Фридрих Незнански
Късните новини (39)

Алла

Призори Петя и Нюра станаха от леглото, облякоха се и излязоха на улицата. Всички милиционерски коли си бяха заминали, имаше само двама души, оставени да охраняват местопрестъплението. Петя и Нюра заобиколиха покрай оградата и стигнаха до същата желязна врата, която младежът беше видял още първия ден, когато пристигна във Владивосток.

Нюра долепи пръст до устните си:

— Само пази тишина! Ако ни забележат тука, ще вземат да ни припишат цялата работа.

Извади от джоба си ключ и внимателно отключи вратата. Добре смазаните панти не издадоха никакъв звук. Двамата влязоха в двора.

Противопожарната пяна бе спаднала и се беше превърнала в жълтеникави локви от някаква течност с остра и неприятна миризма. Петя внимателно гледаше в краката си, в светлинния кръг на джобното фенерче, за да не пропусне някоя улика.

— Трябва да влезем в къщата — прошепна Нюра.

Всъщност от цялата сграда беше останал само бетонният скелет, всичко друго се беше срутило. Тук-таме стърчаха запазени отделни части от стени и крепящото се на честна дума стълбище.

„Едва ли ще открием нещо тук“ — помисли си Петя. Под краката им скърцаха само парчета от строшени тухли и разкривени железа от арматурата.

Нюра го хвана за ръка и го поведе по полуразрушеното стълбище към втория етаж.

— Там трябва да има един вграден сейф. Едва ли ченгетата са могли да го намерят. А в сейфа трябва да има много ценни неща.

— Ами ти как смяташ да отвориш тоя сейф, за да ги вземеш?

Нюра размаха пред носа му ключ с две езичета.

— Преди да си тръгна от работа, го взех от кабинета на шефа. За всеки случай…

Петя не се сети да я попита на какъв по-точно „случай“ се е надявала…

Рискувайки всеки миг да се откърти някое стъпало и те да се сгромолясат долу, двамата стигнаха до втория етаж. Нюра уверено се насочи между полуразрушените стени в далечния ъгъл на онова, което до неотдавна е било стая.

— Трябва да беше тук някъде…

Младата жена отмести настрани обгорения перваз на прозореца и дръпна овъглената ъглова секция на бившата библиотека, зад която се показа стоманената врата на сейфа. После подаде ключа на Петя:

— Я по-добре да го отключиш ти.

Ключалката се поддаваше трудно, но Петя все пак успя да отключи. Онова, което видя вътре, надмина всичките му очаквания. Сейфът беше пълен със златни кюлчета, не по-големи от кибритени кутийки, акуратно подредени едно върху друго.

— Мамка му, Нюра, гледай, ето че…

Той не успя да довърши мисълта си. Страшен удар по главата с парче арматурно желязо го повали на земята. Падайки, момъкът по някакво чудо се задържа на края на бетонната плоча. Кръвта заливаше очите му, но в лунната нощ той успя да различи силуета на Нюра, вдигнала желязото високо над главата си за повторен удар.

— Не съм Нюра аз, ами Алла — информира го тя, кратко издиша и отнесе половината череп на Петя.

„Кореспондентът“

Поляков излезе съвсем объркан от болницата, а мислите му бяха в пълен хаос. Какво е най-важното в момента? Безопасността на Степан. „Ами моята?“ — мярна се в главата му. През последните няколко дни постоянно сменяше хотелите, при което всеки път използваше паспорт с различно име. Но обездвиженият Степан… Как да реши този проблем? Как да го опази? Вячеслав Георгиевич реши, че трябва да изпълни първоначалното си намерение, и то точно както си го беше наумил: ще изпрати Степан в чужбина. Но пък в това състояние?… Трябваше да мине доста време, докато се вдигне на крака. Щеше да се наложи да го оперира някой добър и опитен хирург. Операцията вероятно беше сложна, следователно и скъпа, и най-важното — трябва да се направи само в Швейцария. Той обаче нямаше да има възможност да го придружи. Или… Не, не, трябва спешно да извика Димка от Крим, нека да замине с батко си, хем ще го наглежда по пътя и ще се грижи за него.

Но Димка ще пристигне със самолета в най-добрия случай довечера, освен това ще трябва да се уреждат визи и всички останали формалности около пътуването, така че за тая работа ще идат най-малко още един-два дни. А междувременно дали Степан ще бъде наистина в безопасност?

Едва ли… Хайде, мисли, мисли. От Кривцов може да се иска само акъл, а не сила, от Терапевта — вече абсолютно нищо. Наплашен е човекът до смърт. А да се намесва някой друг, е още по-рисковано…

Ами ако… Всъщност от кого произтича заплахата? От Принца. Точно така. Но в момента от кого идва конкретната физическа заплаха? От стареца, дявол да го вземе. И тука, и в Талин! Сега вече нещата се изясняват и може да се размишлява по-спокойно. Значи, за да осигури безопасността на Степан поне за известно време, ще трябва да се отърве от тоя старец. Точно така. Но как, като дори няма представа за името му. Доколкото Вячеслав Георгиевич си спомняше, когато старецът дойде при него в Талин и се представи за журналист, не му показа никаква карта. На него обаче. Ами на Маша? Пък и това посещение трябва да е било отразено на пропуска. Макар че най-вероятно там е било посочено измислено име. И все пак трябваше да се обади в Талин.

За кой ли път Поляков отмина спирката на метрото до „Тургеневска“. Влезе в една от кабините на Междуградската телефонна станция на „Мясницка“ и набра номера на офиса си в Талин. След секунда се усети, че не бива да го прави. Набра домашния номер на Маша и като промени гласа си, й заръча чрез телефонния секретар да прегледа през свободното си време дневника на пропуска.

— Обадете се след един час — неочаквано се обади самата Маша с безизразен глас.

„Прави се, че уж говори секретарят — му мина безумната мисъл. — По дяволите, сигурно и там вече ме търсят.“

След един час телефонният секретар на Маша му каза още няколко думи:

— Борис Трофимович Менжега, спецкореспондент на „Московски комсомолец“ в Прибалтика и Калининградска област. Това е всичко.

Поляков извади от джоба си смачкания брой на „МК“ и се обади в редакцията.

— Бихте ли ми казали, ако обичате, как да се свържа с Борис Менжега?

— Само на оня свят — отговори ленив женски глас. — Преди две седмици загина на ферибота „Рената“.

Сякаш нещо го преряза. Олюля се и за няколко секунди загуби дар слово.

— Вие… да не грешите нещо?

— Вижте какво, нямам време да…

— Да, да — припряно я прекъсна той, — разбирам ви, в случая шегите са неуместни. Последен въпрос: как бих могъл да поговоря с някого от колегите ви, които подготвят хрониката на първа страница? Това ме засяга директно. Във вчерашния брой имаше съобщение за сина ми…

След още пет минути прехвърляне по други номера, след нови увещания и разговори, Поляков узна, че информацията за Степан е дадена във вестника от санитаря на „Бърза помощ“, който го е откарал в института „Склифософски“.

Наложи се пак да отиде там. Още час и половина му костваше, докато научи коя смяна е докарала осакатения Стьопка. В момента линейката трябваше да е в гаража, ако не е тръгнала на някое екстрено повикване. Портфейлът на Поляков стремително изтъняваше. Трябваше отново да се отбие в банката, за да изтегли още няколко пачки от сметката си. Абсолютно невъзможно бе да използва кредитната си карта.

В гаража беше пълно с хора: механици и шофьори играеха карти на голяма маса. Около тях кряскаха и пушеха запалянковци. Имаше осем линейки, шест — родно производство, и два мерцедеса. Поляков, на когото никой не обръщаше внимание, надникна в мерцедесите, но веднага се усети, че постъпва глупаво. Старецът щеше да използва по-обикновена кола, за да не бие много на очи.

Тръгна да оглежда другите линейки и в предпоследната видя малък скелет, закачен на предното стъкло. И какво от това? Подобни сувенири можеха да се видят във всяка втора или трета кола… Но предните седалки действително бяха с бели калъфи, както бе споменал Степан. Зад завеските обаче нищо не се виждаше.

Поляков погледна към десетимата мъже, увлечени от играта, и предпазливо натисна ръчката на вратата, без дори да си дава сметка какво прави. И застина на място. В дъното на линейката спокойно спеше старецът „кореспондент“. Но кореспондент или не, Поляков беше наясно, че именно той беше поне върхът на онзи чудовищен айсберг, с който се беше сблъскал.

Вячеслав Георгиевич се качи и лекичко затвори вратата. Без дори за секунда да се разколебае за онова, което възнамеряваше да направи, той започна да измъква кожения колан от панталоните си.

След пет минути линейката запали и излезе от гаража. И на това никой не обърна внимание. Нали такава й беше работата на „Бърза помощ“ — постоянно да препуска из града, за да помогне навреме при хорското нещастие. Но ако някой беше проследил колата, щеше да забележи, че тя обикаля безцелно по улиците, без да спира където и да било, а на светофарите включваше сирената и червения буркан. След един час на такова бясно обикаляне линейката спря до някакъв павилион за закуски, а от нея слезе Поляков, купи си минерална вода и я изпи на един дъх. След това хвана едно такси и си отиде.