Фридрих Незнански
Късните новини (11)

Ранна смърт

След неуспеха си при Рюйде Рейн донякъде се обезкуражи. Започна да се съмнява в своята теория и в перспективата да открие сам виновника за гибелта на ферибота „Рената“. Но тъй като по характер беше последователен и упорит, не можеше да си позволи да спре насред пътя. При това последните новинарски емисии на Талинската телевизия го убедиха, че около следствието вече има някакви задкулисни игри. Например зачестиха хипотезите, че катастрофата е предизвикана от бурята или от технически неизправности. Журналистите се опитваха да изкарат виновен началника на дока, където преди година е била ремонтирана „Рената“. И нито думичка за предполагаемата бомба!

Явно някой искаше да насочи следствието по фалшива следа.

Последен в списъка на пътниците, пропуснали да се качат на „Рената“, беше някой си Игор Бурцев. Телефонът, записан срещу името му, кой знае защо постоянно даваше заето. Рейн реши да научи адреса му и да отиде на място. В края на краищата при лична среща винаги може да се изяснят много повече неща.

Бурцев живееше в новите жилищни комплекси в покрайнините на Талин. След като се полута сред еднотипните многоетажни блокове, Рейн най-после стигна до нужния му номер.

Не знаеше за какво да разговаря с Бурцев, как да разбере дали има вина (или е невинен) за гибелта на ферибота. Дори нямаше представа как да подхване разговора. Та нали и Рюйде можеше направо да го изгони, още при първите му думи! И по принцип щеше да е прав. Сега би могъл да го стори Бурцев. Оставаше само да разчита на случайността.

Пред входа на девететажния панелен блок пушеха и тихо разговаряха неколцина мъже в тъмни костюми. Рейн си помисли, че няма нужда излишно да привлича вниманието им, и се опита да мине незабелязано нагоре, ала не успя. Щом приближи, те веднага обърнаха глави към него и го изпратиха с продължителни погледи. Подобно неочаквано посрещане го смути. Но когато видя, че вратата на апартамента е открехната, направо се притесни. Отвътре се чуваха приглушени гласове.

„Я да си тръгвам и да не си търся белята — мина му през ум. — Току-виж съм се натресъл на някакъв обир. Едните от бандата стоят долу да вардят, а другите всеки миг ще излязат оттука… И ще вземат да ми видят сметката като ненужен свидетел.“

А пък нямаше никакво желание да става случайна жертва на бандити.

Когато вратата започна бавно да се отваря, за част от секундата той се почувства като в капан и беше готов да хукне по стълбите нагоре. Но вместо зъл бандит, въоръжен до зъби, на прага се появи разплакана жена, облечена в траур.

— Здравейте — прошепна тя, щом видя младия мъж.

— Здравейте — пак така шепнешком й отвърна Рейн.

— Заповядайте, моля. — Жената го хвана за ръка и го въведе в апартамента.

„Всичко това е някак странно.“ Рейн послушно тръгна с нея.

В антрето тя се спря и като се понадигна на пръсти, тихо го попита на ухо:

— Колега ли сте му?

— Да — потвърди той за всеки случай.

— Добре.

Рейн не чу, а по-скоро долови тази дума по движението на устните й.

„Но какво става тук?“

Отговорът дойде от само себе си, когато жената отвори пред него вратата на стаята и леко го побутна да влезе. Рейн се озова в най-голямото помещение на апартамента. Някои дори гордо го наричат „салона“.

Покрай стената бяха насядали хора със скръбни лица. В ръцете на жените белееха носни кърпички. И най-важното — по средата на гола маса бе поставен ковчег, драпиран с черен креп! Рейн се закова на място. Изобщо не беше очаквал подобно нещо.

— Но моля ви — отново го побутна по лакътя жената, — идете при майката.

„Стига само да знаех коя е майката. И кой е покойникът. Нима Игор Бурцев е починал? Много странно наистина.“

Жената пак го хвана за ръка и го заведе при седналата на скромния диван дребна старица, която час по час притискаше дантелена кърпичка до очите си. Жената й пошепна нещо на ухото и посочи с очи към Рейн. Старицата кимна и му подаде мъничката си суха ръка.

— Приемете моите най-дълбоки съболезнования — пое я Рейн и нежно я стисна.

— Всичко това е толкова неочаквано, толкова неочаквано… — отново заплака старицата.

Жената лекичко го потупа по гърба, с което му даде да разбере, че съболезнованията са вече изказани. Рейн бавно се отдалечи към другия край на стаята и седна на един свободен стол. На минаване покрай ковчега успя да погледне покойния.

Беше на двайсет и две, двайсет и три години. Среден на ръст, блондин.

„Очевидно това наистина е Бурцев. Ама че работа… Поне да разбера от какво е умрял.“

От време на време в стаята влизаха нови хора, придружени от същата жена със зачервени очи. Тя ги водеше при майката, а после ги настаняваше на свободни столове. На свой ред онези, които бяха прекарали необходимото време край покойника, ставаха и излизаха. По такъв начин се провеждаше своеобразна смяна на караула.

„Интересно, кога ли ще ми дойде редът да изляза?“ — помисли си Рейн. Много му се искаше да се присъедини към групата приятели и роднини долу край входа и да се опита да узнае каква е причината за смъртта на Бурцев.

Присъстващите пазеха пълно мълчание. След петнайсетина минути, когато Рейн се готвеше вече да излезе от стаята, внезапно влязоха неколцина мъже, които внимателно носеха капака на ковчега. Всички станаха от местата си. Рейн забеляза, че не заковаха капака.

„Значи прощаването с покойния ще бъде на гробищата — заключи той. — Трябва непременно да отида. В много криминални романи всичко се изяснява именно на погребението.“

На излизане от апартамента Рейн забеляза интересна подробност в антрето. Слушалката на телефона, който беше на нощното шкафче, беше вдигната и оставена до апарата.

„Ето защо не можах да се свържа.“

Той поизостана от другите, взе слушалката и я долепи до ухото си, но не чу дори сигнала за свободно. На няколко пъти натисна вилката, но и това не даде резултат.

— Телефонът не работи — чу се зад гърба му гласът на вездесъщата жена в траур. — Още от деня, когато… Майка му поиска да го изключат… — и се обля в сълзи.

Рейн абсолютно нищо не разбираше.

Мъжете дълго сваляха ковчега по тясното стълбище от деветия етаж. Долу вече чакаха автобусите. Рейн побърза да се качи в един от тях и когато ковчегът бе натоварен в черната камионетка, служеща за катафалка, процесията бавно потегли.

Кой знае защо, при всички погребения, на които бе ходил Рейн, непременно валеше дъжд. Навярно затова погребалната церемония се асоциираше в съзнанието му с лошо време, пронизващ студ и непроходима кал. Това погребение не правеше изключение. Ръмеше досаден дъждец, който подсилваше тъжното настроение.

За голямо съжаление на Рейн мястото до него остана свободно. Ако беше седнал някой роднина или приятел на Бурцев, може би щеше да научи нещо по-конкретно. Сега се налагаше да подслушва разговорите наоколо.

— Дааа — каза с въздишка възрастна жена на задната седалка, — съвсем младо момче!

— Така си е — съгласи се жената до нея. — Нямаше дори двайсет и пет години.

— Какви неща стават само…

— Божа работа.

— И какъв удар е за майката!

— Така си е.

Целият по-нататъшен разговор протече в същия безперспективен за Рейн дух. И той се опита да подслуша какво си приказват съседите му на предната седалка. Бяха двама връстници на Бурцев.

— Записките ми останаха у него. А утре съм на изпит… Вече не мога да си ги взема, нали?

— Неудобно е да безпокоиш майка му в такъв ден.

В крайна сметка Рейн успя да научи, че Бурцев е следвал във Финансовата академия. С една дума, съвсем постна информация. Сякаш напук никой не обсъждаше причината за смъртта. Тъкмо се готвеше направо да запита лелките отзад, когато автобусът спря пред гробището и всички забързаха да слязат. Само веднъж съвсем случайно долови думата „инфаркт“.

„Що за глупости? На тая възраст хората не умират от инфаркт.“

Още в института професорът по кардиология им каза: „И запомнете добре, че ако пациентът е под тридесет години, трябва да търсите причината за сърдечното заболяване някъде на друго място. Сърцето просто физически не може да се износи за такъв кратък срок, то е изчислено да работи сто години.“

Отнякъде се появи малък духов оркестър. Всички музиканти бяха с найлонови торбички на главите, с което създаваха малко странно впечатление. Присъстващите се ограничаваха с предвидливо взетите чадъри. Рейн нямаше чадър и бързо се измокри до кости.

След няколко минути погребалната процесия бавно тръгна по хлъзгавата глинеста алея навътре в гробищата. Оркестърът внезапно засвири нещо нестройно и фалшиво и само при особено силно желание човек можеше да различи траурния марш на Шопен.

Вървяха доста дълго. Първо минаха през старата част с черни гранитни паметници, на които бяха изсечени трогателни епитафии и стихове, после се занизаха пирамиди с петолъчки, тук-таме разредени от метални кръстове с олющена боя. След това кръстовете станаха повече, но пък растителността наоколо намаля. Накрая излязоха на гол, почти незает парцел. Тук спряха край прясно изкопан гроб, който гробарите бяха прикрили с полиетилен, за да не се пълни с вода.

Докато хората от процесията се придвижваха и наобикаляха гроба, Рейн незабелязано се промъкна до ковчега. Неочаквано усети, че някой го ръчка в гърба. Беше пак същата разплакана жена.

— Вземете — и му подаде голям черен чадър. — Сега ще вдигнат капака на ковчега. Не бива да се измокри.

Трябваше да се подчини.

Скоро се появи свещеникът, придружен от няколко бабички, които веднага тихичко запяха.

Сложиха ковчега на специална желязна стойка и го отвориха. Майката и останалите близки високо заридаха, а свещеникът запя с плътен баритон.

Дъждът се усили и сега Рейн беше доволен, че му бяха възложили да държи чадъра, който прикриваше не само покойника, но и него.

Докато траеше опелото, успя добре да разгледа Бурцев. По лицето му не се забелязваха никакви следи от болест, съвсем свежа, младежка кожа. Никакъв синкав оттенък от цианоза, така характерен за сърдечно болните след смъртта. Дори сега, при студения вятър, кожата й не бе добила мъртвешката восъчна бледност. Но най-важното бяха устните. Един опитен лекар може по устните да разчете цялата „история на заболяването“. А устните на Бурцев имаха нормален виненочервен цвят. По всички признаци той изглеждаше като един напълно здрав човек.

„Естествено — разсъждаваше Рейн, — това не може да се твърди с абсолютна сигурност. Но че младежът никога не е имал проблеми със сърцето си, бих потвърдил дори под клетва. Разбира се, не би било зле да се погледнат зениците…“

Свещеникът завърши погребалната служба и роднините започнаха един по един да минават покрай ковчега. Дъждът ставаше все по-силен и прощалната процедура вървеше доста бързо. Само майката дълго не искаше да се откъсне от тялото на сина си. Взеха да я увещават да тръгне, но тя внезапно изписка нещо и прегърна главата му, при което измести възглавничката. Започнаха да я утешават и лекичко да я изтеглят настрани. Тогава Рейн съгледа малка раничка в лявото ухо на покойния.

Може би нямаше да й обърне внимание, но набитото му око веднага забеляза необичайния й вид. В центъра на малкото колкото главичката на кибритена клечка възпаление ясно изпъкваше бяла точка. Такава раничка може да се появи например ако се бодне ухото с нажежен шиш. Мястото на изгарянето тутакси ще побелее, а след известно време ще се зачерви наоколо. Раничката беше съвсем прясна. Но при всички случаи не би могла да причини смъртта.

Заковаха ковчега и го спуснаха, след което бързо го засипана с пръст, за да не се напълни гробът с вода. Отгоре подредиха венците от изкуствени цветя. Пръстта наоколо вече се превръщаш в непроходима кал и близките на покойния забързаха към автобусите.

По пътя към изхода на гробищата Рейн събра кураж и пепита една от познатите му лелки:

— Извинете, от какво умря Игор?

— Ама вие не знаете ли? — учуди се тя. — От сърдечен удар. Така поне каза лекарят. Изглежда, момчето се е нервирало нещо. Имаше някакви неприятности в работата. Навярно сте в течение. И вие работите на пристанището, нали? Стюард на ферибота?

Рейн едва не подскочи от изненада, но бързо се овладя.

— Това е то — продължи лелката, — а между нас казано, каква сърдечна недостатъчност може да има едно двайсет и три годишно момче? Откъде? Ето какъв стана животът. Мисля си, че всички болести са на нервна почва. И Игор умря от нерви. Майка му каза, че е разговарял по телефона и така е умрял.

Лелката бръкна в чантата си за кърпичка.

— Наскоро някой му подари тоя телефон… Той е от ония… Как ги казваха? Дето нямат жици? С някакво странно име. Нещо свързано с птичките…

— С птичките? Да не би да е клетъчен?

— Точно така, клетъчен. Наизмислиха всякакви глупости. Само вреда има от тия боклуци.

— А кой му го подари?

— Не знам. Разправят, че била приятелката му, Дита.

Когато Рейн си тръгна към хотела, вече бе започнало да се мръква. Чувстваше се ужасно уморен, обущата му тежаха от кал, по панталоните му бяха полепнали парчета глина, но въпреки това той смяташе, че денят му не бе минал напразно. Беше успял да научи, че Бурцев е работил на пристанището, а следователно имаше вероятност да е бил замесен в катастрофата. Освен това неочакваната му и загадъчна смърт будеше големи подозрения. Рейн усещаше, че е попаднал на някаква следа.

— Бихте ли ми казали колко е часът?

В Талин сега рядко можеше да се чуе руска реч на улицата. Дори онези, които не знаеха естонски, се стараеха да го говорят, макар и с акцент. Така че въпросът прозвуча на Рейн неочаквано и той се постресна, защото мъжът, който го зададе, беше скрит в сянката на стария чинар, засаден тук може би още при основаването на града.

Рейн погледна часовника си, ала не успя да отговори. Нечии железни пръсти го стиснаха за гърлото и го повлякоха в мрака…