Фридрих Незнански
Късните новини (14)

Учителите

Когато научи, че снощи Фомин се е обесил, Петя Осколков презглава хукна към милицията, за да говори с капитан Журавльов.

Събитията от предишната нощ доста се бяха объркали в главата му и той с големи усилия се опитваше да си припомни странните, почти несвързани думи на Фомин, който явно знаеше нещо, неизвестно на никой друг.

„Май каза, че никакво злато не е имало във вертолета. Спомена за някакви контейнери… Може, разбира се, да е било пиянско бръщолевене, а може и… Трябва да разкажа всичко на чичо Саша.“

В кабинета на Журавльов имаше съвещание и Петя трябваше да седи два часа в коридора.

Когато участниците в съвещанието излязоха, той дочу откъслечен разговор:

— Отломките са се пръснали в диаметър от два километра — каза един от мъжете.

Петя веднага реши, че е някой от московската следствена бригада.

— А къде е… — Събеседникът му понижи глас, така че младежът не чу края на изречението.

Московският следовател сви рамене.

Щом се разотидоха всички, Петя веднага нахълта при Журавльов. Както обикновено, той пишеше нещо.

— Чичо Саша! Имам нови сведения!

Капитанът вдигна глава от книжата си:

— А, Петя, ела, сядай. Какво имаш?

С няколко думи Петя му предаде съдържанието на снощния си разговор с Коля Фомин. Журавльов внимателно го изслуша, след което махна с ръка:

— Я по-добре си върви вкъщи, Петуня, и не пречи на следствието.

— Как тъй „не пречи“, чичо Саша, че това са важни сведения!

— Твоите „важни сведения“ ще ми объркат сега цялото разследване. Малко ли глупости ломоти човек на пияна глава.

Петя се засегна:

— Ама как тъй бе, чичо Саша? Ми ако това си е истина? И сетне, защо ще се беси Колята?

— Натряскал се е твоят Коля, отмилял му е нещо животът и затова се е обесил. Вертолетът няма нищо общо с това. Нали помниш, че лани Филя от лесовъдното стопанство се удави?

— Помня.

— На, видя ли. А че на вертолета е нямало злато — това вече са пълни глупости. Къде може да се е дянало?

— Не знам. Но нали се намери вертолетът, пък златото го няма…

Журавльов заплашително сключи вежди:

— А ти откъде научи тая секретна информация?

Петя си придаде важен вид:

— Имам си свои източници, чичо Саша.

И небрежно се облегна назад в креслото, като кръстоса крак върху крак.

— Ей сега ще ти дам аз „свои източници“, като сваля ремъка и ти ударя един хубав бой!

Той се понадигна от стола и взе да разкопчава колана си. Петя скочи и застана в най-далечния край на кабинета:

— Недей сега, чичо Саша, ясно, разбрах!

Журавльов отново седна.

— Хич и да не си помислил да ходиш при московчаните с твоите идиотски версии! На секундата ще те приберат. Нищо чудно и да те обвинят за смъртта на Фомин. Ти последен си разговарял с него, нали?

— Да.

— Тогава ми се махай от главата! Имам да върша страшно много работа!

— Чичо Саша — пак подхвана Петя умолително, — снощи Коля спомена и за някакъв грузинец…

Журавльов въздъхна:

— Бълнувал е твоят Коля, бил е мъртвопиян и навсякъде са му се привиждали черни човечета…

Петя излезе от милицията съвсем объркан. Ясно му беше, че Журавльов иска по-бързо да приключи делото с вертолета, пък и да не замесва в него сина на стария си приятел. Но въпреки това Петя чувстваше, че снощните откровения на Фомин са били предизвикани не само от изпития алкохол: Ето защо реши да отиде в квартирата на Коля и да разпита съседите.

Тя се намираше в малка двуфамилна къща от финландски тип и вече бе запечатана. Явно сутринта бе идвал участъковият. Петя позвъни на отсрещната врата.

След малко му отвори някаква жена с коса, боядисана във виолетови оттенъци.

— Осколков? Не може да бъде! Какво те води насам?

Това беше Полина Владимировна, бивша негова учителка.

— Добър ден, Полина Владимировна.

— Заповядай, влез. Отдавна не съм те виждала, Пьотър.

Възрастната учителка живееше тук със съпруга си Валерий Иванович, който пък му беше преподавател по физика. А Полина Владимировна — по руски език и литература. Тя го хвана за ръка и го въведе в къщата.

— Валерий Иванович, ела да видиш кой ни е дошъл на гости!

От съседната стая излезе мъжът й по гащета и потник, с вестник в ръка.

— А-а, Пьотър, здравей. Как си?

Петя понечи да отговори, но Полина Владимировна го изпревари:

— Какво подхвана момчето от вратата, Валерий Иванович! Трябва най-напред да го поканим да седне! Върви по-добре да се преоблечеш.

Тя въведе Петя в голяма стая, обзаведена със стари мебели с напукана политура. В бюфета проблясваха множество кристални вази — Полина Владимировна беше любима учителка и всеки випуск смяташе за свой дълг да й подари нещо за спомен. Това „нещо“ обикновено се оказваше ваза от местния универмаг. Дори на Петя се стори, че позна вазата, за която преди десет години родителският комитет на неговия клас бе събирал пари. Макар че можеше и да не е тя — всички вази в бюфета си приличаха като две капки вода.

Полина Владимировна се разшета. Извади на масата най-хубавия си сервиз за чай и купичка малиново сладко. На огромния порцеланов чайник бе изписано:

Сто и шейсет е цифра свещена,

сто и шейсет е в живота девиз,

сто и шейсет е майка рождена,

сто и шейсет за сърцето вълнуващ е бриз!

От благодарния „А“ клас на 160-о училище

Випуск 1965 година, град Владивосток.

— Подарък от времето, когато работех във Владик — проследила погледа на Петя, поясни Полина Владимировна. — Спомням си тоя клас. Добри деца бяха. Талантливи.

Като наливаше чая в чашите, тя продължи:

— А после се омъжих. Валерий Иванович го разпределиха във Февралски. Та и аз дойдох с него.

— И заседнахме тука за цял живот — продължи влезлият в стаята Валерий Иванович.

Полина Владимировна отегчено махна с ръка:

— Да, ама мене ме готвеха за Москва. И ако не беше ти, сега щях да живея в столицата.

— Чували сме го…

Старата учителка презрително изпръхтя:

— Не го слушай, Петя. Той си знае само неговата физика.

— Точно така. Физиката е наука. Не някакви си стихчета.

Петя наблюдаваше словесната битка между съпрузите и си мислеше, че може би след трийсет години и той ще живее в някоя такава къща и мило ще се заяжда с жена си… Впрочем засега не се очертаваше да има жена — момичетата се заглеждаха повече по търговците и не рискуваха да се омъжват за летци.

— Заповядай, вземи си от сладкото — приближи към него купичката Валерий Иванович. — Малините са от нашата градина, пресни. Дали да не пийнем нещо по-сериозно, а?

Полина Владимировна го плесна по ръката:

— Я да не пропиваш момчето! Виж го ти, „нещо по-сериозно“, ами черният ти дроб?

Съпругът й въздъхна:

— Виждаш ли? И тоя тормоз продължава вече тридесет години!

Няколко секунди минаха в мълчание, след което Полина Владимировна заговори:

— Даа, тежки времена настанаха. Първо падна оня вертолет, а сега Коля се обеси… И защо се обеси, не мога да си обясня. Уж беше кротък човек, тих.

— Да-да, тих, а забрави ли какви гуляи се вихреха оттатък, какви пиянски крясъци се чуваха през стената?

Полина Владимировна се натъжи:

— Вярно, много пиеше. И беше ерген. Ако в къщата имаше жена, вероятно това нямаше да се случи, а така… И все пак беше неочаквано. Никога не ми е минавало през ум, че Коля може да се самоубие.

— Защо, Полина Владимировна? — попита Петя и отпи глътка чай.

Учителката се замисли.

— Как да ти обясня? Не беше такъв човек. Знаеш ли, хората, на които е писано да загинат или да се самоубият, имат на лицата си някакво особено изражение. Например един мой ученик от класа, който беше две години преди вас. Весел, жизнерадостен, голям активист в обществената работа… А аз всеки път, щом го погледнех, не можех да се отърва от чувството, че нещо ще се случи с него. И какво мислиш? Една седмица след абитуриентския бал падна от пожарната стълба. Естествено, на никого не казах за моите предчувствия.

— А при Коля Фомин нямаше ли такова изражение?

Учителката поклати глава:

— Не, нямаше. Никога не съм го виждала мрачен, макар че пиеше много. И в очите му винаги гореше някаква искрица. Не, никога не бих помислила, че може да посегне на себе си.

И тя събра от покривката някакви невидими трошици.

— Пък и това нещастие с вертолета… Заранта май споменаха, че са открили парчета от него, но златото не са намерили. И трупа на Дехтярьов.

„Секретна информация“ — спомни си Петя думите на Журавльов и се усмихна вътрешно.

— Всъщност аз трябваше да летя с вертолета.

— Божичко! — плесна с ръце учителката.

— Много ми е жал за Серьожа. С него бяхме съученици, нали помните, Полина Владимировна?

— Че как да не помня? Беше доста буйно и палаво момче.

Замълчаха.

— Не — неочаквано се обади Валерий Иванович, — каквото и да казваш, Полина Владимировна, все пак аз ще извадя малко водка, само четвъртинка. Да поменем умрелия. Ето, и гостът ще ме подкрепи. Нали, Петя?

— Ще ви подкрепя.

— Виждаш ли, стопанке? — зарадва се Валерий Иванович.

Той извади от бюфета миниатюрни кристални чашки и мъничка кристална гарафа, до половината пълна с някаква жълтеникава течност. На дъното й се люшкаха някакви стръкчета, коренчета и листенца.

— Собствено производство. Двойно препечена.

Полина Владимировна веднага изтича в кухнята и донесе мезе — слабо осолени кисели краставички, домашна шунка и хляб.

Без да се чукнат, пиха. Учителката едва докосна устни до чашката си.

— Полина Владимировна — плахо започна Петя, — преди малко казахте, че при Коля са идвали да пият някакви хора, а кои са били те?

— Ами най-различни, Петенка, можеш ли да ги запомниш всичките? Най-често тукашните гуляйджии. Или пък колеги от работата.

— А непознати идваха ли?

— Идваха — уверено каза Валерий Иванович. — Виждал съм и непознати.

Въпреки протестния жест на жена си той отново напълни чашките.

— Някъде преди седмица идва един. Съдейки по акцента — нали знаеш, че стените ни са от картон, — беше, както се казва, лице от кавказка националност.

Петя наостри уши.

— Да, май че беше грузинец. Препираше се за нещо с Коля и дълго го кандърдисваше.

— Всъщност аз го видях тоя човек — намеси се Полина Владимировна. — Същата вечер тъкмо се прибирах от работа и забелязах, че излиза от Коля.

— Полина Владимировна — колкото се може по-внушително каза Петя, — бихте ли могли да ми го опишете?

Тя се позамисли.

— Ами най-обикновен грузинец, мургав, с мустаци, към четирийсет и пет, петдесетгодишен, среден на ръст. А по-късно го срещнах на пощата…

— Хайде, Петя, да пийнем още по една. Тоя път за здраве.

Петя припряно се чукна и на една глътка обърна чашката.

— И какво правеше на пощата?

— Надписваше плик. Види се, изпращаше писмо.

След сериозни приготовления и учителката глътна водката си. Но явно бе надценила възможностите си и се задави, при което се наложи мъжът й да я тупа по гърба, докато се съвземе.

— Ех и ти, Полина Владимировна, бива ли така?

От нетърпение Петя взе да си гризе ноктите. Накрая, като се изкашля за последен път, учителката продължи:

— А ти, Петя, нали ме знаеш — направо побеснявам, когато видя, че някой пише неграмотно.

Петя се усмихна:

— Че как, изпитвал съм го на собствен гръб.

— Така. А оня грузинец, изглежда, наскоро се е учил да пише. Представяш ли си — написа „Владивосток“ с „о“ — „Владовосток“.

— Значи е пуснал писмо до Владивосток?

Полина Владимировна кимна.

— А улица „Достоевски“ я направи „Дастаефски“. Пълна простащина!

— Полина Владимировна — обнадеждено попита Петя, — а да помните случайно какъв беше номерът?

— И него помня — радостно отвърна тя, — номер двайсет и осем, също като нашия, затова го запомних. Но виж, име не прочетох. Нямаше на плика.