Фридрих Незнански
Късните новини (2)

Гръмовитият глас

Тук въпреки всичко го наричаха „руснака“. Отначало Рейн се ядосваше, доказвайки, че няма нищо общо с Русия, че е от Талин, чистокръвен естонец, но шведите, след като изслушваха твърде разгорещените според тях обяснения на младия лекар, учтиво се усмихваха и продължаваха да го наричат руснак.

А Рейн бе напуснал страната доста отдавна, но и по онова време вече не съществуваше СССР, Естония най-сетне бе станала независима, и точно заради това той се засягаше.

Впрочем по отношение на всичко друго нямаше защо да се чувства оскърбен. Доста бързо получи работа, наложи се наистина да изкара квалификационни курсове с доста сложен изпит, а после всичко тръгна по вода. Наскоро откритата католическа клиника тъкмо набираше лекари, владеещи балтийските езици — много емигранти от Естония, Латвия и Литва се бяха преселили в Швеция.

За съжаление тези хора почти не знаеха езика и не можеха да обяснят страданията от болестта си. Шведите бяха намерили най-разумния вариант. За медицинския персонал наеха пак такива емигранти.

Между другото днес и Рейн Мяяхе беше зает именно с имиграционните въпроси.

Всъщност той отиваше на пристанището да посрещне майка си. Тя най-сетне се бе решила да дойде при него в Стокхолм. Наистина това стана едва след като умря бащата на Рейн, старият Вит Мяяхе. Старият никога нямаше да я пусне, пък и той самият дори за един ден не би заминал от Естония.

Разбира се, не ще и съмнение, че именно Рейн трябваше да отиде в Талин да вземе майка си, но, първо, той ходеше на работа — отпуск не му даваха — и второ, сега правеше постъпки за имиграционните документи. Майката не беше дала още своето съгласие да остане при сина си, но Рейн разумно бе преценил, че ако все пак успее да уреди нещата, всичко вече ще е готово и ще останат само някои дребни формалности. А че ще придума майка си, Рейн дори не се съмняваше. Още повече че предварителната подготовка вече бе проведена от Инга, която майка му просто обожаваше.

Пък и кой би могъл да не обожава Инга? А колкото до Рейн, той беше просто луд по нея. Именно това бе основната причина да не отиде сам да вземе майка си. Знаеше, че Инга ще свърши много по-добра работа. В клиниката я изпращаха при най-капризните болни, тя утешаваше роднините, тя успокояваше децата.

Рейн въздъхна при мисълта за жена си. Вече колко години бяха минали, а той все не можеше да овладее сърцето си, щом се сетеше за нея.

През последните години не бяха се разделяли за толкова дълго време. Цяла седмица! И ето че тя свършва, а Рейн отива на пътническото пристанище. Там ще посрещне най-скъпите за него същества на света — майка си и жена си!

Ако наистина беше руснак, Рейн щеше да натисне до дупка газта на своето волво и като птица щеше да прелети останалото разстояние до пристанището.

Но Рейн беше дисциплиниран гражданин на Шведското кралство, затова спокойно караше колата в средната лента, без дори да се ядосва особено на огромния черен буик, който спираше пред всеки потенциален минувач.

Този навик — да пропуска пешеходците винаги и навсякъде, колкото и да бърза — Рейн не бе добил веднага. Тоест доби го тъкмо отведнъж, и то след един твърде неприятен инцидент. В Естония не беше карал кола, но често пътуваше с такси. А тук, след като се блъсна с пълен ход в задницата на един голям мерцедес, спрял, както тогава се стори на Рейн, без никаква причина, беше глобен безпощадно. Всъщност мерцедесът бе пропускал пешеходци.

„И все пак съм си руснак — с усмивка си мислеше сега Рейн. — И в лошия, и в добрия смисъл. Май шведите не обичат да правят така. Пък и естонците също…“

Буикът за пореден път спря, макар че нямаше никакъв пешеходец. Рейн се огледа, търсейки причината, и тогава чу пронизителния вой на сирена. Кой знае защо този вой му подейства неприятно. Изобщо полицейската сирена е съмнителен източник на оптимизъм. Но човек някак бързо се успокоява, че не са тръгнали да гонят него. Този път кой знае защо Рейн се изнерви. И разтревожи.

Тревогата му се засили, когато покрай изтеглилите се встрани автомобили профучаха не полицейски коли, а линейки на „Бърза помощ“. Те отиваха към пристанището.

Рейн забеляза, че в съседните коли хората започнаха да проточват вратове, май в този час мнозина бяха тръгнали да посрещат ферибота „Рената“.

От този миг нататък черният буик се движеше по-бързо. Рейн дори забеляза, че той не спря пред жената с детска количка, която чакаше на банкета.

Рейн също започна да търси луфт в съседните ленти, за да изпревари по-бавните коли. Още няколко автомобила забързаха след него. Къде ли бе изчезнала шведската дисциплинираност?

Рейн и сам не можеше да си обясни какво става, защо всички, включително и той, изведнъж така се разбързаха? Не можеше дори да допусне мисълта за нещо лошо.

Навярно човешкото съзнание е така устроено, че предчувства лошото, но от жалост към своя притежател му дава известно време, за да се подготви за страшната вест.

В сградата на пристанището хората не вървяха, дори не тичаха, а направо препускаха. От гишето за информация — към някоя мярнала се униформена фуражка на полицай или на пристанищен служител.

Рейн неволно се включи в това лудешко търчане, като пътем дочуваше откъслечни, неясни, смътни и поради това още по-страшни новини.

Нещо се е случило с „Рената“…

Вече три часа няма известия от нея…

Изпратени са хеликоптери…

Отплавали са спасителни екипи…

Фериботът е изчезнал…

Срещаха се и по-успокояващи новини. Дори те бяха като че ли повече.

„Рената“ се е отклонила от курса…

Имало е кратка буря, мъгла, нещо се е случило с навигационните уреди, но сега всичко се е нормализирало…

Вече са изпратени влекачи да я посрещнат при навлизането в акваторията на пристанището…

Ала тези ободряващи съобщения ставаха все по-малко. А тревожните — все повече.

На стълбището към администрацията неочаквано се появи някакъв мъж, който привлече всеобщото внимание. Тълпата посрещачи се втурна натам.

Отнякъде се струпаха невероятно количество репортери. Те тикаха в лицето на важната клечка микрофони и камери и се надвикваха, а началникът припряно бършеше лицето си и само жално се усмихваше.

— Какво се е случило? Кажете най-сетне! — провикна се зад гърба на Рейн някой с гръмовит глас.

И изведнъж шумът утихна.

Началникът сведе глава и произнесе:

— По последни наши сведения фериботът „Рената“ не е намерен в предполагаемия квадрант.

— Какво ще рече това? — отново забоботи същият глас. — Отклонили са се от курса?

— Може би…

— Да не са… потънали? — задави се в собствената си догадка гръмовитият глас.

Важната клечка не отговори, само наведе главата си пак.

Тълпата изведнъж започна да напира напред. Настъпи страшна олелия. Началникът се втурна по стълбището нагоре, гонен от журналистите.

А множеството се люшна в друга посока, към огромния телевизионен екран, на който изведнъж се бе появило лицето на същия началник и се повтори току-що случилата се сцена. След миг на екрана се появи лицето на водещия, който печално произнесе:

— По сведения на нашата телевизионна компания естонският ферибот „Рената“ е потънал на сто и двайсет мили от пристанището. Ето какво заснеха нашите репортери от борда на хеликоптера…

— Н-е-е! — писна женски глас.

Рейн затвори очи. Това е невъзможно. Такива неща изобщо не се случват. Не, хората не загиват така.

Майка му и жена му са живи!

Той отвори очи. На екрана се виждаха сиви вълни, няколко катера, цепещи през тях, и голям червено-бял спасителен пояс, полюшващ се върху водата.

„Рената“ — пишеше на него.

Рейн се промъкна през тълпата и излезе от пристанището. Сам не можеше да си обясни защо го направи — сега не биваше да си тръгва оттук.

Тогава съгледа един огромен мъж, който удряше с юмрук върху черния лак на буика и ридаеше колкото му глас държи.

Това беше същият онзи с гръмовития глас.