошо.

— Стига си ми говорил с недомлъвки! — избухна Поляков и от яд счупи пиличката за нокти. — Кой е тоя посран Принц?

— Принца е цяла армия. Разбираш ли? Ако му хрумне да превземе Кремъл — ще го превземе. И то още същия ден.

— И защо още не го е направил тогава?

— Е, предполага се, че Кремъл не му трябва. Пък може и отдавна да го е превзел… А ти, Слава, сериозни проблеми ли имаш с Принца? — с искрено съчувствие попита Терапевта.

— Така излиза. Пречим си взаимно.

— Знаеш ли защо ми викат Терапевта? Аз съм категорично против крайните мерки. Дори в най-безнадеждните ситуации.

— Но миналия път — ехидно се втренчи в него Поляков, макар че вече му се свиваше сърцето — ти сам ми даде твоите момчета, без да възразиш дори за миг.

— Кога е било това? — смая се Терапевта. — Нещо бъркаш, братле.

Поляков разбра всичко и тежко въздъхна:

— И какво ме съветваш да направя?

— Върви да молиш за прошка — сериозно каза Терапевта.

— Къде? Кого да моля за прошка?

— Него, разбира се. Тогава има някакъв шанс да оцелееш.

Поляков мълчаливо гледаше в пода.

— Чу ли ме какво ти казах? — отново взе да нервничи Терапевта.

Поляков кимна и бавно произнесе:

— Това е невъзможно. Още повече след всичко, което стана.

— И какво толкова е станало?

— Забрави ли вече?

В очите на Терапевта се появи страх. Той скочи от масата и затича напред-назад из тясната стая, а протезите му поскърцваха едва чуто.

— Слушай, Славка, дай да се разберем откровено. Аз ти помогнах, без да имам представа за какво става въпрос, просто ей така, от добро сърце. Или от глупост. Или защото отдавна не те бях виждал и ми беше домъчняло за тебе. Това едно. И второ, мисля, че хората, които отстрани благодарение на мен, навярно нямат пряко отношение към Принца. В най-лошия случай — само тесни делови връзки. Прав ли съм?

— Да — учуди се Поляков.

— Добре, защото иначе отдавна вече да съм се почувствал зле. По-нататък. Трето, още от началото ти не искаше да знам каквото и да било за тая работа, а аз ти се хванах на въдицата. Това е първата ми грешка. Втора не мога да си позволя, защото ще ми бъде последната. С удоволствие бих те посъветвал да се държиш по-надалеч от това чудовище, но за съжаление съветът ми е закъснял.

— Ти наистина ли го познаваш? — недоверчиво попита Поляков.

— Може да се каже — познавам го донякъде, от едно време.

— И отдавна ли беше?

— Вече ще станат почти двайсет години… Мисля, че аз съм единственият човек, когото той в известна степен пощади. И не смачка докрай. Защото обикновено действа като валяк.

Поляков си спомни, че опитният Кривцов се въздържа да произнесе името на Принца дори в своя бункер. И сега, без дори да се погледне в огледалото, Вячеслав Георгиевич почувства почти физически, че косата му е побеляла още повече.

— Но това си е мой бизнес, разбираш ли? Мой!

— И вероятно е голям, нали? За дреболии Принца няма да си прави труда.

— Не е малък. И най-важното, дявол да го вземе, онези, които фактически ми бяха чадър над главата, изведнъж започват да работят за него!

Той ядно удари с юмрук по масата.

— Значи там, в Сибир, са ти отнесли чадъра над главата, така ли? — отново с фалцет се разкикоти Терапевта. — Е, много си остроумен, Славка! Това е направо гениално. Поне знаеш ли как се казва операцията, при която противникът унищожава собственото си прикритие? За виден автомобилист като теб това ще звучи така: „да си разбиеш каросерията“. С други думи, да караш двуколка без покрив, ха-ха-ха! — веселеше се Терапевта.

— Нищо не разбирам — промърмори Поляков, без дори да го слуша. — Това е някакъв кошмар… Но защо не ми дава да работя, защо поне не се опитва да ми стане съдружник или нещо подобно?

— Принца е луд — потвърди събеседникът му. — Тоест не, не е точно така. В обичайния физиологически смисъл на понятието вероятно си е нормален. Пък и мисля, че собственото му здраве не го интересува много. Но виж, плановете му са толкова тотални, толкова всеобхватни, че чак безумни. Обикновено всичките му афери трябва да са грандиозни по размах. Това при него е задължителен принцип — да се вдига пушилка до небето. Ужасно обича да се прави на велик… Смятам, че в това отношение се прояви за пръв път през осемдесета година.

Я ми кажи, знаеш ли защо американците бойкотираха лятната олимпиада в Москва? Ами през зимата ние заминахме ли в Лейк Плесид? Политиката ли е виновна тука? „Студената война“? Брежнев и Картър не са поделили нещо? Да, разбира се. Но по-точно? Аз също не знам. Но се досещам! Най-вероятно — защото Принца устрои алтернативните олимпийски игри. По-скоро алтернативното закриване. Той го измисли. При откриването на всяка олимпиада някой бележит местен спортист запалва олимпийския огън — това си го виждал, разбира се. А при закриването на олимпиадата спират газта и огънят угасва от само себе си. Но Принца реши, че щом някой пали, значи някой трябва и да гаси. А как да се загаси? По какъв начин? Ами както момчетата след пикник гасят огъня, когато момичетата тръгнат напред. Какъв шмекер, а? Та как мислиш, кой според неговия план трябваше да гаси огъня? Точно така, твоят покорен слуга. Тогава му броих доста голяма сума, дори за днешните представи. Не, помисли си само: аз трябваше да се изпикая в олимпийския огън! Представяш ли си: качва се някакъв човек на ръба на олимпийската чаша, сваля си гащите и… — Терапевта се разкикоти с ужасния си фалцет.

— Но защо? — не проумяваше Поляков. Сега не му беше до смях.

— Да де, и аз тогава го попитах: защо? А той ми казва: как така „защо“? При избухването на такъв международен скандал ти ще имаш пълната възможност да останеш в чужбина. Сиреч протестирал си по такъв неформален начин срещу тоталитарния режим. Нали по това време от няколко години нямах правото да излизам в чужбина. Така че, вика ми той, виж какво разкошно предложение ти правя! Е, разбира се, тази акция трябваше да задоволи и собственото му феноменално честолюбие… Но аз, глупакът, тогава още не знаех, че не бива да отказвам на Принца, и отговорих, че това предложение е неприемливо за мен. Принца се обиди. За него, видиш ли, беше доста сложно да си представи, че другите може да си имат свои планове, различни от неговите. Тогава още не бях наясно с това и направо го отрязах. Всичко завърши много лошо — Терапевта потропна с протезите по пода.

Поляков слушаше този разказ в някакво вцепенение и не можеше да повярва на ушите си.

— След седмица при вътрешното контролно първенство аз забих дявол знае накъде, паднах, изгубих съзнание и едва не замръзнах. В кръвта ми, ако помниш, откриха конска доза наркотици. Как точно е станало — умът ми не го побира. Дори за секунда не се съмнявам, че е било негова работа, но не можех да го докажа. В интерес на истината, дори не се опитах. Пък и доста бях наплашен… Нищо чудно някой друг да е искал да изиграе мойта роля на „пожарникар“, кой знае. Оттогава не съм виждал Принца — с известно облекчение призна Терапевта. — Макар че чувам доста работи за него, напоследък е станал колосална фигура. Понякога ми изпраща поздравителни картички, в които пита колко често си мия краката и дали не съм минал на стрелба с арбалет… Искам да ме разбереш, братле. Такива груби похвати и плоски шеги могат да си позволят само много, много силни хора. А ние не се числим към тях. Затова бягай накъдето ти видят очите. Пази онова, което аз не можах да опазя… Това е, а сега идвай да ядем шишчета.

Телефонът иззвъня. Терапевта с неудоволствие вдигна слушалката:

— Да… Момент. Тебе търсят — каза той с удивление.

Не по-малко учуден, Поляков пое слушалката и чу далечен, леко дрезгав глас, който му се стори познат:

— Вячеслав Георгиевич? Има нова информация от Кривцов по интересуващия ви въпрос. Среща след един час най-добре при някоя станция на метрото. Да речем, при „Кузнецкий мост“. Чувате ли ме?

— Да — машинално каза Поляков, без да разбира нищо.

— Ще успеете ли да дойдете след един час? Годидза^[1]? — неочаквано с грузински акцент, сякаш на шега, произнесе далечният глас.

— Годидза — повтори Поляков.

И веднага се чу сигналът за свободно.

— Кой беше? Давал ли си на някого моя номер? — разтревожи се Терапевта.

— Не съм — с усилие каза Поляков. — Това е мой познат, който няма нужда да му се дава каквото и да било — той самият е като телефонен указател.

И си помисли, че може би беше чувал този глас в кантората на Кривцов. След което побърза да се сбогува:

— Извинявай, трябва да потеглям.

— Ако искаш, да пратя някого да те придружи?

Поляков отрицателно завъртя глава.

След един час той спря до „Кузнецкий мост“ и без да слиза от колата, се приготви да чака. Интериорът във волвото на Кривцов осигуряваше пълен комфорт, но не биеше на очи с излишен разкош.

Колко неприятно е, когато ти се налага сам да се занимаваш с всичко. А той отдавна вече беше отвикнал от това.

Безброй пъти премисляше една и съща схема: Гибона, Талин, Москва, Принца. С отстраняването на Гибона беше махнал една важна брънка във веригата на Принца и сега трябваше да усети на гърба си неговата реакция. Но защо не става така?

Поляков тъпо гледаше към магазин „Детски свят“ и не можеше да си обясни. Дали Кривцов наистина е в състояние да изясни ситуацията?

Значи Москва… Принца… Гибона… Талин… Трябва да се обади на Маша, за да разбере какво е положението във фирмата… И така значи, Талин… ами да, оня дъртак „кореспондентът“…

И тогава в главата му като мълния проблесна: леко дрезгавият глас! Значи старецът беше разговарял с него по телефона уж от името на Кривцов. По дяволите, какъв кретен излезе! Принца със сигурност знае как да се свърже с Терапевта! С неговите шишчета. И сега е съвсем явно, че няма какво да чака тук, освен някой куршум в тила.

Поляков нервно се огледа и бързо потегли. След двайсет минути беше вече в болницата. Без да изчака асансьора, на бегом изкачи стълбите и нахълта в стаята на сина си.

На мястото му лежеше някакъв възрастен мъж, бинтован от главата до краката. Изпод бинтовете на врата изпъкваше огромната му адамова ябълка. Поляков се стъписа:

— Вие… Отдавна ли сте тук?

— Ами, кажи-речи, от един час — сподели бинтованият, при което адамовата му ябълка се раздвижи.

— А къде е младежът, който лежеше тук?

— Изписали са го, преди да ме настанят — съобщи адамовата ябълка.

Поляков се хвана за главата. Изписали са го! Със счупени крака! Докато чакаше в центъра на града, тия мръсници са отвлекли сина му!

Погледна в хладилника. Ами да, неговите продукти са тука. О, Господи, трябва да измисли нещо по така…

Изведнъж се сети: Ира! Излезе в коридора и буквално на пръсти, сякаш да не стресне някого, влезе в съседната стая. Ирина все така безгрижно спеше, както и при другите му посещения. Поляков предпазливо я поразтърси за рамото…