Фридрих Незнански
Късните новини (37)

Роднини и близки

Този път разговаряха само двамата, тъй като бяха в управлението на милицията. Естествено, Трофимов още лежеше в болницата на МВР, а Грязнов, който неизвестно защо организираше претърсване на гората, се губеше Бог знае къде.

Турецки яхна стола. Мрачният капитан оперативник се чувстваше неудобно и се чудеше накъде, да погледне.

— Още не е дошъл краят на света. Успокойте се — каза Турецки, — засега няма да ви разпъвам на кръст за пожара. Надявам се, че вече го разследват, нали?

Мрачният капитан сдържано кимна.

— Как е катастрофирал оня младеж, който първи е видял Малахов при излизането му от гората?

— Не само го е видял, но и се е опитал да го откара в най-близката болница, само че вече е било късно… Разбира се, звучи абсурдно, но с него Малахов е имал по-голям шанс, отколкото с всеки друг.

— Тоест? Ах, да, разбирам. Искате да кажете, че е могъл да откара Малахов бързо, защото е бил автомобилен състезател, нали така?

В кабинета влезе Грязнов.

— При това от висока класа.

— И е катастрофирал? С каква кола е бил? И кога е станало? — за всеки случай се поинтересува Турецки, като същевременно се люлееше на стола. — И къде е сега разбитата кола?

— Беше с жигула девети модел. На другия ден след Малахов — тежко въздъхна мрачният капитан, който си даваше сметка за целия идиотизъм на това положение. — А колата е в гаража на родителите му.

— Я ми дайте оперативните материали по катастрофата. Навярно следственото дело все още не е приключено в прокуратурата?

— Формално не е, но предстои.

Капитанът тръгна към касата и се спря:

— Александър Борисович, аз лично се занимавах със случая по наша линия, безнадеждна работа, младежът не е успял да вземе един завой и се е блъснал в мантинелата. Като че няма никаква криминална намеса.

— Казваш, не е взел завоя? — замисли се Турецки. — А кой го е видял? Кой пръв е стигнал до местопроизшествието?

— Сега ще погледна. Забравих името на свидетеля. Помня, че беше с чуждестранна кола. — Мрачният капитан прелистваше страниците в тъничката папка. — Ъхъ, точно така, с фолксваген…

— С фолксваген ли? — скочи Турецки. — С фолксваген? Ама вие побъркали ли сте се, капитане? Всички тука ли дремете на вашия въшлив курорт? Не разбирате ли какво значи това? Е, как е името на водача? Ярцев?

— Да — смутено отговори мрачният капитан, като погледна отново в папката. — Вениамин Ярцев…

„Съвсем евтин номер. Ярцев е отрязал спирачните маркучи на бъдещия Ален Прост, което по-късно направи и с таратайката на Академика. От най-банална ревност. Всъщност сега трудно би могло да се каже какви чувства са вълнували тоя обезумял любовник на Герат. Впрочем аз го излекувах от безумието му без никакви емоции… Очевидно в младия състезател той е видял, по-скоро почувствал съперник, а в Академика — убиеца, което, общо взето, си е самата истина, макар че Виталя си няма хабер от цялата тая история. Причина за всичко са златните му ръце.“

— Дяволите да ви вземат. Я ми дайте адреса на родителите на тоя младеж и на семейството на Малахов. Обадете се и на вашия заместник-кмет, нали той беше на погребението? Бих искал да поприказвам и с него.

Мрачният капитан се поколеба, но все пак каза:

— Александър Борисович, не успях да ви го кажа по-рано… Погребението на Малахов беше в много по-тесен семеен кръг, отколкото ви се е сторило. Боя се, че само ще си загубите времето, и затова искам да ви предупредя: заместник-кметът е шурей на полковник Малахов. Тоест брат на жена му, тоест на вдовицата.

Турецки кимна, като с усилие прикри изненадата и разочарованието си. Значи при гроба на Малахов заместник-кметът е държал реч като негов роднина. Тогава думите за съвместните им планове са били въздух под налягане. Вероятно са се уговорили в неделя да играят карти или да отидат на мач. Тяхна си работа. Животът е прекрасен и удивителен.

— Слава, с какво се занимаваш сега? — обърна се Турецки към Грязнов.

— Чакам войниците, натурално.

— Какви войници?

— Нали ще претърсваме гората — напомни Грязнов. — За да открием изпадналите от джоба на Малахов паспорти на убийците, както и протоколи от техните чистосърдечни признания.

— И много ли народ успя да събереш? — попита Турецки, без да обръща внимание на иронията му.

— Една батарея — похвали се Грязнов. — И при това изобщо нямам понятие как ще се оправят в гората тия артилеристи. В интерес на истината аз ги откраднах, дори командирът на полка не е в течение. Разбрахме се с батальонния им командир, и толкоз.

Обстановката в жилището беше изненадващо рационална и проста.

На погребението Турецки беше видял вдовицата на Малахов, но успя да я разгледа добре едва сега, когато посети дома на бившия началник на криминалната милиция. Беше снажна жена с висок бюст и напълняла точно толкова, колкото се полагаше на партийните дами от градския елит през епохата на застоя. Вдигнатата й прическа само засилваше това сходство.

— Аз вече разказах всичко на съответните другари, но все пак съм готова да ви предложа чай — процеди Малахова и отплува от стаята. След малко се върна, бутайки сервизна масичка със „съответната почерпка“.

Турецки нямаше никакво желание да пие чай. Направи му впечатление, че вдовицата говори за мъжа си в трето лице и по фамилно име, и се намръщи.

— Той беше удивителен човек. Но вие не го познавахте. Така че за какво можем да говорим? — втренчено го погледна тя.

Жена-паметник. Жена-монумент. Турецки имаше чувството, че всеки миг може да го изхвърли от стаята, задето не си е платил членския внос за комсомолската организация през ноември осемдесет и втора година. А имаше такова време…

— Освен това — натъртено продължи Малахова — му бяха съвършено чужди такива упадъчни настроения като вещоманията и интересчийството.

Стана му задушно.

— Аскетизмът на другаря Малахов — продължи тържествено вдовицата — се проявяваше и в най-дребните неща. Той дори пишеше само с мастило, с писалката! Химикалките не можеше да ги търпи!

„Трябва да е откачена — съобрази Турецки и напъха по-дълбоко в джоба си стърчащия оттам флумастер. — Не е лошо да се омитам оттука. Нищо няма да открия.“

И за всеки случай зададе един-единствен въпрос:

— А в какви отношения беше съпругът ви с вашия брат?

Лицето на вдовицата неочаквано придоби победоносно и тържествено изражение. „Очевидно през сталинската епоха така са изглеждали съветските доброжелатели“ — реши Турецки.

— Знаех си, че ще се докопат до това — малко насмешливо произнесе Малахова. — Аз го предупреждавах! Рискована игра сте подхванали, господа-другари! Стойте тук! — буквално заповяда тя на Турецки и отиде в другата стая.

Турецки усети възбудата на ловец, още повече че в дома на Малахов почти на всяка стена висяха ловни пушки и трофеи.

Вдовицата се върна и тръшна на масата доста дебела папка. Турецки попита:

— Какво има тука?

— Онова, което търсите — последва рязък отговор. — Брат ми помоли Малахов да събира компромати за сегашния глава на града. Мой дълг е да ви ги предам. С подобни материали трябва да разполагат органите на правосъдието, а не един-единствен човек!

Турецки взе огромната папка и на тръгване реши да попита вдовицата дали няма да добави нещо за съпруга си извън официалните показания, при което тя неочаквано каза:

— Другарят Малахов можеше да отделя повече време за семейството си. Да, много повече.

В тези думи на жената-паметник Турецки долови известна горчивина.

Но какво да прави с тази дебела папка?

По пътя към дома на злополучния състезател потиснатият от безполезните разговори Турецки за пореден път се опитваше да направи някаква равносметка, но ясно съзнаваше, че засега няма полза от неговите умозаключения, освен вчерашния успех с Вела.

Значи какво каза капитанът: състезателят е карал Малахов към болницата, тоест известно време полковникът е лежал в колата му. Какво може да се извлече от тоя факт? Поне нещичко? Някакви следи за мястото, където е ловувал? Хм… Едва ли. Пък и не е бил в състояние да каже каквото и да било. Пак добре, че са успели да разпитат младежа, без да чакат следващия ден, който се е оказал последният в живота му. Той е твърдял, че Малахов нищо не е могъл да му каже. Това е напълно допустимо. Но за Ярцев е било без значение — могъл, не могъл…

Родителите на състезателя живееха в хубава двуетажна къща, построена съвсем наскоро от доходите на сина. Вкъщи си беше само по-малката му сестра, нацупена и червенокоса госпожичка, тийнейджърка на около четиринайсет години. „Най-важното е да говоря на «ви» с тая сополанка“ — съобрази навреме Турецки.

Сополанката разцъфтя от удоволствие. И буквално за пет минути успя да разкаже цялото си житие-битие, а също така да го осведоми за баща си — известен скулптор, и за майка си — никому неизвестна домакиня. И за брат си, че от дете се измъквал от родителската опека, с което сега будеше у нея искрено възхищение.

— Какво са автомобилните състезания? Нито спорт, нито изкуство, не са и работа в общоприетия смисъл на думата — излагаше своите разбирания госпожичката. — Изобщо за какъв дявол му трябваше да върти геврека? Ето, татко цял живот скромно се вози на автобус и всички ще надживее. А мама, кажи-речи, не си подава носа от къщи, защото работилницата на татко е тука и той непрекъснато я кара да му позира. Виждали ли сте нашата художествена галерия? Жалко. Там мама е в десетки варианти от гипс и бронз. Това е.

— Ще ми позволите ли да погледна колата? — галантно попита Турецки.

Слязоха с асансьор в подземния гараж. Госпожичката отвори вратата и пред очите на Турецки се разкри кошмарна гледка. В предната си част колата беше ужасно смачкана, но от задните врати нататък беше сравнително запазена.

— Допреди два дни баща ми имаше шантавата идея да я направи паметник на Витка. Представяте ли си какъв кошмар? Купчина старо желязо за паметник? Но, слава богу, мама го отказа. Сега ще я ремонтира. По-евтино обаче ще му излезе, ако купи нова.

Турецки надникна в купето. Тапицерията на шофьорската седалка беше отпрана.

— Цялата беше в кръв — охотно обясни сестрата на загиналия.

Нишата за касетофона беше празна.

— Тоя ден тъкмо отиваше да го прибере от ремонт — отново подсказа госпожичката.

— Да не би във фирма „Светлина“?

— Не знам, ще ви излъжа.

Той машинално отвори жабката и потършува из нея — беше празна. Макар че не, пръстите му закачиха някакво кожено калъфче. Турецки го извади. Вътре имаше автоматична писалка „Паркер“ със златно перо. Не по-малко от сто долара, както прецени на око.

— Тая писалка на брат ви ли е, как мислите?

— Шегувате ли се? Витка невинаги можеше да напише правилно дори името си.

Турецки повъртя калъфчето в ръце и забеляза на него търговско етикетче. Я виж, ГУМ, Държавен универсален магазин, словосъчетание, което се асоциира само с един град в света. Прибра калъфчето в джоба си.

— Ще взема писалката, после ще съставим протокол за конфискацията. Кога за последен път е бил брат ви в Москва?

— Преди половин година, не по-малко — отговори момичето, без да се замисли.

Твърде съмнително е такава вещ да стои половин година в колата, дори да е била купена за подарък. Пък и нали вдовицата на Малахов спомена, че мъжът й не можел да търпи химикалките и пишел само с мастило. Значи има голяма вероятност паркерът да е изпаднал от джоба на Малахов, а по-късно младежът да го е забелязал. После е успял да се обади в дома на Малахови и да каже, че иска да предаде нещо. Разбира се, че той е звънял с намерение да върне писалката. Паркерите не се търкалят ей тъй на по пътищата. Хората ги намират в колите. Но как трябва да се разбира „антипатията“ на Малахов към „вещоманията“?

 

 

„Дръж се добродушно…“

 

Редникът от артилерийския полк Вася Симонов беше „заек“. С други думи, бе започнал вторите шест месеца от военната си служба, които всъщност бяха най-тежкият период от недългия му живот изобщо, и от военния — по-конкретно. Но още цели пет месеца го деляха от онзи сладък живот, според армейските понятия, който беше осигурен за всеки уважаващ себе си „черпак“, ще рече — воин, който мъжествено е преодолял бремето и лишенията на военната служба в продължение на цяла година. С какво се занимаваше „черпакът“? Следеше „заека“ добросъвестно да изпълнява задълженията на трима-четирима души, за да върви добре службата, докато междувременно „старият“ — категория с половин година по-висока от „черпака“ — спокойно си почива, а „дембелът“ — най-висшето стъпало в йерархията — се готви за връщане в родния край…

— Хей, боецо, ти дремеш ли, а? — заплашително кресна „черпакът“ ефрейтор Василенко, с което прекъсна изчисленията на Вася за оставащите му до „дембел“ порции масло, ходене на баня и тем подобни неща.

Василенко беше неговият бич, не пропускаше и най-малката небрежност на своя подопечен и постоянно се съмняваше в нали чието на някакви достойнства у него, за да бъде преведен в следващата степен. А както е известно, удостояването с тази чест се осъществяваше чрез дванайсет удара с войнишките колани по деликатните части. По един удар за всеки месец, безвъзмездно отдаден в служба на родината.

Артилеристите претърсваха гората, Бог знае защо, под бдителния контрол на някакъв енергичен и напорист цивилен с московски похвати на име Грязнов. Почти цял ден вече обикаляха и, разбира се, без никакъв резултат. Поне човек да знаеше какво търси, но види се, и тоя Грязнов не беше съвсем наясно.

Към единайсет часа вечерта, когато стана съвсем тъмно, търсенето бе прекратено до следващия ден. Грязнов се уговори със старши лейтенанта, командир на батареята, да бъдат сложени за през нощта постове по приблизителния периметър на евентуалното претърсване и си замина. А в наряд, естествено, се падна Вася Симонов. Случи му се, естествено, и най-гадният участък — непосредствено до голямото блато. Според заповедта на главния Вася трябваше да бъде сменен от „черпака“ Василенко, което означаваше, че ще откара на поста цялата нощ.

— Дръж се добродушно, като Ленин, така ще спечелиш хората и те сами ще дойдат при тебе — мъдро го посъветва опитният Василенко и отиде да спи в ловната хижа. Той дори не предполагаше колко прав ще се окаже.

Ех, дано час по-скоро да стане „черпак“!

В болницата на МВР Турецки се качи на петия етаж и предпазливо надникна в стаята на Вела. Тя сякаш само това и чакаше. Във всеки случай гледаше към вратата и неуверено се усмихваше. Турецки изведнъж се почувства като пълен идиот. За секунда му хрумна подозрението, че разговорът с Климова не е толкова наложителен, може би просто му се е приискало да я види? Нима има нещо, за което да не я е питал? Зрял, почти четиридесетгодишен мъж, неочаквано изпитва желание да види пребитата бандитска жена? Да, май така излизаше.

— Влезте най-сетне, Александър Борисович, или затворете вратата от другата страна.

Турецки предпочете първото.

— Извинете, че отново ви безпокоя, но имам само два въпроса.

— Което ще рече два часа, не по-малко, нали? Болните не бива да се уморяват. Знаете кой от двама ни е болен, нали така?

Какво да попита? Турецки наистина беше объркан. Като се стараеше да придаде на гласа си официален тон, той започна делово:

— Първи въпрос. Вече ми продъниха ушите за вероятната дружба между Герат и началника на криминалната милиция. Колко често сте виждали Малахов?

— Три пъти в годината — без да се замисли, отговори Вела. — По едно и също време.

— Така ли? — учуди се Турецки. — И защо?

— А това е вече вторият въпрос — отбеляза младата жена веднага. — Е, не се притеснявайте, ще ви отговоря съвсем изчерпателно. Точно три пъти в годината при Малахов идваше неговата любовница от Москва. Но той резервираше стаята на свое име, така че, ще ме извините, но не знам как се казва дамата. Този път тя си замина ден преди да убият Иван Сергеевич в оная гора, дяволите да я вземат дано заедно с всички вили край нея. Това е.

Турецки удържа на думата си и веднага си отиде.

Значи паркер от ГУМ и любовница от Москва.

По дяволите, когато имаш в къщата си такъв паметник за жена, много трудно ще устоиш на друга, дори най-обикновена.

Както винаги се настаниха в кабинета на главния лекар. Там вече нетърпеливо ги чакаше Трофимов, който промърмори, че не би искал това да им става навик.

Мрачният капитан беше готов да докладва най-новата информация.

— През последните шест години Герат е водил доста редовно телефонни разговори с Талин, главно с един и същи абонат — каза той. — Номерът е зачислен на фирма „Прибалтика“.

— Така ли? — нетърпеливо наостриха уши Турецки и Трофимов.

— Тя е доста голяма фирма, чийто ръководител е някой си господин Поляков.

— С други думи, Поляка — вметна Трофимов и весело присви очи. Изглежда, най-после си беше възвърнал бодрия дух и доброто настроение.

— Очевидно да. Какво се знае официално за него? Фактически нищо. Вячеслав Георгиевич Поляков е едър предприемач, най-вече според естонските мащаби. Там нямат нищо срещу него, нито дори най-малък компромат, с изключение на последните събития, в които той по-скоро е пострадалата страна. Имам предвид злополуката с ферибота „Рената“, за която, разбира се, сте чували. Поляков е истински предприемач, тази дума най-точно му подхожда.

Повечето от нашите доморасли бизнесмени са най-обикновени спекуланти, макар и понякога с доста големи фирми. А Поляков дори когато е купувал нещо евтино, е ПРЕДПРИЕМАЛ действия за трансформацията на този продукт, защото е смятал, че тривиалната препродажба е под неговото достойнство. Но в Талин по принцип не се е занимавал с търговия. Да, в Москва има много делови партньори в най-различни отрасли. Там са и синовете му. Единият учи в Института по кинематография, а другият просто безделничи, макар че се е изхитрил да увери баща си, че следва в МГУ Съпругата не се знае къде е, предполага се, че е в Майорка.

— Виж ти, каква информация — саркастично отбеляза Турецки.

— Някакъв семеен албум. В такъв случай какво всъщност прави Поляков в Талин? Отдавна ли живее там? — без никакъв ентусиазъм попита той, като гледаше през отворения прозорец. Изведнъж усети някаква необяснима тревога. Прозорецът му напомни за покушението срещу Вела. Кой ли може да е стрелял? Ето ти още една загадка…

— От десет години Поляков има там офис — продължаваше да докладва мрачният капитан. — Занимава се с товаро-пътнически превози през Балтика.

— И толкоз?

— Да, но пък в какви мащаби! Фактически е монополизирал тази дейност. И ако не е била катастрофата с „Рената“, поразклатила реномето му, естонската търговска флота е щяла да изпадне заради него в големи затруднения. Според някои сведения Поляков е имал намерение да изкупи всички сродни акционерни компании в Талин.

— Всичко това, разбира се, е много оперативна информация — изказа иронично похвала Турецки, — но оперативна в лошия смисъл на думата. На какво се е базирала връзката на Герат с Поляка, можем ли да кажем?

— А ти защо изобщо си си наумил, че тоя Поляков ще ни изведе на някаква следа по повод убийството на Малахов? — намръщи се Трофимов. — Точно то ни интересува най-много. Пък и тебе фактически за това те извикаха. Е, на никого не е приятно да се занимава с такива дела! На мен също, и до ден-днешен, още от съветско време, ми държи влага прочутото абхазко дело.

— Не споря — неохотно се отзова Турецки, — добре. Сега ми трябват всички сведения за пътуванията на Малахов до Москва. Колко често, кога за последен път е ходил, при кого именно, какви приятели има в Москва и най-вече — какви приятелки. Жени, това искам.

— Жени ли? — изуми се Трофимов.

— Точно така. Животът е прекрасен и удивителен — поясни Турецки. — И изпратете запитване до Министерството на вътрешните работи в Естония за местонахождението на Поляков.

— Аз вече го направих — каза капитанът.

Турецки и Трофимов въпросително впериха очи в него.

— Вячеслав Георгиевич Поляков е изчезнал от Талин преди няколко дни.

Поредният ден в Сочи отиваше към края си. Какво ли щеше да донесе нощта?

Вася Симонов стоеше на пост. По-точно не стоеше, а се разхождаше. Ботушите му постоянно затъваха в мократа трева, мъх или дявол го знае какво беше. Той продължаваше да охранява поверената му територия, но не от престараване, а вместо ефрейтор Василенко. Иначе неговият наряд отдавна беше свършил. При това усещаше, че морето е наблизо, и направо му се плачеше. А пък комарите го хапеха с истинска наслада. Невидими горски духове го дебнеха отвсякъде. Вася проклинаше всичко на тоя свят и си припомняше неосъществените възможности да отърве военната служба.

Неочаквано някъде изхрущяха съчки. Той трепна и се притаи. Покрай блатото крачеше невисок мъж.

Като изчака известно време, Вася тръгна срещу него и неуверено извика:

— Стой! Кажи кой си и накъде отиваш!

Мъжът се спря и секунда-две нищо не каза, но после се обади:

— Назовете името си, воинското звание и прекия си командир!

Вася онемя от подобна наглост. И добил кураж, дръпна затвора на автомата. Като чу този звук, цивилният отстъпи назад и падна в блатото. Добре че на това място не беше дълбоко.

— Войнико! — започна да крещи цивилният. — Кажи поне името си, войнико!

„Името ти е неизвестно, а подвигът — безсмъртен!“ — мярна се безумната мисъл в главата на Вася. Въодушевен от нея, неочаквано и за самия себе си, той изкомандва:

— Кажи паролата!

— Каква парола бе, войниче? — жално се обади цивилният, застанал на колене във водата. — Аз съм ти командир!

— Лъжеш! — отговори Вася в духа на военно-революционните лозунги. — Мой командир е ефрейтор Василенко!

И с насочен към нарушителя автомат Вася го застави да легне до идването на висшестоящите си другари.

— Аз съм твоят командир на полка, войнико — задъхано го уверяваше цивилният, но напразно.

Вася изобщо не искаше да слуша подобни дивотии и пусна един предупредителен откос с автомата, след който трябваше да дойде подкрепление. По този начин той сега си отмъщаваше на всички — и на командира от донаборната комисия, и на командира на батареята, който го изпрати на този идиотски наряд, и на ефрейтор Василенко, и на комарите, и на невидимите горски духове. А и на оня копелдак мръсен, който през изтеклите шест месеца успя да отмъкне неговата любима от родния му град — Краснодзержинск, в своя роден град — Чаадаевск.

След около три часа най-после пристигна командирът на батареята с няколко войника и разреши да вдигнат нарушителя на охраняемата зона, който междувременно беше загубил съзнание в студеното блато. И за свой най-голям ужас видя, че това е неговият командир на полка. А той инкогнито се беше върнал от отпуска, та лично да провери как се държат подчинените му при изпълнение на бойна задача.

След този инцидент на Грязнов бе забранено да взема когото и да било от служещите на срочна военна служба. А за изключителни заслуги редник Вася Симонов незабавно бе произведен в звание „черпак“ — от общото събрание на „старците“ и „дембелите“, — след което цяла седмица не можеше да сяда, без да го заболи.

 

 

„В Москва, в Москва…“

 

Вече сам, Грязнов продължаваше да претърсва гората, но засега все още без никакъв резултат.

Не се наложи да търсят дълго любовницата на Малахов. Този ден Турецки остана в хотела, за да разучи събраните от Малахов материали за кмета на града. Към обяд на вратата му се почука.

— Да.

Влезе слабичка миловидна жена, с кафяви очи, на около тридесет години, с минижуп и ярко елече, с професионален фотоапарат на рамото — общо взето, нищо особено, както я прецени Турецки.

Макар че всъщност в тази стандартна физиономия все пак се долавяше нещо, което му се стори познато.

Тя тихо каза името си и Турецки едва не подскочи на дивана. Ами да, разбира се! Тя беше водещата на едно популярно предаване на Московската телевизия.

— Вие сте Александър Борисович Турецки, нали? Слава богу, притесних се дали ще ви заваря тука. Струва ми се, че вие търсите точно мен. Може ли да седна?

— Само в случай че сте били в близки отношения с един полковник от милицията — без заобикалки заяви Турецки.

Младата жена се отпусна на креслото и заряда, при което размаза целия си грим.

„Тя е — каза си Турецки, — или пък не? Но май не се преструва. Дали все пак не се представя за нея някоя друга?“

— Вижте какво — предпазливо започна той, — не ме интересува вашата връзка. Трябва ми само известна информация и по-точно — дати и часове. Но първо ми кажете как научихте за случилото се, макар че, разбира се, вие журналистите всичко знаете — махна той с ръка. — Информацията се разнася мигновено.

— Ааа, не — трепна тя, — моите журналистически канали нямат нищо общо с това. За гибелта на Ваня ми каза брат ми. Вземете го предвид, моля ви, това е важен момент.

„О, Господи — помисли си Турецки, — още едно действащо лице. Колко ли още замесени има в тая история?“

— Той работи в Пресцентъра на Московското управление на МВР. И често идваше с мен, искам да кажа — тук, в Сочи. Той е страстен ловец.

— Така значи.

— Да, да! И тогава бяхме заедно с него. Тоест той беше отседнал на почивка в „Лазурния“, а аз… аз сега имам работа, нали знаете, избори, балотажи, с една дума, всичко е в разгара си. Така че трябваше да се отбия при Ваня само за пет дни. И преди да си замина — тя тежко въздъхна, — тримата отидохме в оная проклета гора.

— Чакайте малко, нищо не разбирам. Нали брат ви е страстен ловец, не е ли ловувал? Ако пък е така, да не би да е пристигнал в Сочи с пушката си?

— О, не! Взе пушката на Ваня. Иван му даде своя „Мозберг“. А през това време ние с него…

— Какво вие с него?

— Ами ние, естествено, през цялото време, докато брат ми обикаляше, прекарахме в егерската хижа. Знаете ли, че там има такава хижа?

— Да, знам. Значи Малахов изобщо не е стрелял в гората?

— Не и докато аз бях там. Бяхме заети, нали разбирате, самият вие сигурно сте ходили с жена в гората…

— А брат ви стрелял ли е?

— Че как иначе? Превъзходен стрелец е — улучва копейка срещу слънцето. Донесе две яребици, но като ги видя Ваня, каза, че са боклук, и ги оставихме… Ох, най-важното — неочаквано се засуети тя и взе да рови в чантата си, — донесох ви документите!

— Какви документи? — слиса се Турецки. — Не ми трябват документи, стига ми и тая папка…

— Ама те са нашето алиби! Ето ви самолетните билети — понечи тя да ги даде на Турецки, но внезапно скри ръката си зад гърба. — В колко часа са стреляли в него?

— Не знам — честно си призна Турецки. — Някъде около пет и половина или шест вечерта.

— Уф! — с облекчение въздъхна журналистката и му подаде билетите. — Имаме маса свидетели. Стюардесата със сигурност е запомнила брат ми. Между другото, и Евгений Кафелников беше в нашия самолет.

Времето на излитане, отразено на билетите, беше 16,40.

„Каква мръсница — помисли си Турецки. — Горкият Малахов, не е имал късмет с жените.“

— А какво ще ми кажете за автоматичната писалка? — без особена надежда попита той.

— Откъде знаете? — изненада се тя. — Да, аз му подарих паркера. В интерес на истината, и на мен ми беше подарък.

Колко банално бе всичко това и ни на йота не ги приближаваше към убийството на началника на криминалната милиция. Турецки се усети дори, че съжалява, задето братът и сестрата нямат никаква вина. Познато чувство за всеки следовател, стигнал до задънена улица. Разбира се, тепърва ще трябва да се провери тяхното алиби, но интуицията му подсказваше, че тази жена не лъже. Виж, че иска да спаси скъпоценната си кожа, това вече бе сигурно.

— Но вие можете поне приблизително да посочите мястото, където сте били и където сте оставили Малахов?

— Разбира се, естествено — засуети се жената, подскачайки от нетърпение.

Турецки със съмнение погледна елегантните й обувки.

— Сега вече няма да си играем на оловни войничета — потри ръце Турецки. И се обади на мрачния капитан: — Нека хората ви незабавно да идат в гората. Сега мястото на търсенето е ограничено. Стига само там да е останало нещо, няма начин да не го намерим.

На следващата сутрин Турецки и Грязнов получиха в хотела си съобщение, че в яковлевската гора, а по-точно в ограничения квадрант на търсенето, е намерено нещо важно. Все още сънени, двамата веднага потеглиха натам.

— По-нататък не може с кола, ще вървим пеша.

Мрачният капитан тръгна напред да показва пътя. Имаше гъста мъгла, на десет крачки нищо не се виждаше.

— „Бяла утрин… — извиваше под нос Грязнов, като крачеше бързо след Турецки и имитираше тихо камерно пеене — … утрин мъглива…“

Вече се чуваха гласовете на криминолозите, които лениво спореха:

— Мисля, че е бук — твърдеше един глас.

— Не, ясен е.

Когато излязоха на някаква полянка, Турецки и Грязнов видяха огромно широколистно дърво с толкова дебел дънер, че не можеше да се обхване с ръце. На метър и половина от земята върху него се виждаха три черни петна.

— Като нарисувани — недоверчиво промърмори Грязнов. — А, Саша?

Турецки понечи да пипне петната, но веднага отдръпна ръка.

— Нищо, нищо, пипнете ги — окуражи го рижият експерт. — Минали са вече няколко дни, пък и дъжд валя, искам да кажа, че петната са от барут и не се махат толкова лесно.

Турецки потърка дънера — никакви следи не останаха по пръстите му. Петната бяха като фотографирани, а не като нарисувани.

— Всичко това до нищо няма да ни доведе, Александър Борисович, помнете ми думата — изказа мнение мрачният капитан.

Криминолозите нямаха никакво намерение да започват работа. Малко по малко Турецки започваше да се ядосва.

— Я застани тука — обърна се той към мрачния капитан и му посочи едно дърво. — Ще направим нещо като следствен експеримент.

Капитанът застана на посоченото място.

— А сега се наведи.

Капитанът се наведе.

— Протегни напред лявата си ръка, а дясната сложи пред гърдите.

Капитанът това и направи. Изглеждаше като стрелец, който се прицелва.

— Ба-ба-ах! — неочаквано извика Турецки и го тупна по рамото. — Представи си, току-що ти уби полковник Малахов.

Капитанът се дръпна встрани и когато следователят му обърна гръб, изразително се потупа с пръст по челото. А Турецки заговори рижия експерт, когото вече познаваше от вилата на Кирякови.

— След колко време ще бъдат готови резултатите от експертизата?

— Ако се понапънем — утре…

— Ами ако не се понапънете? — кипвайки вече, полюбопитства Турецки.

— След седмица.

— В най-добрия случай — равнодушно потвърди мрачният капитан.

— Виж какво, уверявам те, че когато се наложи, никой не може да ме надмине по простащина и нахалство. Я ме свържи с кмета по вътрешната линия. Незабавно.

— Александър Борисович, повярвайте ми, и той с нищо не може да помогне.

— Чакам!

След две минути получиха връзка. Мрачният капитан донесе на Турецки радиотелефона, като с целия си вид показваше колко безнадеждна е ситуацията.

— Ало! — изръмжа Турецки. — Кметът ли е?

— Не, приемната е — прописка тъничък гласец.

— Аз казах по вътрешната линия! — кресна следователят. — Дайте ми кмета!

В слушалката нещо изпука и се чу превключването.

— Слушам! — обади се плътен мъжки глас.

— Обажда се Турецки, старши следовател по особено важни дела при Главната прокуратура на Руската федерация.

— Зная, че работите в моя град.

— Имате ли спешна куриерска връзка с Москва? Да се осъществи за няколко часа?

— А защо, собствено…

— Попитах: имате ли?

— Връзка имам, но какво ви…

— Сега ще ви обясня. Ако до един час не получа куриер, който спешно да замине за Москва, вие, уважаеми господине, може да си имате големи неприятности. Става, нали?

Без да дочака отговора, Турецки предаде слушалката на мрачния капитан, в чиито очи танцуваха весели пламъчета.

— А вие, натурално, ще намерите бензинов трион — посъветва го Грязнов.

— Че защо пък бензинов трион? — слиса се капитанът.

— Е, може да стържете и с ножовка. Както искате, ваша работа, но след половин час ей това парче дърво — посочи той барутните петна — ще трябва да бъде изрязано, процесуално оформено, запечатано в специален контейнер и изпратено в Москва за съдебна експертиза.

— И така, откъде все пак се взе изведнъж тоя пожар? — разсъждаваше на глас Турецки. — Слава, по принцип има ли някой интерес да унищожи електрониката?

— Едва ли.

— Ами документацията, счетоводните книги?

— Със сигурност — отговори Грязнов без никакво колебание.

— И кой може да е? Фирмата изгоря преди още да узная от Вела, че е била продадена. Вероятно Батона. Искам да кажа, той е бил заинтересован да унищожи информацията, че „Светлина“ вече не принадлежи на Герат…

— Е, общо взето, да.

— Не долавям у теб ентусиазъм при тая забележителна версия.

Грязнов премълча.

— И така е правилно, другари, както казваха някои навремето. Правилно е да няма ентусиазъм. Защото това е поредният идиотизъм. А ние просто сме се отучили да работим при наличието на сериозни улики. Свикнали сме в Москва всички панически да се крият, щом чуят на улицата викове за помощ. Животът е прекрасен и удивителен. И за какъв дявол е трябвало да изгори „Светлина“?

— Саша — предпазливо започна Грязнов, — струва ми се, че сега ти сам отговори на въпросите си.

— Какво имаш предвид?

— Защо му е трябвало на Ярцев да убива оня младеж, състезателя? От ревност? Изглежда малко вероятно, не е ли така?

— Е, и?

— За пожара е най-лесно да се заподозрат служителите на фирмата, дори оня, твоя любимец, академика, или пък някой друг. А сега нека помислим — на кого от тази компания Не е било нужно да подпалва офиса. Кой от тях изобщо не е свързан с това? Има ли човек, който да е извън играта?

Турецки, който и без това внимателно го гледаше, ококори очи.

— Има такъв човек. И ти го познаваш — опита се той да се пошегува. — Това е третият „афганец“. Първите двама — Ярцев и Кулебякин — пътуваха във фолксвагена. Знаем какво стана с тях. А за него не знаем. Той не се е върнал с всички останали.

— Как му беше името?

— Менжега.

— А каква е гаранцията, че той изобщо е заминавал нанякъде?

— Гаранция няма. Но няма и гаранция, че той изобщо… Какви идиоти сме! — Турецки грабна телефонната слушалка.

— Недей да обобщаваш така, говори за себе си — възрази със задоволство Грязнов.

— Капитане, искам да направите нещо — говореше по телефона Турецки. — Незабавно изяснете дали някой от „афганците“ е имал жилище в града, въпреки че е бил зарегистриран в „Хоризонт“. Продължава ли наблюдението на хотела? Отлично, чакам… И така, довърши мисълта си, Славка.

— Ще го кажа кратко и ясно. Ето какво ме научи тоя шантав град… Впрочем ти успя ли поне веднъж да се топнеш в морето?

— Не — въздъхна Турецки.

Грязнов укорително поклати глава:

— Ето на, виждаш ли… И така, какво научих тук — че в повечето случаи не трябва да се търсят някакви вражески помисли, защото могат да ти напакостят не само враговете, но и приятелите, пък и съвсем странични хора. Виждаш ли, тук е твърде горещо. И хората направо откачат.

Телефонът иззвъня. Турецки грабна слушалката.

— Да? Кой именно? Ясно. Адресът? — Турецки придърпа един лист и извади паркера на Малахов. — Как? Разбрах. Все пак изпратете група да го арестува, макар че със сигурност вече е твърде късно.

Грязнов търпеливо чакаше, което не беше в характера му.

— Не можеш да си представиш колко близо си бил до истината. Чисто и просто Менжега е живял в същия апартамент, където се премести офисът на фирма „Светлина“. Достатъчно е било само несръчно да запали цигара… дявол да го вземе! Групата веднага ще отиде на място, но не ми се вярва храбрият подпалвач да седи и да ги чака. Впрочем той е доста над шейсетте. Как ти се струват подобни „афганци“, а? Някои са воювали още като пеленачета, а други — с изкуствени ченета. Но по принцип за основното си прав: нещата тук не могат да се делят на главни и второстепенни. Вероятно в момента Менжега е единственият останал жив от преданите хора на Герат. Но какво ще прави сега? Дали ще се опита да влезе във връзка с Вела? Или може би ще воюва с Батона, засега — мистична фигура в тая каша? Или пък просто ще приключи с всичко това и ще духне нанякъде?… Така или иначе аз отивам да си купя плувки.

Към пет часа вечерта Турецки вече разполагаше с информация от Москва:

РАДИОГРАМА

Сочи.

Градската прокуратура.

До старши следователя по особено важни дела

при Главната прокуратура на Руската федерация

А. Б. Турецки

Според заключението на НИИ за съдебни експертизи тъмните петна върху дънера на дървото се идентифицират като барутен нагар от стрелба с опряно до дървото оръжие, калибър от четири до единайсет милиметра. Произведени са няколко изстрела, за което свидетелстват несъвпадащите центрове на барутните петна. След като бе анализиран химическият състав на вторичния продукт, какъвто е барутният нагар, може със сигурност да се твърди, че използваният при стрелбата барут е експериментално производство на „Хамилтън-70“.

По цялата територия на Русия споменатият барут се използва само за патрони, предназначени за спортно оръжие, с каквото разполага по-конкретно представителният отбор по стрелба на Руската федерация.

Москва.

НИИ за съдебни експертизи.

завеждащ лабораторията Орехов

— Май че сега вече е излишно да си купуваш плувки — ехидно отбеляза Грязнов, който бе прочел радиограмата през рамото на приятеля си.

— В Москва трябва да идем, в Москва… — проговори Турецки.

— Ами с Менжега какво ще правим?

— И той е в столицата. Поне така смятат местните оперативни служители. В компютъра на Адлерската аерогара името му фигурира в списъка с пътниците на онзиденшния самолет за Москва. Преди малко ми донесоха тая справка.

— Ясно. Обърна ли внимание, че барутът се използва за спортни патрони, а ти какво имаш? Стандарт: 7, 62 мм.

— Ще се оправим — махна с ръка Турецки. — Нека при това дело Андрюха Трофимов точи зъби за полковнишки пагони.

— А компроматите за кмета?

— Ще ги получат онези, които имат служебното задължение да се ровят в подобни мръсотии — сви рамене Турецки.

И си помисли: „Удивителното е не дори това, че не се изкъпах в морето, ами че излизах навън само за да отида от един хотел в друг, оттам — в болницата на МВР, после по разни апартаменти, плюс един-два пъти в оная гора.“

Общо взето, „асът“ Турецки си седеше на мястото, а информацията сама го намираше.