Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (21)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
На исходе последнего часа, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Фридрих Незнански

Заглавие: Късните новини

Преводач: Минка Златанова

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: „Атика“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: Роман

Националност: Руска

Печатница: „Атика“

Художник: „Атика“

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3833

История

  1. — Добавяне

Десет гилзи

Турецки пристигна от Сочи в Москва на другата сутрин, след като получи заключението от експертизата за спортния барут. Грязнов беше заминал преди него, но с влак, „ако не възразяваш, Саша“.

Майор Трофимов забележимо се възстановяваше, отново си бе възвърнал бодрия дух и доброто настроение: съвсем очевидно беше, че следствието върви към своя край. А пък Вела вече бе съвсем на крака, но Турецки предпочете да не се сбогува с нея, за да не си отрупва съзнанието с излишни самоанализи във връзка… ами във връзка с най-различни неща.

Без да се отбива вкъщи, направо от прокуратурата той потегли към Митишчи, за да посети стрелковата база на олимпийския отбор. Преди това успя да проведе кратък разговор със стария опитен специалист от отдела по балистика в НИИ за съдебни експертизи, както и да вземе снимките на Вячеслав Поляков, поръчани за неговото издирване. Специалистът каза само, че той лично никога не е виждал експерименталния барут „Хамилтън“, но му се е случвало бегло да чуе за тази новост. Тя се отличавала с това, че, първо, е много скъпа и, второ, че по правило се използва за стрелба на далечни разстояния. В такъв случай калибърът на куршума възлизал на не повече от седем милиметра.

— И защо пък са му сложили такова странно название? — беше попитал Турецки.

— Защото стреля културно — бе отговорил специалистът.

В Митишчи го чакаше неприятна изненада: преди два дни представителният отбор заминал за Атланта. Нямаше кого да арестува, нямаше с кого да разговаря. Дори нямаше разсипан по земята експериментален барут.

„На какво всъщност си разчитал?“ — с недоумение се запита Турецки.

Недалече се чуваха приглушени изстрели. Явно някой тренираше на откритото стрелбище.

— Ами сега при нас е детско-юношеската спортна школа — обясни му чистачката в централната двуетажна сграда, където, освен нея нямаше жива душа. — Малките тренират, докато големите са на олимпиадата. Пък и къде ще намерят такива условия… А големите обещаха да се върнат от Америка с десет медала. Разправят, че имали много хубави резултати на последните предолимпийски… как им викаха… квалификации, нещо такова — довърши осведомената чистачка.

— А малките имат ли някакъв треньор? — с надежда, но без настроение се поинтересува Турецки.

— Може и да имат.

Чистачката се носеше с четката по коридора и усърдно миеше, като ту минаваше с бърсалката през краката на Турецки, ту го заобикаляше. След известен размисъл тя го посъветва:

— Потърсете го в общежитието, навярно спи — и махна с ръка към прозореца, през който се виждаше дълъг четириетажен блок, облицован с плочки в неприятен жълт цвят.

— Тук има общежитие? — сепна се Турецки. — И кой живее в него?

— Ами смятай, всички — провикна се чистачката вече от другия край на коридора. — И стига си се разхождал напред-назад да ми оставяш стъпки по митото! Вземеш да им приказваш малко по-човешки — и те веднага тръгват да маршируват през митото! А сетне върви бърши подире им…

Когато излезе от сградата, Турецки усети върху себе си нечий втренчен поглед. Спомни си, че като дете съвсем сериозно си представяше как всеки опитен детектив носи със себе си огледалце и периодично проверява дали някой не го следи.

Тръгна към общежитието, но внезапно чу името си, спря и се обърна. Към него тичаше с разперени ръце непознат пълен мъж, около трийсет и пет годишен, с бейзболна шапка, обърната с козирката назад.

— Александър Борисович! Скъпи! — викна пак мъжът и се опита да го сграбчи в прегръдките си, но той предпазливо се отдръпна. — Не ме ли познахте? — позасегна се шишкото и за всеки случай си свали шапката.

— Щипцин, Петя… — най-после проговори Турецки. — Щипцин, по прякор Щипците. Уникален случай в моята практика, когато фамилното име и прякорът на престъпника съвпадат. Поразителна среща. И какво правиш тука?

— Съвпадаха — коригира го Щипцин и се ухили до уши. — Много вода изтече от онова време, когато общувахме с вас. На миналото съм турил дебел кръст. Само едно не се промени: пак така си припечелвам хляба с ръцете. И точно тука. Сега съм масажист. И то отличен масажист!

— Е, в това не се съмнявам, и като джебчия те биваше, пощипваше яко. Преди петнайсет години вероятно половин Москва ходеше с претършувани от теб джобове.

Поласкан от този комплимент, Щипцин избухна в смях.

— Москва тогава беше по-малка. Пък и в интерес на истината, аз отдавна не съм стъпвал там, макар че е на две крачки. Е, случва се през месец-два да отскоча за малко, колкото да се поразтоваря от излишните пари… и се прибирам като нов. Ама елате да се поизлегнем на тревицата, защо да стърчим тука прави.

Отидоха зад общежитието и се разположиха на меката трева. Тук почти не се чуваше стрелбата.

— И тука не ми е зле — сподели Щипцин, — живея си безгрижно като момченце.

— Вижда ми се малко странна твоята работа, Петя: масажист на представителния отбор по стрелба. Какво ще кажеш, а? За какъв дявол им е на стрелците масаж, питам те. Пръстите им ли разтриваш, или какво? Да им е по-лесно да натискат спусъка?

— Е, то се знае, работата е измислена — кимна бившият джебчия, — ама на мен какво ми пука. Честно си изпълнявам задълженията. А и тук е навалица от началства, както навсякъде, впрочем пък и сауна има, момичета докарват. С една дума, всичко е точно, клиентите са доста, не мога да се оплача. Жалко, че не ме взеха в Атланта, но това, разбира се, щеше да бъде вече съвсем далавера.

— Ясно, добре. Кажи ми сега, къде живееш?

— Ами тука — посочи с ръка шишкото. — Само го наричат общежитие, но иначе квартирките си ги бива, същински апартаментчета. Съвсем сносно се живее. Пък и…

С нетърпелив жест Турецки отново прекъсна бъбривия масажист.

— Познаваш ли всички, които живеят тука постоянно?

— Горе-долу.

— Как мислиш, дали се води някакъв счетоводен разчет на изразходваните при тренировките муниции?

— Със сигурност.

— Кой отговаря за това?

— И той е в Атланта, началник е. Освен мене тука няма никого, сега, докато трае олимпиадата, се водя охрана.

— Къде се намира кабинетът му?

— Ей там, в оная сграда, от която току-що излязохте, на втория етаж, петнайсета стая — усмихна се хитро Щипцин и после направо попита: — Раздразнихте любопитството ми, господин началник! Позволете да се поинтересувам, какво всъщност ви води насам?

— Позволявам — благосклонно се съгласи Турецки. — Нашият живот е прекрасен и удивителен. Навярно ти по-добре от мене знаеш, че тук оръжието е специално. И патроните, и куршумите, и барутът също не са напълно стандартни. Та някои неща от тукашното домакинство неприятно се появиха на съвсем друго място в нашата красива родина. Така че, ще ти бъда много благодарен, ако ме заведеш в тоя кабинет — обобщи Турецки, като наблегна на последните си думи. — Или не, по-добре ще е да направим друго — неочаквано размисли той. — Тука ли бяха проведени последните контролни състезания? Да речем, преди десетина дни?

Щипцин кимна.

— Чудесно. Как може да се разбере кои са участвали в тях?

— От лесно по-лесно, както се казва в едно предаване. Доколкото си спомням, тези контроли се проведоха на стендовете. Нашият представителен отбор се занимаваше със стендова стрелба.

— И какво от това? — нетърпеливо попита Турецки.

— Как „какво“, нали после всички мишени се съхраняват още няколко месеца. Треньорите правят разбор по траектории, разбор на попаденията. Например вие, Сан Борисич, знаете, че професионалните спортисти усещат полета на куршума, нали? Представете си, стои един такъв мъжага със защитни наушници, небрежно отпуснат и съвсем спокоен, и — бум! бум! — натиска спусъка. После отегчено се мръщи, без дори да е погледнал през оптичния прибор, и ядно махва с ръка, с други думи, ясно е, че групирането на попаденията е съвсем калпаво.

— Така, така, добре. И къде се складират простреляните мишени?

— В сейфа.

— В сейфа ли?

— Майтапя се, в треньорския шкаф. Наричат го „гробището“. Представяте ли си колко изстрели са прибрани там? Може да се пречука цяла армия… Сан Борисич — свойски му намигна Щипцин, — а не можете ли да се изтърсите тука, така да се каже, по официалния ред, с цял куп ченгета и кучета?

— Засега не ми се ще да се издавам. Още повече че целият представителен отбор е заминал. Дори все още не зная кого търся — намръщено обясни Турецки и в следващата секунда се порази от тази своя откровеност. Пък и има ли, дявол го взел, някакво значение кой, какво и на кого говори? У нас всички само това правят.

— Едно време никога не съм бил информатор, та сега затова ми е интересно! Само че първо трябва да изчакаме, докато се махне оная Баба Яга с четката.

— Впрочем къде изобщо се държи оръжието и всички останали неща?

— Има един огромен подземен бункер. Всъщност представлява малко градче. Там са и стрелбищата, и спортните зали. И складовете. И сауната.

Иззад ъгъла на сградата се появи момченце на малък велосипед с три колела и се развика:

— Тате! Тате! Мама ти изгори ризата!

— Как така я изгори? — подскочи Щипцин.

— Ми с ютията! — радостно обясни момченцето и изчезна с колелото.

Щипцин ядно махна с ръка и отново седна на тревата.

— Каква ютия, каква мама? — не можа да схване Турецки.

— Това е синът ми — обясни Щипцин. — А майка му съответно ми е жена. Тая глупачка явно е решила да ми глади ризата.

— Значи живееш тука със семейството си?

— Защо се чудите?

— И какво работи жена ти?

— Нищо, гледа сина. А аз съм печалбарят.

— Похвално — кимна Турецки.

Действително високият дървен шкаф беше буквално претъпкан с употребени мишени. На чекмеджетата, в които бяха прибрани, имаше отбелязани дати, а на всяка една от мишените — името на съответния състезател. Това създаваше голямо удобство.

— А сега знаеш ли какво ще направиш? — предложи Турецки. — Иди да видиш в какво положение е ризата ти. Става, нали?

Щипцин се позасегна, но излезе.

Така, дотук добре. Първо ще трябва да се прегледат отчетите с двуседмична давност.

Турецки пресметна, че са стреляли трийсет и двама души. Видът на тези продупчени в десетката мишени, тази невероятна точност при стрелбата, автоматично го навеждаха на мрачни мисли.

Турецки отвори чекмеджето, където бяха прибрани резултатите, показани от спортистите преди десет дни. Те бяха вече трийсет. За по-голяма сигурност прегледа по-отдавнашните отчети. Имената отново бяха трийсет и две.

И така, моментът на истината беше настъпил. Макар че все още нямаше никакви доказателства, Турецки беше почти сигурен, че именно тези минус двама души имат съвсем пряко отношение към убийството на запаления ловец и любовник, собственик на паркера — полковник Малахов.

Дали сега, в този миг, убийците имат някакви лоши предчувствия за намеса на съдбата в тяхното деяние, олицетворена от прецизния следовател, дошъл чак в Митишчи да се рови в старите им мишени? Но какво ли ме интересуват чуждите самоанализи, сепна се Турецки, стигат си ми и моите, дори са ми твърде много. И започна да сравнява имената по изготвените списъци.

Бяха отсъствали майсторите на спорта Емелянов и Цаликов. Сега вече изникваше друг закономерен въпрос. На контролните състезания са били трийсет и двама души, но всъщност не всички са заминали за олимпиадата. Къде ли са в момента онези двамата? И как да го разбере? Турецки погледна през прозореца. Петя Щипцин се мъчеше да разпали някаква скара и досипваше в нея дървени въглища.

— Петя — повика го Турецки, — според теб как мога да разбера кой точно е заминал с представителния отбор?

Петя се почеса по тила. После съобрази:

— Там, в средното чекмедже на бюрото, трябва да има течение на „Спорт-експрес“. Прегледайте го.

В броя преди една седмица Турецки намери общия списък на Всички спортисти, заминали на олимпийските игри. И като стар запалянко се зачете в познатите имена. Волейболисти, лекоатлети, Млуици… Ах, жалко, Садовничи няма да плува. Рано изпадна това момче, много рано. По едно време Турецки усети, че се разсейва, и премина направо към имената от представителния отбор по стрелкови дисциплини. Стрелба с лък. Не, не. Ето, стрелба с огнестрелно оръжие, единайсет души. Траншеен стенд: Цаликов, Емелянов.

Повече въпроси няма, сега им остана само да чакат. Най-важно е да не ги подплашат и да ги държат под око, иначе ще се прекъсне единствената нишка. Защото те всъщност не са самостоятелни фигури, а само изпълнители.

Желая ви успех в Атланта, момчета. Особено след оня ужасен провал на нашия национален отбор на Европейското футболно първенство в Англия. Но пък наистина играха кошмарно, което си е вярно, не може да се отрече…

Сега остана последната решаваща стъпка. Да влезе, без санкция от прокуратурата, в стаите на двамата храбри стрелци от траншейните стендове. Без да обръща внимание на Щипцин, който настойчиво го канеше на шишчета, Турецки го повлече със себе си отново към общежитието.

— Аз съм инспектор и съм дошъл на проверка да видя какво е при вас състоянието на противопожарната охрана, вентилацията, санитарните възли и всичко, което ти дойде наум, разбра ли? Искам да видя къде живеят.

А в същото време си помисли, че в някой американски филм, пък навярно и в реалния живот там, американският Щипцин упорито би се съпротивлявал да наруши границите на личното владение. А този тук хабер си няма, дори се хили. Както изглежда, доста му е дотегнало еднообразието в базата.

Съдейки по всичко, Емелянов и Цаликов бяха неразделни приятели. Дори живееха заедно.

Стаята им можеше да се възприеме за класическо студентско жилище, ако не беше тоталната липса на каквито и да било книги. Затова пък имаше купища видеокасети.

Какво ли би могло да се открие в стаята на хора, които миналата седмица са били в Сочи, а тази — вече в Атланта? Защото едва ли са решили, като последни идиоти, да си пазят билетите от сочинския самолет…

Турецки прегледа всички чекмеджета на бюрото, пребърка джобовете на разни якета, дънки и други дрехи. Не, разбира се, не ги пазеха. Ами обувките? Хм. Той погледна калните обуща. Може и би трябвало да се идентифицира полепналата по подметките кал, като се сравни по състав с почвата на стотици километри оттук, но беше минала седмица, а може би дори две.

Механично отвори още веднъж чекмеджетата на бюрото. Ето, една съвсем обикновена кутия от патрони „Баярд“, но какво от това? Защо пък да не стои тука, руснаците имат навика да пазят всичко. Още повече че в нея се търкалят десетина празни и доста тесни гилзи… Празни гилзи!!

А какво още ти трябва? Я да ги измерим какъв калибър са? Турецки намери линийка и ги измери. Ами да, точно в тези гилзи е имало барут „Хамилтън“. Припомни си какво беше казал експертът: калибърът на патроните с експериментален барут е не повече от седем милиметра. Куршумите, които бяха открити в трупа на Малахов, бяха класически — 7,62 мм. Значи тези изкусни снайперисти просто са използвали своя забележителен и ефикасен барут в стандартни патрони. Но защо ли празните гилзи са толкова много — цели десет парчета?

При този закономерен въпрос Турецки изпита известно притеснение.

— Щипцин, иди да доведеш жена си, ще бъдете свидетели. Намерих тук нещичко. Сега ще направим протокол за обиска, ще запишем в него тази кутийчица и двамата със съпругата ти ще се подпишете, че сте видели как съм я намерил тука. А после ще запечатаме вратата.

— Момент — прекъсна го досега послушният Щипцин, — а аз видял ли съм?

— Видял си, разбира се.

— Ами ако не съм?

— Не ставай нахален, сега не е време за такива номера. Ето, виж, че тя е в чекмеджето.

— Е-е-е — проточи Щипцин, — вътре е, верно. Но сега е вътре. Ами къде е била по-рано?

Той понечи да извади кутията, но не можа. Не по-малко изненадан, Турецки отново вдигна капачката и едва тогава забеляза пирона, с който бе закована за дъното на чекмеджето.

— Вярно, тука е била — веднага се съгласи Щипцин.

В присъствието на двамата съпрузи Турецки изготви протокол за конфискация на веществено доказателство, откова кутията от чекмеджето и я прибра. На сбогуване пожела на Петя и жена му всичко най-хубаво в брачния живот.

„Все пак добри хора са това масажистите — помисли си Турецки вече във влака. — И в Сочи ми помогна оная симпатяга от «Хоризонт», и тука се получи същото. Изглежда, на масажистите това им е в кръвта или е нещо като цехова солидарност.“