Фридрих Незнански
Късните новини (29)

Лош ден

Вчера денят ми започна с приятности.

А аз съм забелязал, че като тръгне с приятностите, значи да не чакам добро.

Пратиха ми един баровец, супермангизлия, с мерчо, златни очила и на ръката с часовник, който струва не по-малко от двайсет хилки в зелено. А може и трийсет. Чувал съм, че тоя часовник — май „Ролекс“ се казваше — е по-скъп от един апартамент в Москва. А знаете как вървят апартаментите в Москва — нито вие, нито аз за цял живот не можем да си го купим. Разбира се, за вас това ще важи само в случай че не носите такъв „Ролекс“, че нямате такъв мерчо с цвят на мокър асфалт, и такава къса подстрижка, сякаш че вчера сте излезли от пандиза като оня баровец.

С една дума, тоя тузар идва при мене, поглежда ме през очилата и ми вика:

— Ти ли си Макс?

— За някои съм Макс, а за други — Максим Николаевич — отвърнах му аз.

Той изпръхтя.

— Е, добре — вика ми, — искаш ли да припечелиш нещо, мой човек?

— Искам, ако се разберем за цената.

— Цената ще е нормална — потупа ме по рамото, — казваш си таксата и я получаваш умножена по две, плюс бакшиша. Можеш ли да умножаваш на две?

— Мога — кимнах. — Мангизите предварително.

От такива зализани финяги мангизите винаги се прибират предварително, щото вече сме патили. Обещават планини от злато, а после ти теглят шута, па и кучетата си насъскат по теб за бакшиш. Имах едно приятелче, Витка, с него често миехме прозорци комбина, та веднъж го извикаха в една вила и там, кажи-речи, цял ден им търкал стъклата, а после пукната копейка не му дали. Пробвал той да им се изрепчи, а те пуснали срещу него овчарката. Дойде си целият изпохапан. Да ти настръхне косъмът, като го видиш, страхотия ти казвам, син-посинял, а месата от ръцете му висят на парцали.

Ама и това още е нищо, виж, Пашка, блондинчето, него пък в задника го гръмнаха на пияна глава, едвам оживя момчето. Голям кеф, а? Да идеш да припечелиш нещо с миене на прозорци, а вместо мангизи — да ти надупчат задника. Извинявам се, разбира се, за тия подробности, ама аз така го разправям, за да не си мислите, че я караме все на долче вита.

С една дума, качих се аз в колата на оня зализаняк да идем да му мия прозорците.

Стигнахме до къщата му, прилично местенце, точно след околовръстното шосе. Гора, тишина, птички пеят, а зад оградата — същински палат, шапката да ти падне. Такива къщи съм гледал само по американските филми. А прозорците — черни, та черни, и веднага ми светна, че е трябвало да умножаваме не по две, а минимум по три, па и това ще е малко. Цялата къща беше прозорци, вместо стени и покрив — главно стъкла.

С една дума — добре се накиснах, викам си, дай Боже до вечерта поне половината да измия.

— Е, приятел — вика ми оня, — хващай се за работа, не губи време.

Ща не ща, извадих аз инструментите и започнах. Качих се на стълбата и взех да мия стъклата с гумата.

Не че се фукам, ама съм си чевръсто копеле, нищо че съм метър и петдесет от земята, при това с вдигнати ръце и чадър. Работя бързо и качествено. В една банка, дето им мих стъклата — а те не бяха пипвани от сто години и бяха само пушилка, сякаш че не е банка, ами въглищарница, — та там ми казаха така:

— Ти, Макс, работиш бързо и качествено. Браво. Пак да дойдеш.

Верно, не ми платиха всичко, отбиха двайсет и пет хилки. Циции. И това ми било банкери!…

Та значи работя аз, търкам ли, търкам, и лека-полека стигам до крайния прозорец на втория етаж. А когато поглеждам през него, момчета, направо ахнах. За малко да се строполясам от стълбата.

Отсреща стаята не беше голяма, ама креватът си го биваше, можехме цялата тайфа да се поберем на него. И на тоя креват, вирнала крака, лежи жена, трябва да беше мадамата на оня финяга, дето ме нае на работа. Една такава телица, два пъти по-млада от мъжа си, лежи тя с краката нагоре, а между тях гледам един толкав голям гъ… е, нека да го речем задник, се движи напред-назад. Той действа, а оная забила нокти в него и мучи. Кефи се значи.

Не гледайте, момчета, че съм само на четиринайсет години, печено копеле съм аз, с тая работа не мож ми взе акъла, какво ли не съм виждал.

Обаче жената на зализаняка беше готина мацка, дето е речено, може да зарадва окото на всеки. Висока, с дълги крака, големи цици, като на Маша Разпутина — абе направо лиги да ти потекат!

С една дума, сгреших, момчета, зазяпах се. Па и как да не се зазяпам, като мацката такива ги въртеше, че… Направо висш пилотаж!

Дори не разбрах веднага, че задникът изобщо не е на оня зализаняк, а на неговия бодигард, същински бик, с перки като гардероб и толкав дебел врат. С други думи, докато финягата говореше долу по своя мобифон, жена му му слагаше рога, и то вити, еленски!…

Но точно в сублимния момент стълбата се разклати, аз политнах и ударих с гумата по стъклото.

Че като писна оная ми ти жена!

Тарикатът при нея веднага рипна, вдигна си гащите и — дим да го няма! А мадамата крещи като ощипана.

Изкарах си ангелите и вместо като оня задник да го възирам и аз, така си останах на стълбата до прозореца. Тогава довтаса зализаняка с мобифона.

И какво стана после — не ща да се сещам! Жена му ме наклепа, че съм я гледал гола, когато излязла от банята и се разхождала из стаята. Опитах се да обясня как беше, ама тя не ми даде да си отворя устата.

Познайте на кого ще повярва финягата — на мене или на нея!

С една дума, дойде същият бодигард, сграбчи ме за яката и ме смъкна от стълбата. С каменна физиономия — сякаш ме вижда за сефте тоя боклук!

А зализанякът, преди да ме изхвърли от къщата, ми обра от джобовете всички мангизи — дори моите си, дето не ми ги е давал той. Прибра ми и инструментите, като изцвили, че това било такса за представлението.

Изобщо — добре ме обработиха и аз си тръгнах пеш през гората, като се ориентирах по шума на колите. Пак добре, че не ме претрепаха.

А сега се питам — за какъв дявол ми беше да зяпам тая мацка с тъпите й цици?… Ега ти!

Още щом се добрах до автострадата, затрещяха гръмотевици и рукна дъжд.

Не, момчета, това дори не беше пороен дъжд, беше си някаква диария господня. Изведнъж така се стъмни, че на една ръка разстояние не виждах нищо — направо стена от вода. Бях вече мокър до кости и ходех като пиян, когато най-после стигнах до първите къщи на града.

Покрай мене търчаха бабички с чадъри — едвам си стискат душата между зъбите, ама иначе пъргави. Една пенсия шльопна в някаква локва и целия ме опръска с кал. Сякаш че трактор мина.

— Ей! — креснах аз подире й. — Да не си пощуряла ма, бабо?

В същия миг остро изскърцаха спирачки, като че трион ти стърже направо по нервата, а аз усетих силен удар и чак след това ми светна: олеле, мале, ами че аз летя с краката нагоре по някаква сложносъчинена траектория!

Бум! Тряс! Зъбите ми изтракаха, шльопнах се като парцал на асфалта. От очите ми изхвърчаха искри и си помислих: край, Максимка, гушна букетчето. По-нататък нищо не помня, момчета. Свестих се от някакво хленчене.

— Изверг! — плачливо нареждаше някакъв писклив женски глас. — Мръсник!… Страх от Господа нямаш! Затри детето… Бога ми, затри го!…

Поотварям си аз дясното око и точно отпреде си виждам една извърната гола мадама със закръглено дупе, която ми намига и се хили с червосани устни, после пак намига и пак се хили. Беше от картон и висеше на огледалото за обратно виждане в някаква кола.

После забелязах отдясно протрита кожена тапицерия на автомобилна седалка и волан.

— Свести се! — изскимтя гласът. — Миличкият, свести се!

И някакви ръце ме подхванаха под главата.

С една дума, аз лежах на задната седалка в нечия кола, а през отворената врата надничаха някакви жени с чадъри, които се блещеха срещу мене като че съм вносна играчка, плюс един доста як чичко с рижа коса, подстригана „канадска ливада“. Явно колата беше негова.

— Жив ли си? — попита той и взе да ме опипва, все едно съм мадама или пък той е педал. — Да нямаш счупен я крак, я ръка?

— Вас пък кво ви засяга? — озъбих му се аз и се надигнах да стана. — Всичко си ми е цяло.

Чичкото се обърна към женорята и изведнъж така им кресна, че ушите ми взеха да дават заето:

— Я да се махате! Пречите да влиза въздух на момчето!

Жените на секундата се пръснаха като подплашени кокошки, направо да си паднеш от смях.

— Това да не е цирк? — продължаваше чичкото. — Виждате, че всичко е наред.

— Наред ли, как пък не — озъби му се една от жените, — едва не прегази момчето, а сега ни баламосва, че всичко било наред. Като звънна в милицията, на бърза ръка ще ти свият юздите!

Чичкото не каза нищо, само се усмихна някак неприятно и аз разбрах, че хич не му дреме от милицията, с нея не можеш да го сплашиш. Мощен чичко.

— Как ти е името? — попита ме той.

— Защо?

От опит знам, че с педерастите трябва да си нащрек.

— А защо прекосяваш, без да се оглеждаш?

— За да питаш. Ако искам — ще се оглеждам, ако искам — няма да се оглеждам. На тебе какво ти пука?

Той като че изобщо не се засегна.

Такива са педалите, можеш да ги плюеш, а те не се засягат.

— Къде живееш?

— Къде, къде — на тавана в кошницата!

— Ербап момче си, както виждам — засмя се той.

— За някои ербап, а за други — Максим Николаевич — срязах го аз, но веднага млъкнах: по дяволите, изтървах се за името!

— Максим значи — кимна чичкото. — Ясно. И аз съм Николаевич, само че не Максим, а Едуард. Приятно ми е да се запознаем.

Подаде ръка. Погледнах я — с пръстен на средния пръст — и ща не ща, я стиснах.

Апапите от квартала още от дете са ми втълпили, че можеш да се ръкуваш само ако пред теб не стои някой пълен боклук.

— Добре — казах му, — аз си тръгвам.

— Нека да те откарам — предложи той. — Къде ще ходиш по тоя дъжд! Щом като съм виновен пред тебе… в известен смисъл — добави той с такъв вид, сякаш че не той, а аз съм го блъснал на пътя, — щом като съм виновен, значи ще трябва с нещо да ти се реванширам.

— Добре, откарайте ме — съгласих се.

Той кимна и седна зад кормилото — беше станал вир-вода, сякаш току-що са го измъкнали от реката. Докато с пръхтене си бършеше главата с някакъв пешкир, аз си правех сметка къде всъщност да ме закара. А нямаше къде, момчета.

Оня прилизан мръсник, дето видях жена му с бодигарда, ми беше свил всички мангизи. Тоест до копейка. А с празни джобове Макаровна като нищо ще ме изхвърли, може дори да ми шляпне някой по главата. Макаровна се казва един пияница, при когото живеех напоследък и му заделях доста кръгла сумичка от припечеленото. Не знам защо са му лепнали тоя прякор. Разправяха, че навремето имал жена на име Макаровна, която варяла водка за къркачите от околните квартали, но взела, че умряла, и в нейна памет започнали да наричат него така. Е, може да са измишльотини, трудно ми е някак да си представя, че едно време Макаровна е бил женен, защото сега за нищо друго не мисли и не зачита, освен пиячката и в очите му има само един въпрос: „Абе, момчета, къде да се натряскам на аванта?“

Когато избягах от къщи, защото мама с нейния любовник ми беше почернила живота, маризеше ме всеки ден и ми обираше мангизите, тогава Макаровна ме приюти. На мен ми беше все тая на кого ще снасям за пиячка — дали на Макаровна, или на мама и нейния пръч. Само че Макаровна ми взимаше по-малко, пък мама ме изръсваше до шушка, не ми оставяше дори за хляб и за цигари.

И така, чичкото си подсуши главата, запали колата и се обърна към мене, за да му кажа накъде да кара, а аз гледах и мигах като някой олигофрен. Защото нямаше къде да ме закара, момчета. И тъкмо се канех да го кажа, чичкото неочаквано се усмихна и предложи:

— Виж какво, Максим Николаевич, я да идем у дома, какво ще кажеш?

Така излезе — педал!

— Знаеш ли, чиче — рекох аз и отворих вратата, — я си карай колата по живо, по здраво, докато не съм ти откъснал топките!

А той, нищо че не беше млад, така пъргаво се извърна и хлопна вратата, че чак подскочих от изненада.

— Виждам, че си отворено момче — ухили се той, — ама погрешно си ме разбрал. Не си падам по тая част.

— А по коя?

Не ми отговори. Изгледа ме внимателно и попита:

— Ти с какво преживяваш, Максим Николаевич?

— Мия — казвам — прозорците на най-различни боклуци. А те, вместо да ми платят, ме бият.

Направо кипях от злоба.

— Слушай тогава — кротко рече той. — Имам къща, която трябва да се поддържа. А ако ще да се разкъсам, не ми остава дори секунда свободно време, за да се занимавам с нея. Доколкото разбрах, ти си спец по миенето на прозорци, нали така?

— Е, и?

— Ако искаш, ще работиш при мене. Няма да съжаляваш. Прозорците не са много, така че няма да се преработиш. А за заплащането ще се споразумеем някак.

Май говореше сериозно. С крайчеца на окото набързо мернах обстановката наоколо: вехти, протрити калъфи по седалките, а и колата, кажи-речи, след година, ако не и по-рано, ще отиде за старо желязо… Че колко ли може да ми плаща?

— Добре ще ти плащам — каза той, сякаш прочете мислите ми.

— Първо прибирам мангизите! — предупредих го аз.

— Няма проблем!

— Добре — реших накрая, — навихте ме.

— Чудесно! — кимна той. — Да тръгваме тогава, а?

Опулих се, като че виждах насреща си някой луд. Вярно, паралиите си имат разни прищевки, но за пръв път срещах човек, който да пръска мангизи просто така, а не за кеф или за да се изфука.

— Прозорците не се мият, когато вали — взех да обяснявам на тоя баровец. — Защото, когато спре дъждът, пак ще са мръсни.

— Засега ще отложим миенето — каза той и потегли, — първо ще видим как стоят нещата. Всъщност имам една празна стая… Защо не ми погостуваш?

Срещнах погледа му в огледалото над клатушкащата се гола мацка. Не ще и дума, предложението беше съблазнително, особено в светлината на сегашното ми положение.

— А колко ще ме ръсиш за нея?

— Николко — отговори той.

— Как така?

— Ами така. Нали в момента не си много платежоспособен?

— Ще си спечеля.

— Е, като си спечелиш, тогава ще приказваме.

Свих рамене и се облегнах назад. Да става каквото ще. В края на краищата не се возя на аванта всеки ден, не ме вземат на работа за добри мангизи и на всичкото отгоре — с безплатна квартира. Оня зализаняк ми отмъкна всичко, взе ми и гумата, и кофата, гадът му с гад, така че какво още могат да ми отнемат? И аз си помислих, че тоя ден, който започна с приятности и продължи с неприятности, все пак може би ще излезе добър. Вярно, ако не последват някои нови неприятни сюрпризи.