Фридрих Незнански
Късните новини (54)

Наполеон

Пътувахме дълго. И то толкова дълго, че накрая ми писна.

Шофьорът даваше газ като луд, макар Принца да го бе предупредил, че за никъде не бързаме.

Мисля, че просто искаше да се изтежкарее. Един вид, да се изфука: глейте ме колко съм велик, карам мерчо шестстотин и от нищо не ми дреме. Изпреварваше колите с такава скорост, че още малко, и щяхме да хвръкнем. Едуард Николаевич клюмаше глава на предната седалка. И слава богу, защото с него вечно бях на тръни, че пак като курдисан ще вземе да ми обяснява, че дъждът валял от небето, а пък слънцето греело през деня.

Право да си кажа, напоследък ми беше писнал с неговите нравоучения. Когато порасна, със сигурност няма да ставам такъв досадник. За нищо на света!

С една дума, към дванайсет часа вече пристигахме, защото Едуард Николаевич се събуди, обърна се към мене и като вдигна пръст, тържествено попита:

— Усещаш ли?

— Какво? — не разбрах аз.

— Не „какво“, ами вземи се поогледай настрани — хапливо ме подкани той.

Огледах се. Наоколо имаше полегати хълмове, обрасли с трева и тук-там с храсталаци. В далечината се виждаха някакви къщурки сред дърветата. Нищо особено.

— А паметника не виждаш ли? — попита ме Принца.

— Виждам го — отговорих.

— Това е той.

Кимнах, макар че нищо не разбирах. Какво ме грее тоя паметник, да му се чудиш на акъла!

— Преди, кажи-речи, двеста години, твоите прадеди са воювали тук за величието на Руската империя — обяви Едуард Николаевич. — Помниш стиховете: „Нали бе, чичо, е пленена не току-тъй…“

— Какво току-тъй? — попитах аз.

— В наши дни нищо не става току-тъй — захили се шофьорът. — За всяко нещо се брои сухо. Колкото изброиш, толкоз ще получиш.

— Млъкни, профан такъв! — кресна му Едуард Николаевич и фукльото млъкна, а усмивката му застина на устата. — Чел ли си Лермонтов, великия руски поет? — обърна се към мен Едуард Николаевич.

— Вероятно съм го чел — отговорих не съвсем уверено.

— „Вероя-атно!“… — с блеещ глас ме имитира той. — Кой те е възпитавал?

Обидих се.

— Сега защо се заяждате? — измънках и се обърнах към прозореца.

— Е, добре де — каза Принца, — не ми се цупи. Децата не бива да се сърдят на родителите си.

Ъхъ, кимнах аз, започна се. И се приготвих да изслушам поредното му нравоучение. Но явно Едуард Николаевич беше днес в особено добро настроение и вместо да ми чете конско, започна да ми разказва, че през дванайсета година миналия век на това място е имало грандиозна битка с французите. Руснаците победили и отстъпили към Москва.

— Е как така? — обади се шофьорът, който също се бе заслушал в разказа. — Щом като сме победили, защо тогава сме отстъпили? Такива работи не стават.

— Това е било хитра маневра.

— Хайде бе! Все едно да свалям някоя мадама, която все не ми бута, и накрая, когато вече съм я тръшнал по гръб, та дори съм си разкопчал дюкяна… вместо да й се кача, ставам и си тръгвам. И това не значи, че аз не съм я изчукал, ами че съм направил хитра маневра?

Едуард Николаевич съчувствено го измери с пренебрежителен поглед и поклати глава:

— Никой ли не ти е казвал, Семьон, че изглеждаш по-добре, когато си държиш устата затворена?

Ако аз бях на мястото на Семьон, щях да се засегна, а той — нищо, не му пукаше. Само се изхили и продължи да кара колата, като от време на време се заглеждаше в насрещните коли, когато види зад волана някоя боядисана фльорца.

— Знаеш ли кой е Наполеон? — попита ме Принца.

— Знам.

— Кажи тогава.

— Той е пълководец.

Шофьорът избухна в смях, сякаш съм изтърсил някоя мръсна дума.

— Веднага си личи, че не къркаш, братле — не се сдържа той и даже се обърна към мене. — Това е коняк, хлапенце! Страхотно скъп коняк!…

— Гледай си пътя, Семьон! — сряза го Едуард Николаевич вече със стоманени нотки в гласа. — Наистина има такъв коняк — каза ми той, — но е бил наречен така именно в чест на император Наполеон Бонапарт. Велик човек, но неоценен приживе. Изобщо приживе никой не получава достойно признание — въздъхна Принца и се замисли.

Струва ми се, че се досетих какво имаше предвид.

— Сега надясно — заповяда той и шофьорът послушно зави по един междуселски път.

Едуард Николаевич започна да се взира в далечината, а след малко усмихнато съобщи:

— Ето ги моите юнаци, там са, чакат ме. Същинска армия, нали? — пак се обърна към мене. — Максим, съгласи се, че е хубаво човек да започне голямо сражение на бородинските хълмове, разбира се, казано символично.

Побързах да кимна, за да не вземе пак да ми обяснява.

„Армията“ се беше разлегнала на тревата. Всички си бяха свалили ризите и потниците, и приличаха на слънце и без това бронзовите си тела. От пръв поглед видях колко мускулести са тия мъже, един от друг по-яки. Не бих искал да се сблъсквам с никого от тях по тъмно. Макар че и денем няма да ми е приятно.

Когато нашата кола приближи, „армията“ доста мързеливо и мудно взе да се надига и да се строява в криви редици. Преди шофьорът да е натиснал докрай спирачките, Едуард Николаевич широко разтвори вратата и скочи с такъв вид, сякаш че наистина е знаменит пълководец и на негово име е кръстен коняк.

— Здравейте, момчета! — бодро извика той.

Вместо обичайното „здрав-гав-гав!“ както реват войниците по парадите, се чу едно вяло „здрас-сти“.

— Как е настроението? — продължи той.

— Нормално.

— Готови ли сте за бой?

„Армията“ се спогледа помежду си с някакво недоумение и снизходителност.

Ако и Наполеон е бил посрещан от войниците си с такава готовност и радост, мога да си обясня защо е загубил Бородинската битка.

В същото време към Едуард Николаевич бързо заситни някакъв плешуга, честно казано — само кожа и кости, с татуировка на едната ръка във вид на гола мадама. Взе да му шушне нещо на ухото. Отначало Принца съсредоточено го слушаше, после ме погледна… ама не както обикновено, а някак много особено, внимателно, сякаш ме изучаваше или нещо подобно. Така ме гледаха баровците, когато преценяваха дали да ме пуснат да им мия прозорците и няма ли да им свия нещо. Но в погледа на Едуард Николаевич нямаше подозрение, а точно внимателен интерес. С една дума, странен поглед.

После пак се заслуша и взе да кима, след което с жест отпрати плешугата в „армията“ и се изпъчи.

— Ела при мен, синчето ми — каза той и ми се усмихна.

Изненадах се. Нарече ме „синчето ми“. Според мен това се случваше за пръв път. Отидох и застанах от лявата му страна. Виждал съм по картинките така да стоят при пълководците техните заместници… или както там им викат. Оръженосци може би…

— Е, какво, момчета? — каза Едуард Николаевич и обгърна с поглед своята „армия“. — Сигурно сте се затъжили за големите дела, а?… Днешният ден е забележителен и дори времето е хубаво, сякаш специално за нас. Може би някога на това място ще се издигне още един паметник — в памет на този ден. Може би и вашите имена ще се четат на него.

„Армията“ слушаше и пристъпваше от крак на крак. На мястото на Едуард Николаевич аз не бих се доверявал на тия странни мъже. Мрачните им необръснати физиономии ми напомняха с нещо мутрата на маминия любовник, когато ставаше сутрин след голям запой. С кръвясали очи и воняща уста. Но сега, слава богу, бях далеч от „армията“ и не усещах вонята.

Та „армията“ се почесваше и тъпчеше на място, а един, който бе риж и луничав, така се прозяваше, че цяла гарга можеше да му влезе в устата.

— Юнаци — продължи Едуард Николаевич, — аз съм убеден, че ще се гордея с вас. И вашите деца ще се гордеят с вас. И внуците ви. И правнуците…

— И съседските курви — обади се някой и „армията“ дружно зацвили.

Отначало Едуард Николаевич май доста се ядоса, но после се помъчи да се усмихне и се престори, че шегата му е харесала.

— Те също! — извика с въодушевление. — Ще ги яхате като жребец — кобила, а през това време те ще се гордеят, че си имат работа не с разни мухльовци, а с истински мъжаги. А какво по-важно има за един мъж, ако не страхопочитанието на жената?

„Армията“ закима. Както изглежда, разговорът, минал на тема за мадамите, почна да им харесва.

— Искам да се отнесете към предстоящото начинание с максимална сериозност. От това зависят твърде много неща. Стегнете се, юнаци! Чакат ви велики дела! — Едуард Николаевич ме погледна, сякаш беше много горд с думите си. Намигна ми и тихо добави: — Нали така, синчето ми?

— Ъхъ — кимнах. Пак ме нарече синче. Но защо? Нима сериозно е решил да ме осинови и тогава… къщата, колата и всичко това ще принадлежи и на мене?…

Естествено, зарадвах се. Да не би вие на мое място нямаше да се зарадвате?… С една дума, привечер се върнахме на Николиния хълм. След като беше вдъхновил „армията“ за някакви си неизвестни, но много важни дела, Едуард Николаевич ме беше разкарвал по някакви хълмове и хълмчета и като сочеше с пръст някакви дерета и други такива работи, досадно разказваше кой откъде е стрелял и накъде е бягал. Направо да речеш, че лично е присъствал на тая битка. Герой от Бородино!

Та значи върнахме се вкъщи, бях пукнал от глад и веднага се хвърлих да набивам. Натупанчих се яко и се тръшнах на фотьойла до камината. Да ме бяха видели сега мама и нейният любовник, щяха да се пукнат от завист.

Едуард Николаевич пусна телевизора и взе да гледа новините. Не мога да си обясня как не му писва да гледа и да слуша едно и също всеки ден. Неочаквано скочи и наду звука докрай.

— … сведения, че генералът е загинал. Тази сензационна вест съобщиха днес много информационни агенции, не само наши, но и по цял свят. Неговата гибел бе потвърдена от личния му телохранител, който в момента на експлозията се е намирал в съседното помещение…

Едуард Николаевич престана да слуша и с бързи крачки взе да снове из стаята. Напред-назад, напред-назад — направо ми се завъртя свят, като го гледах как крачи от единия до другия ъгъл.

— Какво се е случило? — предпазливо го попитах.

— По света винаги се случва нещо — дълбокомислено изрече той. — Важното е да не се случи с тебе, синчето ми.

Не стоплих много-много, ама за всеки случай кимнах, току-виж, не дай Боже, вземе пак да обяснява. Тихо станах от фотьойла и излязох на двора.

Вечерта беше тиха и прохладна. След днешната жега това беше като по поръчка. Разходих се с колелото веднъж-два пъти около къщата, като подрънквах със звънчето, и го зарязах. Тъкмо бях решил да се прибирам в стаята си, когато чух някакъв тих звук — като че нещо потропваше или скърцаше. Тоя звук се чуваше от прозорчето на мазето.

Видях тъничка пръчка, която се движеше по стъклото. Ясно, това беше Алла. Надникнах и различих едрото й тяло, беше вдигнала глава нагоре.

Захапала между разранените си устни пръчицата, Алла въртеше глава, за да драска с нея по стъклото. Не можа да разбере веднага, че съм клекнал до прозорчето и че това съм аз.

Само направи слабо движение, като че ме молеше да сляза.

Нещо хич не ми се приказваше с нея, но тя така умолително ме погледна, че направо я съжалих. В края на краищата днеска имах хубав ден, Едуард Николаевич бе започнал да ми казва „синчето ми“ — защо пък да не й направя кефа и на нея, да й вдигна настроението. Разбира се, доколкото това е възможно в нейното положение.

Тихо влязох през задния вход и крадешком минах покрай камината към вратата за мазето. Едуард Николаевич май нищо не усети. Водеше някакъв телефонен разговор. Крачеше със слушалката до ухото напред-назад по килима, сумтеше тежко и кимаше. Беше намръщен от напрежение. Явно разговорът беше сериозен.

— Да-да! — викна той и махна със свободната ръка. — Нали това ти казвам! А сега само напред! Сега нищо не може да ни спре!

Искаше ми се да чуя какво друго ще каже, но ме хвана шубето, че ще ме забележи и няма да мога да сляза при Алла. Затова се отказах от телефонните му тайни и слязох по стълбата в мазето.

Предпазливо дръпнах резетата, за да не вдигам шум, и отворих тежката желязна врата. Алла седеше на пода и ме гледаше с горящи в полумрака очи.

Помислих си, че сигурно е ужасно мъчително да седиш така на студения цимент, и то в такова неудобно положение. С белезници на ръцете, прикована с верига към стената. И да чакаш неизвестно какво. Разбира се, Алла сама си е виновна, но въпреки това ми стана жал за нея.

Един ден, когато отворихме дума за нея, Едуард Николаевич ми каза:

— Всеки със своята съдба, запомни това, момчето ми. Решиш ли да си променяш съдбата, значи да хвърлиш предизвикателство на Бога. А тая дама има такава съдба, защото е глупава. Защото не знае с кого е тръгнала да мери сили. И ето че Господ я наказва.

Аз пък виждах известна разлика между Божието наказание и юмруците на дебеловратите горили, но си затраях, не му възразих.

А сега вече си мисля, че е трябвало. Може Алла наистина да беше глупачка, но защо трябваше да седи тук, на тоя влажен цимент? Така може да изстине.

— Максик — тихо промълви тя, като едва отлепи спечените си устни, — ти ли си?

— Разбира се, че съм аз — отговорих, — кой друг може да е?

— Добре, че дойде.

— Как си?

— Чудесно.

— Донесох ти едно резенче ананас. Вземи — сложих в ръката й жълто като кехлибар сочно резенче, което предвидливо бях взел от чинията във вестибюла. Алла го вдигна до носа си и го подуши.

— Вкусно мирише — усмихна се едва.

— Не го мириши, яж.

— Не ми се яде.

— Минаваш се.

— От сто години не съм хапвала ананас — каза тя.

— Ето, сега можеш да хапнеш.

— Винаги ли така хубаво те хранят тука?

— Винаги. Дават ми и стриди. И трюфели. И барбекю — започнах да изброявам по памет тези малко познати думи, които понякога чувах на масата.

— Барбекюто е сос — каза Алла.

— Сос де, нали и аз това казвам — кимнах и се изчервих. Кофти е, когато някой те излови на място. Пък после ме хвана яд. — Е, хайде, аз тръгвам.

— Чакай — примоли се тя, — остани при мен още малко.

— И защо?

— Просто така… Едуард Николаевич вкъщи ли е?

— Да — казах, — говори по телефона.

— По телефона — замислено кимна тя. — Едуард Николаевич е доста ангажиран човек.

— Да, така е. Представи си, днес успяхме да идем с колата до едно много далечно място извън града и да се върнем.

— Далечно място извън града?

— Да. Където е била Бородинската битка. Където руснаците са победили французите, а после са отстъпили към Москва.

— Така ли било? — насмешливо възкликна Алла. — Значи Едуард Николаевич се е заинтересувал внезапно от историческите местности?

— Не виждам нищо смешно — отсякох аз. — Едуард Николаевич добре познава историята. И стихове знае. И за Наполеон.

Алла шумно въздъхна.

— Ерудиран човек — каза тя. — Май излезе, че не ти е баща, а?

— Откъде го измисли? — избухнах аз.

— Ами научих го. Оказва се, че изобщо не си му син.

Сложих ръце на кръста и натъртено заявих:

— Той ме смята за свой син. Даже вече ми вика „синчето ми“. Каза, че ще ме осинови.

— Я виж ти. Това не е съвсем в стила му. И защо ли се е разчувствал така?

— Защото му харесах!

— Ясно. А къде са истинските ти родители?

— Има ли значение!?

— Те знаят ли, че иска да те осинови?

— Може пък и да знаят, тебе какво те засяга?

Пак въздъхна високо и поклати глава.

— Що за странни родители са те, щом като не ги е грижа за собственото им дете? Аз не бих могла така.

И се замисли за нещо свое, но аз се чувствах много обиден, че не ме смята за законен наследник на Едуард Николаевич.

— Той ще ме осинови — повторих аз — и тогава другояче ще ми заприказваш, разбра ли?

— Жалко — произнесе тя.

— Какво му е жалкото? — не я разбрах.

— Жалко за твоите родители. Може би вече ги няма.

— Е как така ще ги няма?

— Ами така. Кой ще разреши да бъдеш осиновен при живи родители?…

— Едуард Николаевич ще го уреди — казах аз уверено. — Той може всичко.

— Не се и съмнявам, че ще го уреди — съгласи се тя. — Принца умее да урежда наистина всичко. И на всяка цена.

Намусих се. Имаше нещо предвид, но не казваше какво. Пуквам от яд, когато някой вземе да си играе с мен на котка и мишка.

— Да — обадих се, — на всички ще даде пари и ще ме осинови.

— Разпитва ли те за твоите родители? — пак проговори тя.

— Разпитва ме — неохотно потвърдих аз.

— Пита ли те за имената… адреса?

— И какво от това?

Алла затвори очи и известно време стоя съвсем неподвижна. А после каза:

— Няма да се изненадам, ако са вече на оня свят.

— На кой оня? — не можах да чактисам веднага.

— На оня — многозначително произнесе тя.

— Глупости! — креснах аз. Най-сетне бях стоплил. — Майната ти!

Искаше ми се да я ударя, да запратя нещо по нея, да й причиня болка.

— Казвал ли ти е някога, че щом като притежава нещо, ще го има изцяло и с никого няма да го дели? Че властта е като бременност, не може да бъде малко?

— Да допуснем… — намръщих се. Ако трябва да съм искрен, Едуард Николаевич неведнъж ми го бе повтарял, едва ли не дума по дума. Дори се смутих: къде и кога е могла Алла да ни подслушва?

Алла се усмихна и се облегна назад.

— Много естествено, че ще каже нещо от този род… — замълча и отново се замисли. А после продължи: — Не биваше да му разказваш за родителите си. Разбира се, ти не си предполагал, че Едуард Николаевич… че той… — Тя пак прекъсна по средата на изречението, но след миг изтърси: — Не биваше да го правиш!

Заболя ме главата. Чувствах, че говори за нещо ужасно, че съм направил някаква непоправима грешка, но се мъчех да отхвърля тази мисъл.

— Лъжеш! — креснах аз. — За всичко лъжеш! Той е добър човек, а ти си една глупачка! За всичко си виновна ти! Ти ме открадна! Всичко е заради тебе!

— Искаш ли — започна тя, сякаш не ме чуваше — да се хванем на един бас: ако изляза права и с твоите родители се е случило нещо, ти ще ми помогнеш да избягам оттука. Сам ще се увериш, че твоят Едуард Николаевич е убиец.

— Лъжеш! Лъжеш!

Излязох от задушното подземие и за секунда се качих горе. И забих глава право в корема на Едуард Николаевич.

— Какво е това? — недоволно възкликна той. — Вкъщи не се препуска така!

— Каза, че сте убили родителите ми!

— Кой?

— Алка.

Той направо позеленя. Никога досега не го бях виждал такъв. Хукна надолу, ръмжейки като звяр.

— Мр-р-ъсница! Куч-чка! — крещеше той и аз чувах силни удари и стонове, после и някакво злобно съскане.

Нищо вече не разбирах, освен едно. Тя беше права. Беше казала истината! Тая мисъл пулсираше в главата ми, когато слизах по стълбите на площадката пред вратата. Пинчър с лай се нахвърли срещу мене, аз отскочих и в същия миг ме хванаха нечии ръце. Беше шофьорът Семьон.

— Спокойно, спокойно — повтаряше той, докато ме влачеше към къщата.

Принца стоеше на вратата и се усмихваше, а очите му бяха кръвясали от гняв.

— Синко — каза той, — защо правиш така, нима й повярва, сине? Та тя е голяма мръсница, усойница, открадна те от мене, а сега иска да те излъже, да те прати за зелен хайвер. Никога недей да вярваш на крадците! — заключи той, като помаха пръст.

Отведоха ме в спалнята ми.

Седнах на леглото, главата ми бучеше, мислех си само за едно: убили са мама и любовника й. Да му се не види, никога не бих помислил, че тая вест така ще ме зашемети и отчае. Нямаше я вече моята майчица! Останах вече съвсем сам на света.

— Постой засега на вратата — чух гласа на Едуард Николаевич. — Момчето е впечатлително, току-виж избяга през нощта, а после върви го търси.

— Разбира се — отговори Семьон.

С една дума, ми беше отрязан пътят през вратата. Седях и разсъждавах какво да правя по-нататък. Ще избягам! Ще избягам, и толкоз!

Когато всички си легнаха и къщата утихна, а навън беше тъмно като в негърски задник, аз тихичко отворих вратата на стаята си и надникнах в коридора. Нямаше никой. Слязох на пръсти долу и тръгнах към вратата на мазето. Но не отивах при Алла. Сега нямах време да се разправям с нея. Заслизах по стъпалата на безкрайното стълбище. Знаех къде отивам.

Вагонът си стоеше на старото място. Опитах се да отворя вратата на кабината, но беше заключена. Направо ми прилоша, когато си представих, че ще трябва да се върна обратно, крадешком да се промъкна в стаята и да си легна в онова пухено легло, сякаш нищо не се е случило. Ааа, не! Никой не може да постъпва така с мене!

Слязох на релсите и тръгнах навътре в тунела. Не се замислих къде ще ме отведе. Важното беше да избягам от тая къща. Завинаги.

Накрая мъждивата светлина отзад съвсем изчезна и всичко наоколо потъна в непрогледен мрак. Чувах само стъпките си и прекъсващото си тежко дишане. Мракът ме обгърна.

 

 

Който е наблизо…

 

Грязнов арестува олимпийските медалисти Емелянов и Цаликов още в самолета, но вече във въздушното пространство над Русия. По-късно неведнъж се кълнеше, че ако някой от двамата беше станал олимпийски шампион, просто нямало да има сили да го направи.

Той беше страстен запалянко. По-късно очевидци разказваха, че никога дотогава не са срещали по стрелбищата толкова яростни запалянковци. Обикновено там ходели повечето възрастни намръщени ловци. Грязнов викал, пляскал, дори по някое време си намерил отнякъде мегафон, но не му позволили да го използва. Така или иначе той все пак успял да изкара от релси съперниците на Емелянов и Цаликов. Без да имат възможност да вникнат в смисъла на руските засукани изрази, те се смутили и дали възможност на младите нагли руснаци, които, меко казано, не били кой знае какви фаворити, да наберат доста точки и да се откъснат напред. За съжаление обаче на втория решаващ ден от състезанията се разбрало, че Грязнов чисто и просто е прегракнал. Така че Цаликов и Емелянов веднага взели необяснимо да се излагат. Но все пак набраните точки им бяха стигнали за сребърния и бронзовия медал. (Само за половин ден Грязнов се беше откъснал от спортните трибуни — оная сутрин, когато беше узнал за избухналата бомба в Олимпийския парк, и бе отишъл да обмени опита си с ченгетата от ФБР, издирващи терориста, убил един човек и ранил десетки зрители на олимпиадата в Атланта.)

Това особено обстоятелство му помогнало при първия и последен разпит, който започнал още в колата, на път към Московската криминална милиция. Фактически преди още да пристигнат там, Грязнов успял да изясни, че хипотезата на Турецки се потвърждава: Емелянов и Цаликов, тези добри професионалисти, все пак са били само изпълнители. Използвал ги е човек по прякор Терапевта, голям приятел на Поляков и малко по-малък — на Герат Климов. След съответното нареждане на Терапевта те заминали първо за Сочи, а по-късно, когато попаднали под разпореждането на господин Поляков, набързо отскочили до Далечния изток. Най-любопитното беше, че Поляков наистина не е знаел за тяхното сочинско пътешествие.

Заключението на криминалните експерти за наличието на пръстови отпечатъци по гилзите, намерени от Турецки в Митишчи, и за идентификацията на барутния нагар, окончателно довършило двамата спортисти. „Добре, че Терапевта не беше с нас в Атланта — със задоволство отбеляза Грязнов наум. — Иначе, ако бях задържал стрелците пред очите му, Турецки щеше да ми разкаже играта…“

Нямаше нужда от особени умозаключения, за да се стигне до извода, че това изобщо не е самоубийство. Аутопсията показа, че отначало Поляков е бил задушен в съня си, вероятно с възглавница, а след това вече е било инсценирано, че се е обесил.

— Какво е това, Слава? — проговори Турецки, малко ободрен от задокеанските и тукашните успехи на Грязнов. — Отмъщение за смъртта на Менжега, като се вземе предвид начинът на убийството, или нещо друго? И кой от петимата съкилийници на Поляков е бил палачът? Нима през цялото време под носа ми е имало някакъв действащ агент от вражеския лагер?

— Натурално, прилича на подставено лице в килията на Поляков, как не се сетих да проверя. Но кой би могъл да предположи?

— Точно така, дявол да го вземе! Освен това нали самият Поляков ме помоли да не го затваряме в единична килия. Значи, първо: ти, Слава, започвай да действаш, днес ти върви. Гледай да изясниш кой от съкилийниците на Поляков е бил затворен там след него. И разнищвай нещата колкото се може по-скоро! Става, нали?

Без да губи време, Грязнов излезе от кабинета на своя приятел.

„Защо ме преследва толкова лош късмет? — размишляваше Турецки. — Непрекъснато губим всичките си свидетели. Ту Трофимов във вилата на братя Кирякови застрелва последния жив бандит. Ту… Впрочем, по-късно, когато лично пое разследването в Сочи, тоя стопроцентов оптимист много често губеше доброто си настроение. Добре, така. Трофимов е опитен професионалист, дори докато беше ранен, постоянно се намесваше в разпитите. По-нататък. Поляков стана някак по-затворен, когато Трофимов взе да го разпитва… Хм.

Някой стреля в стаята на Вела, смятайки, че тя не е успяла още да каже, че фирмата на мъжа й е била продадена на Батона. Кой може да е бил?

Ами Вела? Дали знае нещо за Трофимов?“

Потърси я по телефона, но Вела не отговаряше. Е, може и да е излязла, самоуспокояваше се Турецки. Москва предлага на гостите си какви ли не интересни занимания. Пък и можеше да е отишла на конференцията. Но каква роля може да играе Трофимов в убийството на Малахов? И на Герат Климов?

„Ако е забъркан, тогава наистина е обяснимо, че покушенията срещу Вела после спряха — продължаваше да разсъждава Турецки. — Трофимов първи узна, че тя вече е казала за Батона и с нищо повече не може да навреди. А отмъщението не е игричка, с която би се заел пресметлив професионалист като него… Ама не! Дявол знае какви глупости си мисля! Трофимов! Току-виж ми хрумнало, че дори Славка Грязнов може да е замесен! Впрочем той също беше около мен през цялото време…“

В кабинета нахълта Грязнов.

— Лоша работа, Саша, трудно ще се оправим. И петимата съкилийници на Поляков са били затворени след него. Тая работа ще ти отнеме няколко дни.

Той сложи пред Турецки един списък. Турецки въздъхна и бавно зачете на глас:

— Конапатиев С. А., Алейников К. Е., Усолцев П. О., Кварацхелия Г. А., Шибанов А. А., Горбунко П. К. А погледна ли, Слава, за какво точно са били задържани?

— Бегло — намръщено каза Грязнов. — Няма връзка с нашето дело. Кражби, грабеж, хулиганство, мошеничество — все рутинни неща.

— Мошеничество — машинално повтори Турецки. — Разбира се, за мошеничество е бил вкаран Кварацхелия. И аз мисля, че нашият човек е именно тоя грузинец.

— Той не е грузинец — коригира го Грязнов. — Кварацхелия е абхазко име.

— Абхазко ли? Сигурен ли си?

Почти цяла минута двамата слисано се гледаха.

— Трофимов… Беше здраво свързан с оня абхазец. Сам ми каза… — изхриптя Грязнов.

— Да. Трябва да го „приберем“ на Адлерската аерогара. — Турецки погледна часовника си. — Самолетът е още във въздуха.

— Натурално — оживи се Грязнов. — Започвай да организираш приземяването. И на самолета, и на Трофимов. А аз отивам да прибера Терапевта, защото всяко бавене е равносилно на смърт.

Грязнов извади по-голям късмет. Той и оперативната група бяха още на път към дома на Терапевта, когато Турецки научи, че Ту-154 благополучно се е приземил на Адлерската аерогара, но майор Трофимов изобщо не е пътувал с него.

А Грязнов благополучно стигна до Орехово-Борисово, където на втория етаж в петнайсететажния типов блок на Каширското шосе живееше Терапевта.

Двама спецназовци от Службата за борба с организираната престъпност се качиха на третия етаж, за да блокират евентуалното бягство през прозорците. Други двама „качулати“ останаха на първия етаж. Грязнов с още двама и спешно извикания водопроводчик се приготвиха да атакуват вратата. Всички спецназовци имаха вид на някакви извънземни пришълци.

За да придадат по-голяма достоверност на наводнението в апартамента на Терапевта, те започнаха методично да заливат банята през контролната шахта между етажите. Тая работа им отне не повече от десетина минути.

Чу се шум, навярно апартаментът беше вече наводнен. Избутаха водопроводчика напред и той с подгъващи се от страх крака тръгна да позвъни. Но не успя.

Отвътре се чу приглушен гърмеж. Буквално след две секунди вратата се разтвори. От апартамента на Терапевта излезе… майор Трофимов. В лявата си ръка държеше пистолет, опрян в гърба на Вела Климова. Ръцете й бяха завързани отзад, лицето — побеляло от ужас. За разлика от смутения Грязнов Турецки светкавично прецени ситуацията и успя да стреля два пъти. Водопроводчикът, който се бе изпречил на пътя му, се строполи и като в някой филмов екшън се затъркаля по стълбището. Междувременно Грязнов също се беше окопитил и успя да стреля. Беше на четири метра от Трофимов и бе изключено да не улучи. Първият куршум попадна в левия крак на Трофимов, втория — в незаздравялата му ключица. Майорът падна по гръб в антрето.

Същевременно през кухненския прозорец в апартамента нахълтаха спецназовците от горния етаж.

В хола видяха трупа на Терапевта. Грижливо положиха Вела да легне на дивана, защото тя бе изпаднала в шок. Като огледа обстановката наоколо, Грязнов каза с облекчение:

— Сега вече всичко е наред. Натурално.