Фридрих Незнански
Късните новини (36)

Червеят

След половин час Поляков най-после намери сина си в една от сградите на огромния болничен комплекс.

С черни сенки под хлътналите очи и жълтеникав цвят на лицето, Степан се беше променил до неузнаваемост. Приседнал на крайчеца на стола, Поляков се стараеше да не го гледа и да се държи съвсем спокойно и непринудено, за да не драматизира и бездруго катастрофалното положение, в което се намираха. Степан разказваше бавно, с продължителни паузи, сякаш с огромни усилия измъкваше от себе си всяка дума.

— Някой ми затисна очите… помня, че дори си помислих… нима Ирка вече е тръгнала с патерици… Сложи ми кърпа на устата и носа… Навярно с хлороформ… загубих съзнание… а когато дойдох на себе си, гледам, че съм в някакво мазе или нещо такова… Седя, подпрян до стената.

— Къде може да е било това?

— Н-не знам… не ме прекъсвай… Влязоха двама мъже. Единият… беше с интелигентна външност… любезен, на средна възраст, с ръждивокафява коса, а вторият беше малко по-стар, едър и с железен зъб… току подскачаше и се мазнеше на любезния… А той… Баща ми, помниш ли, разказвал съм ти… имах един колега, който се друсаше… боцкаше се… беше закоравял наркоман… Миналото лято… не си премерил добре дозата и трупясал… Миша Владимиров.

— Владимиров ли? — със суеверен ужас попита Поляков.

Синът му притвори клепки, сиреч да. И преко сили продължи:

— Та тоя мъж ужасно приличаше на него… Дори се уплаших… Помислих, че съм вече на оня свят… Очите, носът, скулите, всичко…

— Да не си фантазираш, сине? Разбери ме правилно: толкова си изстрадал, че сега можеш да си спомниш нещо, което в действителност не е било. Успокой се, моля те, всичко вече е зад гърба ти. Ще съумея да те защитя. Вероятно си чувал един такъв термин — лъжлива памет. Помниш ли, че като малък често ми казваше, когато пътувахме нанякъде: баща ми, май съм идвал тука.

Поляков-младши облиза устни и изхриптя:

— Шегуваш ли се? Тоя тип… внимателно ме изгледа… и каза нещо странно: „Гледай ти, какви червеи си живуркат и никой не ги закача“… Махна с ръка… и си отиде. След това оная мутра… ме обработи… Все повтаряше… „гледай, пиленце, колко неправилно… ти зарастват… краченцата… неправилно!… Ама ние… ще ги оправим…“ И знаеш ли с какво ме удряше… С едно късо желязо… Срещу ръжен не се рита… И след всеки удар… ме питаше: годидза, Поляк? Годидза, Поляк? Няма още да слезем от тебе, Поляк… А после… когато се разкрещях като луд… ми би клофелин… Но това вече ми го обясниха тука… И знаеш ли, струва ми се… че те ме докараха… с „Бърза помощ“… В колата имаше бели седалки… И малък скелет-играчка, на предното стъкло… И защо да съм червей, татко, а?… Изобщо какво става?

Поляков дълбоко се замисли, после каза с въздишка:

— Успокой се, момчето ми, не си червей. Повярвай ми, ние непременно ще измислим нещо по така… Но я ми кажи — в ред ли е задграничният ти паспорт?

Преглъщайки сълзите си, Степан кимна.

— Какво ще стане с нас, татко? Какво изобщо става?

Поляков стана от стола и взе да се разхожда из стаята.

— Вината е моя, Степан, прости ми. Но аз ще ви изведа от тая забравена от Бога страна, повярвай ми, кълна ти се! Знаеш ли къде скитосва оня малък калпазанин, брат ти?

— Димка е в Крим, в Алушта… Живее при някакво момиче… Имам адреса на общежитието… Но къде е мама сега?

— В Швейцария, в Лозана. Ще ви заведа там, само че никой не бива да знае за това. Разбра ли?

— Ами Ирка?

— Какво Ирка?

— Но аз я обичам! Никъде няма да замина без нея!

— Ти ще вършиш онова, което аз реша. И не искам повече никакви спорове!