Фридрих Незнански
Късните новини (40)

Свое кралство

Най-готиното нещо в къщата на Принца беше телевизорът. Огромната чиния на покрива му осигуряваше безброй канали. Е, вярно — всичките бяха на английски, френски, немски, ама това не беше толкова важно. Киното си е кино, нали. Аз знаех вече и без думи да схващам как се развива действието. Като покиснеш месец-два пред витрината на някой магазин за телевизори, където постоянно текат разни видеофилми, ще се научиш и още как.

В стаята нямаше никой. Взех дистанционното и се изтегнах на леглото. Имаше два канала, които си бях намислил да открия. Оня гявол си ги пускаше с някакъв хитър номер. Със сигурност бяха за порно. Само че сега образът се въртеше, беше разкривен и нищо не можеше да се разбере. Е, няма значение, ще трябва да се поровичкаме малко.

Започнах да натискам едно след друго всичките копчета на дистанционното в най-различни комбинации. Така да се каже, по метода на пробата и грешката. Но всичко беше напразно. Ту започваше някаква въртележка от черта, ту се появяваха отделни думи, ту всичко изчезваше, но най-лошото беше, че розовите петна така и не се превръщаха в пищни голи мадами и пичове. Верно, че по едно време се появи поне звукът, ама нищо повече.

С една дума, когато на вратата се почука, така се стреснах, че едва не изкрещях. Сякаш ме бяха сбарали да върша нещо неприлично. Макар че то си беше самата истина. Бързо изключих щайгата и станах.

— Кой е?

Вратата леко се открехна и в стаята надникна Света. Погледна ме някак странно и тихо попита:

— Може ли да вляза?

— Защо, пак ли е време за плюскане? — злобно се поинтересувах аз.

Тя бързо влезе и затвори вратата след себе си.

— Аз… Може ли да ти кажа нещо? — попита Света неуверено.

— Кво да ми казваш? Случило ли се е нещо?

Тя постоя няколко секунди, като се оглеждаше наоколо, после седна. На леглото. На моето легло. Усетих как коленете ми взеха да треперят. Светка си беше готино маце, макар че се докарваше като голяма и ми се правеше на велика. Хубаво дупе, закръглено като ябълка, пък и цици — не ти е работа. И стройни крачка, а и в муцунката си беше наред.

— Аз… — започна тя и взе да се изчервява. — Максим, аз искам да те помоля за извинение.

— Защо? — не разбрах. — Какво е станало?

— Ами не знам — сви рамене тя. — Нали си ми сърдит за нещо?

— Ааа, не. Макар че… — взе да ми светва за какво става дума. — Ти самата не разбираш ли?

Не отговори. Наведе глава и замълча. Приближих се до нея.

Долових приятната миризма на някакъв скъп парфюм, каквато обикновено лъхаше през прозорците на колите, когато ги миех на улицата, а от деколтето на блузката й се показваше черен дантелен сутиен. Само да протегна ръка и…

— Той ще ме уволни, ако не го помолиш да ме остави — неочаквано изтърси тя и изведнъж вдигна поглед, като го закотви в мен. Усмихнах се и тихо казах:

— Хубава си.

— Какво? — уплашено попита Света.

— Значи аз трябва да кажа на Принца да не те уволнява? — смених аз темата и сложих ръка на коляното й. — А какво ще получа за тая работа?

— Недей… — прошепна тя и се отмести по-надалеч от мен. — Моля те, недей така.

Ама на мене спирачките ми не държаха. Пъхнах ръка под полата й и я повалих на леглото. Странно, тя почти не се съпротивляваше. Само уплашено се оглеждаше настрани, сякаш търсеше помощ, и непрекъснато ме молеше да престана. А аз вече бях разкопчал блузката й и започвах да смъквам полата.

— Спри, почакай! — каза тя изведнъж високо. — Аз сама.

Спрях. Тя се измъкна изпод мене и стана, като се мъчеше да пооправи дрехите си. Очите й бяха зачервени, цялата мазилка по лицето й се беше размазала, ръцете й трепереха.

— Ако аз… Ако преспя с тебе… един път, нали повече няма да ме закачаш? — попита с разтреперан глас и ме погледна в очите.

И край, ви казвам — всичко ми се отщя. Дори ми идеше да потъна в земята от срам. Да вървят по дяволите с всичките си мангизи и гущери, видеокасетофони, компютри, гориш и мотовили! И тя да върви с тях! Сама ми се натресе в стаята, а сега се прави на света вода ненапита!

— Изчезвай! — тръшнах се на леглото и се обърнах към стената.

— Да си отида ли? — неуверено попита Света.

— Давай, давай, омитай се.

Страхотно положение. За малко щях да я изчукам на това легло. И щях да го направя, ако не я бях погледнал в очите. Че аз да не съм някакъв си скапан Чикатило, мамка му!

Светка не си тръгваше. С гърба си я усещах, че е тука, че стои насред стаята. Чувах дишането й.

— Е, кво си се залостила такава?

Обърнах се рязко и едва не зяпнах от изумление. Света беше съвсем гола. Стоеше и се прикриваше с ръце като оная мадама от раковината. Не, ама тя наистина е хубавица. Чак да те дострашее да чукаш такава.

— Ама ти какво? — попитах я, щом ми се върна дар словото.

— Максим — неочаквано се разплака тя, — много те моля, кажи на Принца, че аз изобщо не съм се фукала. Кажи му, защото той…

Изведнъж ми стана ужасно противно.

— Хайде, махай се оттука! Вземай си партакешите и се пръждосвай, докато не съм извикал охраната!

Тя си грабна дрехите и избяга от стаята.

Гледай бе, тъпанар такъв, до каква свинщина можеш да стигнеш от безделие!

След един час в стаята ми надникна един от горилите и каза:

— Принца те вика. Слез в гаража.

Това е то, оплескахме я. Сигурно ме е изтропала, че съм я опипвал, и сега ще се занижат едни, не ти е работа. Със сигурност ще ме изгонят оттука да вървя на майната си и никакви пари няма да получа.

Той седеше върху капака на някаква стара жигула и разговаряше с ония същите бабаити, дето ги бях срещал по стълбището. Сега рижият държеше черно куфарче, захванато за ръката му с желязна халка. Тримата се качиха в бричитайката си и заминаха нанякъде.

— Е, какво, скучаеш ли? — попита ме Принца, когато вратата се затвори след ония говеда. — Какво ще кажеш, да се поразходим ли с колата из града? Трябва да отскоча до едно място и ако искаш, можеш да дойдеш с мене.

Значи не ме е изпортила. Браво.

— Къде ще ходим?

— Ще видиш.

Той седна зад волана и запали.

— Е, какво реши, идваш ли?

Седнах отпред до него и колата излезе през вратата. Странно, да живееш в такава къща и да караш някаква си разбрицана жигула. Абе верно си е, че баровците по някое време малко изкукват.

Десетина минути пътувахме мълчаливо. Пък и на мене не ми се отваряше лаф. Да си кажа правото, бях се качвал на кола седем-осем пъти в живота си, не повече. Моите старци си даваха мангизите за друг вид гориво, така че не можехме да се оплачем от особен разкош. Последния път се возих в един москвич, ченгетата ме караха в участъка, бяха ме арестували след едно сбиване на улицата. Затова сега зяпах през прозореца и се шашках от скоростта, с която се движим.

— Сядал ли си някога зад волана? — неочаквано попита той.

Дори не можех веднага да чактисам какво точно ме пита. За някого тая работа може да е нещо обикновено, ама за мене…

— Кажи де, сядал ли си?

— Не, разбира се.

— А искаш ли да покараш малко?

Принца изви волана и спря колата на банкета.

— Ама направо тука ли? — погледнах го аз с недоверие. Или си прави майтап с мене, или наистина е принц…

— А защо да отлагаме? — отговори ми той на въпроса с въпрос, отключи си предпазния колан и отвори вратата. — Хайде, прехвърли се на моето място. Всичко, което искаш да направиш в живота, трябва да го правиш сега и веднага. Хайде.

За един ден ми се струпаха твърде много впечатления. Но по-добре да вземам, докато ми дават, а не да се правя на голям финяга.

— Значи слушай — той хвана скоростния лост, — така си на първа скорост, а така — на втора, това е трета, после четвърта, и така е вече за заден ход. А пък това е свободното положение. Разбра ли?

— Ъхъ — кимнах и повторих всичко.

— Крайният ляв педал е амбреажът. Средният е за спирачките, а този — за газта. Само че няма да даваш много газ, защото ще задавиш двигателя. И изобщо недей да натискаш педалите като луд. Хайде, давай.

Това… Това е. Жестоко!! Сам карам колата! Страхотен кеф, така не се чувствах дори когато стрелях с автомата. Направо супер. Желязна грамада като тази ти се подчинява при най-лекото движение на ръката.

— Сега дай на втора… На трета… И не дърпай така, нали ти казах, лекичко.

Колата плавно се движеше по празното шосе. А на волана й седя аз. Ако кажа на някого, няма да ми повярва.

— Дръж по-право волана. И недей да го въртиш така, защото колата криволичи.

— Ама нищо не става…

През цялото време се стараех да карам направо, но колата постоянно се насочваше ту към едната страна, ту към другата.

— Нищо де, ще стане. А сега завий надясно.

— Ами светофарът? — попитах объркано. Ръцете и краката не ме слушаха много. Трябваше да мисля кой педал и кога да го натискам, при това трескаво въртях глава, като се мъчех да огледам всичко наоколо.

— Майната му на светофара.

След завоя насмалко не блъснах някакъв мъж. Той едва успя да изпърха, кажи-речи, изпод колата. Разкрещя се нещо след нас, но Принца не му обърна никакво внимание.

— Е, хайде, стига ти за първи път, че току-виж си припаднал от щастие — каза той и аз спрях колата. — Дай сега и аз да покарам малко.

После се понесохме по булеварда към центъра на града. Чудех му се как успява хем да следи всички знаци, хем да вижда другите коли, хем да не бърка педалите.

— С първата си кола се сдобих на двайсет и три години — каза той и се усмихна. — Беше една стара волга, двайсет и първи модел. Три дни скачах до тавана от радост. И досега си го спомням.

— А на колко години сте сега? — попитах.

— На колко ли? — засмя се той. — Мъж в разцвета на силите си. Защо питаш?

— Ами просто така — свих рамене аз. — Просто ми е интересно още колко години ще ми трябват, за да имам такава къща, като вашата, пък и всичко останало.

— Ооо — поклати Принца глава, — то е както се случи, да знаеш. Повечето хора до края на живота си не могат да изкарат пари и за една стотна от всичко това. Наистина срещат се и други, които имат всичко много по-рано и го имат много повече, но обикновено те не живеят дълго, за да му се радват.

— А вие?

— Какво аз? — въздъхна той. — На твойта възраст и аз скитосвах гол и бос из улиците. Едва по-късно се оправих, когато срещнах един човек, лека му пръст, та той ме научи как да живея.

— Вие искате ли да научите и мен?

— Разбира се! — пак се засмя. — Нали трябва да предам опита си на някого. Иначе ще бъде жалко да отиде така на вятъра. Нямам намерение всичко, което със собствените си ръце съм… и изведнъж да се падне на някой…

— И защо избрахте мен?

— Е, брат ми… — поклати глава той, — не ти е точен въпросът. Трябваше да попиташ къде всъщност съм бил по-рано. Слушай, момчето ми, на човек му е нужна по-голяма увереност в себе си. Как смяташ?

Свих рамене.

— Това е то. И запомни — ако ясно си поставиш нещо за цел, винаги ще го постигнеш. Важното е само колко усилия си готов да положиш. Повечето хора не издържат. Например ти какво искаш в дадения момент?

Кой знае защо, изведнъж се сетих за Светка и за черния й дантелен сутиен под блузката.

— Не знам.

Изчервих се.

— Ето на, виждаш ли? — каза той с усмивка. — И това е проблем. Трябва винаги да си наясно какво точно искаш. Иначе се щураш като маймуна, посягаш към всяко нещо и такива ми ти работи.

— А вие какво искате?

— Аз ли? — въздъхна Принца. — Ами аз искам… такова едно нещо…

— Какво, самолет ли?

— Карай по-нагоре — отговори през смях. — Самолет вече имам.

— Кораб?

— По-нагоре — хитро ме погледна той. — И кораб имам. Това обаче не е цел.

— Е какво тогава?

— Кралството — просто отговори той. — Искам да си имам кралство.

— В какъв смисъл? — не разбрах аз.

— В прекия — отговори Принца сериозно. — И ще го имам. Тогава вече няма да съм принц. Ще бъда крал. Е, може би не точно крал, а президент, но ще владея цяла страна. А ти ще станеш в нея…

Но не успя да се доизкаже. Изведнъж на пътя ни изскочи някакъв катаджия, размаха слънчогледа и ни посочи да спрем.

— Мамка ти… — Принца доста рязко удари спирачки и неспокойно затършува в джоба си за документите. Намери ги, припряно излезе от колата и затича към катаджията. — Какво има, началство? — усмихна се той отдалече.

— Нарушение — кратко отговори лейтенантът, взе му документите и започна да ги разглежда. — Вижте какво, Едуард Николаевич — прочете името му в книжката, — взехте завоя с несъобразена скорост, попревишихте я.

— Ами ние тука със сина ми си приказвахме… — подмазвачески се усмихна Принца. — Извинете, ама…

— И на технически преглед не сте минали — въздъхна катаджията и си отвори планшета. — Ще се наложи да ви сваля номерата, да ви изпратя на полигона и на проверочен изпит.

— Е, защо да ми вземате номерата сега… Може би има друг начин да решим въпроса, а?

Гледах го и не вярвах на очите си. Как е възможно тоя човек, който допреди малко така нафукано приказваше, че ще има свое кралство, сега да се подмилква на някакво си ченге.

— Не, не става по друг начин — пак въздъхна катаджията, — сваляйте номерата.

— Хайде все пак да оправим нещата, а? — попита Принца, като заничаше в очите му.

Ченгето му обърна гръб и тръгна към колата си. Принца послушно заситни след него.

За какво си приказваха в колата — така и не разбрах.

След две-три минути Едуард Николаевич се върна. Седна зад волана, сякаш че нищо не се е случвало, и запали.

— Та ето какво ще ти кажа за моята страна…

— Едуард Николаевич, исках да ви помоля за нещо — прекъснах го изведнъж, като се мъчех да не го гледам в очите. — За вашата прислужница, Света. Нека да не я уволнявате, става ли?

— Добре — тихо каза той и замълча.