Фридрих Незнански
Късните новини (55)

Бягството

С една дума, аз тичах, тичах, а тоя тунел нямаше край. Едно време момчетата разправяха, че правителствените вили имат изход към метрото. Аз, естествено, думичка не им вярвах, но сега взех да се уверявам в това лично. И още казваха, че по това метро се стигало направо в Кремъл. Та на големците, един вид, да им е по-удобно, да отиват направо от къщи — в службата.

Хубава работа, нали? Само това ми оставаше, да се набутам в Кремъл. И какво щях да правя там?

Е, вие разбирате, че всичко това си го мислех, за да поразсея мрачните си предчувствия. Не, не й вярвам на тая Алка, разбира се, че не. Принца не е чак такъв звяр. Няма начин да го е направил. С една дума, не ми се щеше да вярвам, това е. Че какво му пречеха мама и нейният любовник? Седят си вкъщи, хората, наливат си се с водка…

Но аз бягах. Бягах, защото ме беше страх и изпитвах някакво отвращение. И ме беше хванало страшно шубе. И ми беше гадно. И в тая гадна тъмнина сигурно плачех като момиче.

А после дойдоха други мисли…

Ако само е посмял, ако е… Само да е посмял, ще… Какво? Какво ще му направя?

Навреме усетих, че ехото от стъпките ми взе някак да се скъсява. Нали разбирате, отзад се чува, а отпред — нищо.

Спрях да тичам и продължих вече по-бавно. Протегнах ръце напред — и тъкмо навреме. Защото изведнъж се опрях на някаква стена. Поопипах я — май беше дървена. Дали пък няма и вратичка?… Не, нямаше. Само дебели дъски и напречни греди.

Идеше ми направо да завия от яд. Толкова време да тичам като откачен, за да трябва после да се връщам? Не, не мога да се върна. Принца ще ме убие.

Едва тогава ми светна — значи изпитвам ужас от Принца. Значи още от самото начало ме е било шубе от него. Усещах, че не е обикновен човек, а някакъв голям бандюга. Че той може да мине през маса трупове, че ще ликвидира всекиго, който се изпречи на пътя му. А оня рижав бандит, оня гад от подземието — той е терорист. Взема мангизи от Принца. И защо? Ами за да убива жени и деца. Изглежда Принца държеше в ръцете си цялата тая отвратителна война. Та нима ще го дострашее да убие мама?

Свлякох се на колене до стената и ми се щеше да си удрям главата в нея.

Но изведнъж усетих в краката си някакво хладно течение.

С една дума, при релсите стената не стигаше до пода. Имаше пролука.

От глупост реших да се провра през нея.

От глупост, защото веднага ми светна: никога няма да мога да мина оттам. Мислех си: дай поне да опитам. Е, опитах. Дори кратуната ми не минава. Гледай ти идиотщина! Стоя като куче на четири крака и така опитвам, и инак, ама ядец. Не ми се отваря парашутът. И тъкмо се изправих, за да си почина, когато изведнъж забелязах сянка на стената. Едва забележима. И откъде ли се взе в тоя мрак?

Обръщам се назад и какво да видя — някъде далече просветва фенерче.

С една дума, на бърза ръка се проврях през дупката. Да ме убиете, не знам как го направих. И главата ми мина, и задникът също — всичко. Като че за една секунда от шубе се бях смалил или всичко ми беше отишло в гащите…

Гледай ти, какъв гад! Изпратил да ме преследват! А сега — да си плюя на петите. Защото тая стена не може да ги спре! Ще я строшат като едното нищо! Може и подвижна да е била, пък аз да не съм могъл да я изместя. А после… Дори не исках да си представям какво ме чака после.

Разтърчах се насам-натам и хоп! — напипах някаква тъничка стълба. От ония, дето са забити в стената с метални скоби. В един филм гледах как преследваха някакъв бандит, пък той хоп! — качи се на едно дърво, а преследвачите му минаха покрай него и продължиха да го търсят.

Дано само не светнат с фенерчето нагоре.

Аз изобщо съм си пъргав. За две секунди се качих нагоре. И пак усетих някакъв полъх. Значи има някъде изход! Значи е имало защо да се кача по тая стълбичка…

С една дума, дълго мога да ви разправям как пълзях през някакви тръби като глист в черва. Важното е, че изведнъж се блъснах в някаква решетка. Ритнах я и тя падна.

Кьоравите врабци Господ ги храни! Та излизам аз на свобода, гледам някакви дървета, а наблизо явно има път. Чувам как фучат коли.

Кое ли е това място? Кой е този път? Къде съм?

Забелязах нещо познато…

Абе, какъв съм кретен, ами че това е Кутузовският проспект! Намирам се точно в центъра на Москва! А това е градинката при „Студентска“! Както излиза, тичал съм толкова много, че съм се озовал на две крачки от моята къща! Ами че това стана за две минути!

Да знаете само как се понесох! Същински вятър, честна дума! Като куршум! Да пукна, ако не беше така! На място да пукна! Светкавица просто!

Ако не беше нощ, навярно щях да забележа още отдалече. Но видях чак когато се озовах там, при развалините.

Цялата къща беше изгоряла. Дори стените се бяха срутили. Само тук-таме стърчаха някакви стълбове и части от тях. От трите етажа нямаше и помен. Но аз все още не вярвах на очите си. Все още не исках да повярвам. Не ми се вярваше…

— Хей, момче, къде отиваш? — викна един милиционер, който сякаш изникна от земята. — Какво търсиш тук?

В първия миг дори зинах от изненада, само мучах като крава.

— Миии… Аз тука живея…

— Вече не живееш — отбеляза милиционерът. — Тук вече никой не живее.

— Ами къде?

— Различно — отговори през прозявка той. — Някои са в болница, а други — изобщо…

— А кои са в болница? — попитах го аз с надежда.

— Ония от втория и третия етаж, струва ми се, имат само обгаряния… Но виж, от първия — седем души…

Неочаквано сложи ръка на рамото ми и ме загледа в лицето.

— Слушай, а ти да не си Максим?

— Не съм — излъгах машинално, просто така. — Защо?

— В линейката по целия път все питаха за едно момче. Максим.

— Защо? — запитах пак със свито сърце.

— Ами майка му… — и милиционерът разпери ръце.

— Не! — изкрещях. — Н-е-е! Лъжеш! Лъжеш, гадино! Н-е-е!

Той се отдръпна от мене. Иначе щях да го убия. Макар че — каква вина имаше човекът?

— Значи все пак си ти? — стопли ченгето.

И протегна към мене ръчищата си, но беше късно. Хукнах да бягам. Да ме настигне, ако може!

Сега вече никой няма да ме настигне…