Фридрих Незнански
Късните новини (33)

Старейшината

Четири часа по разбит път в степта, още три — по стръмни каменисти пътища, после осем километра пеш през гората, където не може да мине кола — само така се стигаше до планинското селце Ени-Чу.

Джиповете „Мицубиши Паджеро“, макар и произведени от предвидливите японци, не издържаха на подобно натоварване и често се повреждаха. Ако не беше Али, механикът от бившия военен завод в Гудемерс, отрядът със сигурност щеше да закъса някъде насред пътя. Но честите аварии все пак отнемаха доста време. И въпреки че бяха потеглили към полунощ, в единайсет и половина по обяд колоната беше още на Ергебилския проход. Тогава, сякаш напук, отново се повреди един от джиповете.

Азамат бавно слезе от първата кола и тръгна към групата войници, които ожесточено жестикулираха и спореха за нещо. Впрочем пресилено би било да се нарекат войници тези мъже, облекли каквото им бе попаднало — повечето бяха с прокъсани полеви униформи, но отгоре бяха навлекли дънкови якета, грейки и съвсем излинели вълнени пуловери.

— Какво има, Рамазан? — попита Азамат най-близо стоящия до него войник.

— Ами шибаният колянов вал се счупи — отговори му той през рамо.

Азамат мълком го хвана за раменете и го обърна с лице към себе си. После с точен и рязък удар по скулата го повали, но така, че Рамазан отхвръкна на два метра и се блъсна в бронята на колата, след което бавно се свлече на земята. Разговорите моментално стихнаха. Всички се обърнаха и въпросително изгледаха Азамат. Само Али продължаваше да човърка нещо под джипа.

— Аз не повтарям по два пъти — тихо пророни Азамат, — ако още веднъж чуя от някого мръсните гяурски псувни, няма да му цепя басма. Ние не сме шайка бандити, не сме сбирщина. Някои забравят, че водим джихад, свещена война за родината и вярата. Налага се да ви го припомня.

Видял инцидента, от джипа слезе Вахит, който също като Азамат беше полеви командир в Армията за освобождение.

— Не се ядосвай, Азамат — приятелски го потупа по рамото, — момчетата са уморени и нервничат, с всекиго се случва.

Азамат отърси ръката му от рамото си.

— Именно заради такива като него — посочи с пръст Рамазан, който напразно се опитваше да спре шурналата кръв от носа си — търпим толкова големи загуби. Никога и при никакви случаи не бива да се отпускаме!

— Рамазан е следвал в Свердловск. Там се е научил на тия думи.

— Какво от това? — възрази Азамат. — Навремето завърших МГУ Нима аз си позволявам тия руски псувни?

— Хайде, Азамат, изкара си го и стига вече — примирително каза Вахит. — Хей, Али, скоро ли ще се оправиш? Опасно е да стоим така на пътя. Май че заранта чух шум от хеликоптери. А тука се виждаме отвсякъде.

— М-мамичката му, не става — чу се изпод джипа сподавеният глас на Али.

Вахит и всички останали не можаха да скрият усмивките си. Азамат ядно закрачи към колата си, като ритна по пътя един голям камък.

Вахит безшумно се разсмя, но после тутакси се намръщи.

— А вие, момчета, не псувайте поне пред Азамат. Знаете, че е сериозен човек. Следващия път няма да се замисли и ще ви пусне някой куршум.

Всички закимаха. Изпод джипа излезе разстроеният Али:

— Край, лагерът е свършил. А няма с какво да го сменя, мамичката му гадна.

Вахит въздъхна:

— Така, наближава дванайсет… Скоро е намазът^[1]. Тука не бива да оставаме повече. Ще се наложи да махнем колата от пътя.

Войниците извадиха от нея всичко ценно — няколко калашника, ръчна картечница М-59 и дори един шмайзер от времето на Великата отечествена война, две раници с провизии и една туба бензин. После подхванаха джипа и го блъснаха надолу по стръмнината. Той тежко се удари на няколко пъти, след което тръгна по-бързо и накрая се блъсна в една скала, където спря. След няколко секунди се чу силен взрив.

— Забравихме да източим бензина от резервоара — обади се един от бойците.

— Това е — изкомандва Вахит, — а сега бързо по колите и да продължаваме напред.

След петнайсет минути колоната мина планинския проход и спря при тясна пътека, водеща към гъста гора. Азамат слезе от колата си, извади компас и определи каблето — посоката към Мека, накъдето трябва да се молят правоверните мюсюлмани. Всички се събуха, изплакнаха с вода от манерките стъпалата и дланите си, след което всеки извади килимче и коленичи на него.

— Бисмиллах, ал-Рахмат ал-Рахим — напевно произнесе Азамат. Останалите започнаха да повтарят след него думите на първата сура от Корана:

— В името на милостивия и милосърден Аллах! Слава на Аллаха — господа на всички светове, милостив и милосърден, съдника в деня на Страшния съд! Пред Тебе се прекланяме и Те молим да ни помагаш! Води ни по правия път, пътя на онези, които се радват на Твоята благодат, а не на онези, които са изпаднали под Твоя гняв, не на заблудените…

Намазът не продължи дълго — петнайсетина минути. След като прочете молитвата, Азамат стана от килимчето и се обърна към своите спътници:

— Синове на свободен народ! Сега, когато в нашата земя нахлуха ордите на завоевателите, ние трябва да не забравяме и да тачим заветите на нашите предци и на великия имам Шамил! Не бива да оставяме родината си на поругание, а трябва да се сражаваме, докато не прогоним от нея и последния враг! Правдата е на наша страна. И ние непременно ще победим. Аллах акбар!

Бойците повториха след него.

— А сега хубаво замаскирайте колите. Иса, Али и Салех остават тука, всички други тръгват с нас към Ени-Чу.

Освен Азамат и Вахит в малкия отряд имаше още двама полеви командири — Хусейн и Абдула. Четиримата оглавиха колоната от двайсетина бойци. Тук беше достатъчно безопасно — федералните части не бяха стигнали толкова нависоко в планините. Разбира се, от време на време и тук кръжаха хеликоптери, но под гъстите листа на дърветата, едва-що започнали да капят, отрядът не можеше да бъде забелязан.

Беше тихо. Безгрижно чуруликаха птички, недалече шумеше бърз планински ручей. И човек не можеше да повярва, че на някакви си седемдесет километра на север се водят ожесточени сражения. Всъщност, ако не бяха планините, това малко късче земя можеше да се обиколи нашир и надлъж само за едно денонощие. И именно тук, на тази земя, се беше разгорял може би най-кръвопролитният конфликт през последните години.

Азамат най-добре знаеше пътя, но и той сегиз-тогиз спираше, за да избере нужната посока — на места обраслата с трева пътека бе почти неразличима. След около час и половина излязоха от гората и продължиха покрай ниви и бостани — Ени-Чу беше вече близо.

На влизане в селцето командирите оставиха бойците да чакат и тръгнаха сами — тук бяха сигурни в своята безопасност.

На централната улица в селцето се издигаше триетажна къща, която коренно се различаваше от другите с разкошния си външен вид. Дървените капаци на прозорците бяха с изящна резба, а оградата беше украсена с железни плетеници. До желязната врата, боядисана в небесносин цвят, стоеше висок старец с дълга бяла брада и голям кавказки калпак.

— Приветствам скъпите гости! — високо поздрави той, когато командирите се приближиха.

— Селям алейкум, Ибрахим! — всеки от четиримата мъже сложи ръка отляво на гърдите си и сведе глава в знак на уважение към старейшината.

Той се ръкува с всекиго от тях, след което ги покани с радушен жест:

— Заповядайте, влезте!

Къщата на Ибрахим тънеше в разкош. Навсякъде, където бе възможно, бяха постлани дебели вълнени килими ръчна изработка, стаите бяха обзаведени с великолепни вносни мебели, в гостната имаше огромен цветен телевизор и стереоуредба. Навсякъде сновяха красиво облечени момчета и момичета, явно изпълняващи ролята на прислуга. Старецът преведе командирите през цялата къща до голяма трапезария, където бе сервирана богата софра.

— Заповядайте да хапнете след пътя. Как пътувахте?

Гостите насядаха около масата и изплакнаха ръцете си с ароматизираната вода, която им донесоха жените. Изчакаха старецът да прочете кратката молитва преди ядене и направиха обредния мюсюлмански жест — прекараха ръка през челото към брадата, сякаш да отърсят всичко лошо.

Според обичая старецът пръв посегна към яденето — взе от подноса с плодове чепка едро кехлибарено грозде. Другите последваха примера му и след като хапнаха салата и плодове, се нахвърлиха на големите мръвки печено овнешко месо, натрупани върху блюдо в центъра на масата. Ибрахим позасмяно ги наблюдаваше как лакомо ядат с издути бузи.

— Е, какво — попита той, когато те позадоволиха глада си, — май е зле с продоволствието на предните позиции, а?

— Не е точно така — отговори от името на всички Абдула, — но цяло лято бойците се храниха с консерви, а понякога и с каквото успяваха да намерят. Изгладнели са много повече от федералните.

Старецът изцъка с език и съкрушено каза:

— Да, сега положението на фронта не е много добро.

Вахит престана да дъвче и остави недояденото парче месо в чинията си.

— Това не е точната дума, уважаеми, ще го кажа направо: положението е много лошо.

Другите закимаха.

— Руснаците напират, искат да завладеят колкото се може по-голяма територия — намеси се в разговора Хусейн, най-младият от командирите. — Отбраняваме се с последни сили.

Старецът въздъхна, но премълча.

— А и идва есен, всичко ще изсъхне, навсякъде ще се оголи. Какво ще правим тогава? Останаха ни малко боеприпаси.

— За колко време?

— Максимум за три седмици. Ако не получим още, ще трябва да се изтеглим в планините. На война автоматът без патрони е по-ненужен и от четка за чистене.

Ибрахим слушаше оплакванията на командирите и замислено поглаждаше пухкавата си брада.

— Нямаме достатъчно пълнители за картечниците, бензин за бронетранспортьорите. Да не говорим, че войниците живеят в землянки. Ами когато започнат дъждовете, какво ще правим?

Накрая старецът се прокашля и удари с длан по масата.

— Стига вече! Разбъбрили сте се като малки деца. Вие командири ли сте, или напротив? Няма защо да се жалвате толкова. На всички сега не ни е добре.

Командирите сведоха очи — трудно би могло да се каже, че старейшината изпитва някакви лишения.

— Да, представете си, и на мен не ми е широко около врата — каза старецът, сякаш прочел мислите им. — Смятате ли, че е лесно да намериш оръжие, продоволствие и, най-важното, пари? Засега плащаме на наемниците навреме. А ако не бяха те, кой знае на какъв хал щяхме да бъдем.

Командирите притихнаха.

Старецът направи знак на девойката, застанала в далечния ъгъл на стаята, и тя поднесе голяма кана.

— Това е младо вино от грозде. Сам съм го правил.

Азамат поклати глава:

— Ние сме дали обет да не близваме капка алкохол през войната.

— Пийнете де. Вижте само какъв аромат има. А Омар Хайям е казал:

Вино ли — забранено е то, ала има четири „но“

Зависи кой, кога и с кого, и дали го пие с мярка.

Ако тези четири „но“ се спазват

всеки здравомислещ пие с чиста съвест този божи дар.

— Хайде да пием за ваше здраве, за мое здраве и за здравето на Акпер.

— Не! — твърдо отсече Азамат. — Няма да пием за негово здраве. И изобщо няма да пием. Защо напоследък Акпер не дава пари? Не сме му интересни вече, така ли?

Старецът взе да се изнервя.

— Акпер има финансови затруднения. Но това е временно. Скоро ще има предостатъчно оръжие и боеприпаси. И вие сте длъжни да знаете, че не е толкова лесно да се издържа цяла армия. Такива като вас ги имам още две хиляди души. И всички трябва да бъдат снабдявани с всичко. Например на отрядите, воюващи в района на Ачха-Мартан, вече е доставено необходимото. Скоро и вие ще получите каквото ви трябва. Но се изисква време.

— Не, Ибрахим — за трети път повтори Азамат, — повече не можем да чакаме. Ако парите не дойдат до два дни, ние започваме преговори с федералните.

Зениците на старейшината се стесниха.

— Да не си мислиш, Азамат, че всичко е толкова просто? Акпер трябва само да си помръдне пръста и тебе вече няма да те има. Не си кой знае колко важна птица, за да поставяш такива ултиматуми. Така че нямам намерение да те увещавам. Чакай. Вассалам.

Азамат рязко стана от стола и без да се сбогува, излезе от стаята. Другите бавно го последваха…