Фридрих Незнански
Късните новини (58)

Синовете

Бойците-интернационалисти бяха разпитвани „на конвейер“ в следствената служба на Главна прокуратура едновременно от няколко оперативно-следствени бригади. Всички повече или по-малко важни показания се отнасяха на Турецки, който като хищна птица летеше от кабинет на кабинет, за да чуе нещо от рода на:

— Че да не съм откачен да ходя на война? Мойта кожа си ми е по-скъпа…

Или:

— … също като някой генерал ни вика: „Ще се гордея с вас!“… Кво ме грее неговата гордост…

И още:

— … по корем щях да се влача, гражданино началник, ама никога не бих воювал за тия черните…

Наистина тия пишман-ветерани знаеха малко, дори — почти нищо съществено. Взводните командири — а цялата им „армия“ бе организирана на военен принцип, — получавали заповеди от своите „офицери“, те пък — от някакъв „задник с железен зъб“.

Той, „задникът“, лично разговарял с всеки един от сочинските „афганци“. Откъде идвал и къде отивал след това — никой не знаеше.

Точно така пристигнал на Бородинското поле и Принца. Дотогава никой дори не бил чувал за него.

Неочаквано един спомена, че до Принца стояло някакво момче.

— Да не е била случайно някоя млада жена с момчешки вид? — наостри уши Турецки. Не му излизаше от ума оная странна Нюра.

— Не, гражданино началник, момче беше, хлапе. Мигар не мога да различа някаква фуста от едно хлапе?

Владивостокските ченгета не бяха казали на Грязнов нищо съществено за Нюра. Да, имало при Гибона някаква масажистка, но после изчезнала от града.

Турецки съзнаваше, че това е нищожна следа. И от къде на къде масажистката Нюра ще се вдигне от Владивосток, за да дойде при Принца? Щом като е помагала да ликвидират Гибона, явно иска да сложи ръка на бизнеса му.

Наистина ченгетата бяха споменали и за трупа на някакъв млад мъж, открит в развалините на къщата на Гибона в нощта след експлозията. Засега не била установена самоличността му. Очевидно непознатият се е опитвал да отвори сейфа на стария бандит, но някой му е попречил. Сейфът бил намерен празен…

— Какво е имало в него? — за всеки случай попита Турецки.

Разговаряше със заместник-началника на криминалната милиция във Владивосток.

За своя изненада получи отговор на почти абсурдния си въпрос:

— По всичко личи, че е имало злато. Тука понаправихме някоя и друга експертиза — с провинциална гордост каза зам.-началникът.

— Каква е тая работа? — обърна се Турецки към Грязнов. — Банда от две хиляди души кръстосва из страната. Стига почти до Кавказ, а ние се щураме като слепи котета.

— Натурално — съгласи се Грязнов.

— Ами че с такава армия Принца е могъл да превземе Кремъл…

— Може да го е превзел и без армия — хитро се усмихна Слава.

И така, те си подхвърляха разни шеги около делото все в тоя дух, а същевременно Турецки имаше чувството, че ще се пръсне от това бездействие.

„Нищо, нищо, нищо… — ядно и трескаво си мислеше той. — Никакви следи, няма за какво да се захванеш. Знам само, че Едуард Николаевич Владимиров (ако това е истинското му име), наричан още Принца, а също така — и Акпер, рине с лопата огромни купища пари и всичките ги хвърля в Кавказката война. Ей така, безцелно, нагло и немотивирано, той хвърля на вятъра милиони.“

— Нали чу, че наскоро президентът е отрязал квитанциите на всичките си момчета — продължаваше Грязнов, без да забележи, че Турецки гледа в една точка някъде из пространството и движи устни. — С някои от тях, тоест с по-главните, се запознахме в Атланта, бяхме заедно няколко дни в един хотел.

„Всъщност не, знам някои неща за него. Зная, че този човек е безпощаден, че е изключително амбициозен, не е глупав и както изглежда, дори е сантиментален…“

— Слава, миличък, помниш ли къде се дянаха децата на Поляков? — неочаквано се оживи той.

След час вече чакаха да ги свържат за международен разговор.

— Сигурен ли си? — продължаваше да му досажда Грязнов. — Ами ако Менжега е закарал момчето на съвсем случайно място и там го е изтезавал?

— Не ми се вярва. Трябвало е и Принца да присъства. Той обича подобни зрелища! Дори беше казал нещо на момчето — упорито настояваше Турецки. — Нещо злобно и отмъстително.

Грязнов впери очи в приятеля си. Добре му бяха познати такива моменти при следствието. Когато следователят или детективът така се сраства с неизвестния си противник, че дори се стреми да мисли като него. Най-често се оказва, разбира се, че това е пълна глупост. Но понякога…

Откриха Поляков-младши чрез Европол, новата организация на полицаите в Европа. За тях тази задача беше от лесна по-лесна. Момчетата там си знаеха работата. В Хагския център на Европол се получаваха най-подробни сведения за престъпниците и техните роднини. Цялата тази информация се съхраняваше в неизчерпаемата памет на компютрите му. След двайсетина минути Турецки и Грязнов вече знаеха пълни подробности за Поляков-младши — и градчето в Швейцария, и клиниката, и дори телефонния номер.

След това зачакаха, докато руската телефонистка ги свърже.

„Не, Слава е прав, това няма да ни доведе доникъде — мислено се съгласяваше с приятеля си Турецки. — Но все пак човек никога не знае от коя трънка ще изскочи заекът.“

Когато телефонът иззвъня, и двамата трепнаха.

— А как ще му кажеш? — в последния момент се сети да попита за най-важното Грязнов.

— Не знам — намръщено отговори Турецки.

„Но ще трябва да му съобщя, няма начин“ — почти в паника си помисли той.

— Ало, Степан Поляков?

— Да… — в гласа се долови смущение. — Но кой се обажда?

— Един познат на баща ви. Казвам се Турецки.

— Какво се е случило? Кой Турецки? Как ме намерихте? — припряно заразпитва гласът, явно с някакво предчувствие.

— Аз съм следовател.

Турецки замълча, за да даде възможност на гласа да си поеме дъх.

— Къде е баща ми? — тихо попита гласът.

„Сякаш говори от съседната стая — помисли си Турецки. — Не, от съседната стая нямаше да се чува така добре.“

— Ще ни помогнете ли, Степан? — отговори на въпроса с въпрос Турецки. — Нали са ви отвлекли от болницата и са ви изтезавали?

— Не мога да ви помогна, това ще навреди на баща ми — със скрита надежда каза гласът.

— Баща ви загина — с равен тон изрече Турецки. — Много съжалявам.

„Дано само не затвори! Дано само…“

След секунда се обади друг глас. Беше братът на Степан.

— Какво точно искате да знаете?

„Значи, Поляков е имал двама сина — изненада се Турецки. — Създал е момчета тоя глупак. И сега как ще живеят без него?“

— Интересува ме къде са откарали Степан, след като са го отвлекли от болницата.

Настъпи мълчание. Отново се обади гласът на Степан:

— Не помня. Бяха ме упоили. Но мисля, че беше в някакво подземие.

— Кой ви изтезава? Менжега ли, един старец?

— Не, не беше старец. Едър здравеняк с железен зъб и…

— И?

— Имах един колега от института, струва ми се, че там беше и баща му…

— Колега ли?

— Да, умря от свръхдоза…

На Николиния хълм стигнаха към пет часа сутринта. И пак добре, че стигнаха в пет. Защото можеха да се мотаят и чак до другата вечер. Докато открият секретарката на Института по кинематография, докато я събудят и я закарат в института, докато тя сънено се рови в студентските досиета, докато открие папката на Максим Едуардович Егоров, живеещ на проспект „Бернадски“ номер двайсет и три, апартамент четиристотин седемдесет и втори, докато намерят свидетели за обиска и претърсят празното жилище, докато разпитат всички свидетели и някой от тях — също сънен и уплашен — не се сети, че този любезен съсед веднъж го е взел в колата си на път за вилата… А тя била май на Николиния хълм.

Разбира се, това беше нищожна следа, но Турецки се хвана за нея като хрътка.

Въртележката се завъртя. Включиха оперативници от московската криминална милиция, спецназовци от службата за борба с организираната престъпност…

— Саша, да не са те хванали бесните? — деликатно попита Грязнов.

— Хванали са ме — веднага си призна Турецки.

— Междувременно той е могъл да смени сто вили.

— Да. Но не е сменил. Трябва да живее там. При него всичко трябва да е от най-висока класа! Разбираш ли, той е собственикът на газопровод.

— Какво? — изуми се Грязнов.

— Няма значение. Тоест — едно време са го изиграли, така че сега иска да притежава целия газопровод. И се е обзавел с армия. Води война. Да не смяташ, че такъв човек ще живее някъде на майната си, в някакво си Бибирево? Той живее в правителствена вила с линия от метрото.

Като изтърси това, Турецки рязко млъкна. Ококори се, сякаш е видял призрак. След това с измамлива кротост попита:

— Славутич, можеш ли да разбереш към кои вили на Николиния хълм са прокарани правителствени линии?

— Виж, Саша, аз те уважавам, натурално. Но от време на време ти хрумват някои… фантасмагории — отдръпна се от приятеля си Грязнов.

— Не са фантасмагории, ами знам със сигурност.

Грязнов отново видя, че Турецки е някак не на себе си, сякаш е съвсем друг човек. Може би Принца-Акпер-Владимиров-Кторов.

„Откачалка“, помисли си Грязнов, като след дълго търсене употреби наум най-меката дума, за която се сещаше. Но все пак отиде да изпълни молбата му.

Вилното селище се оказа доста по-голямо, отколкото си представяше Турецки. И какво да правят сега? Да звънят от врата на врата и да питат: извинете, тука ли живее Принца?

Групата спря в покрайнините.

Всички очакваха заповедите на Турецки. А той се чувстваше като прегрешил ученик. Но нямаше място за отстъпление.

— Намерете ми някой от по-отдавнашните жители — най-сетне реши Турецки.

— В пет и половина сутринта? — меко попита Грязнов.

— Да, точно така — озъби му се Турецки.

Грязнов неохотно слезе от колата, но не се наложи да търчи по частните дворове и градини. Отнякъде насреща му изникна рошав момък с въдици на рамо.

Грязнов го спря и попита:

— Господин рибар, вие, натурално, живеете отдавна тук, нали?

— Натурално — отговори рошльото.

— Искам да ви попитам нещо, може ли?

— А вие кой сте? — дружелюбно поде рошльото, като подпря въдиците си на близката ограда и пъхна ръце в джобовете си.

— Ние сме от правозащитните органи — високопарно отговори Грязнов. Беше усвоил изкуството да показва картата си много майсторски, дори направо артистично. За съжаление не последва никакъв ефект.

Тоест последва, но съвсем неочакван. Рошльото каза нещо на ухото му, при което Грязнов се дръпна някак смутено.

Турецки подаде глава през прозореца на колата.

Грязнов объркано се обърна към него.

— Какво има, Слава?

— Ами знаеш ли…

Рошльото не му даде възможност да се доизкаже. Приближи се до колата и показа на Турецки някаква карта. Пак така майсторски и артистично: Федерална служба за сигурност.

— Тръгвайте си, момчета — тихо каза той. — Нямате работа тука.

— Имаме заповед — забърка по джобовете си Турецки. А как само се псуваше по-късно за тая слабост…

— Майната й на вашата заповед — спокойно отговори рошавият.

За Турецки беше важно да разбере дали тия момчета са оставени да следят някого, или само за да охраняват спокойствието на тукашните големци. Следващият половин час отиде за съгласуване на съгласуванията. Турецки се обади на Меркулов, а той на някой друг, рошльото пък разговаряше със своето началство.

Вероятно стигнаха чак до Съвета за национална сигурност. Само дето не събудиха президента.

Оказа се, че ФСС охранява тука спокойствието.

Всички началници съветваха да се изчака, че въпросът се нуждае от най-подробно проучване и обсъждане, че трябва да се свика заседание в разширен състав, да се координират плановете, да се действа съвместно…

На Турецки му идеше да завие като куче срещу луната.

По-късно Меркулов позвъни:

— Действай.

Рошльото се оказа много полезен. Добре знаеше кои са и петте вили с отклонения към метрото.

Само в две от тях живеели правителствени служители. Никой вече не използвал метрото. Дори може би и по-рано не е било използвано. Явило се е като резултат на нечия приумица от тоталитарно време.

„Веднага ще подуша коя е — трескаво си мислеше Турецки, — от пръв поглед ще разбера.“

Колите бавно се движеха по пътя.

В първата от останалите три вили живееше някакъв банкер. Сега изобщо го нямаше, бил заминал на почивка някъде на Маями Бийч.

Втората бе наета от някакъв производител на лекарства и кандидат за президент. Предоставил вилата на жена си. Тя уреждала в нея литературно-художествени сбирки.

— Не, не е тук — каза Турецки.

Следата изтъняваше и всеки миг можеше да изчезне.

В третата вила живееха две семейства. Известен кинорежисьор и не по-малко известният му баща-поет, написал някога съветския химн.

Край. Нищо. Няма и следа от Принца.

— Може пък да е без линия от метрото? — предпазливо попита Грязнов.

— Може — мрачно отговори Турецки.

Тръгнаха към колите.

„И как ще погледна сега хората в очите? Лайнян психолог. Наблъскал съм си в главата разни западни учения за «насочване», «закотвяне»… Нищо не мога с тях…“

— Чухте ли? — неочаквано се спря той.

— Май че да — потвърди Грязнов, също донякъде стреснат.

— Иде оттам — ослуша се рошльото, като посочи къщата срещу вилата на кандидата за президент.

— Не, изглежда ми далече — усъмни се Турецки.

— Вятърът го донесе, натурално — каза Грязнов.

И двамата с Турецки се спогледаха. Това вече им се беше случвало веднъж. Точно така, в Сочи, още първия ден.

Както там, така и тук бяха чули отчаяни женски писъци…

Турецки мислено сам се похвали. Именно така си беше представял къщата — с много висока ограда, с желязна врата, бодлива тел… Ами метрото? Е, колко му е да изкопаеш тунел през улицата.

Групата зае изходни позиции.

Турецки се притесни, че е взел малко хора. При всички случаи Принца разполагаше с някакви части от „армията“. И ще настане една касапница!…

Но нямаше какво да се прави. Вътрешният му глас ту затихваше, ту се надигаше с отчайваща сила.

Рошльото почука на вратата, като сънено се прозя и задрънча с кофата.

— Какво искаш бе, момко? — съвсем дружелюбно го попитаха през прозорчето. Но някак доста припряно.

— Ами Едуард Николаевич ми заръча да дойда рано тая заран. Отиваме на риба.

Пазачът се позамисли.

— А ти кой си?

— Веня Ерофеев — нагло отговори рошльото.

„Ох, ще се издъни — ядоса се Турецки. — Шибан фукльо такъв!“

— Ей сега ще попитам.

— Що не ме пуснете де? Да не кисна отвън пред вратата?

Отвориха му малката врата.

Рошльото обезвреди пазача съвсем професионално. Турецки чу само кратка въздишка.

— Да беше си измислил малко по-естествено име — не се сдържа той да не направи забележка.

— Че това си ми е истинското име — обиди се рошльото.

Той отвори вратата по-широко, за да влязат спецназовците и оперативниците.

Пръв мина Турецки, след него — Грязнов. И застинаха на място.

Чу се сподавен женски писък.

И неочаквано някъде изпод къщата изплющяха три отчетливи гърмежа.

Край, повече не биваше да чакат. Групата се втурна из двора. А Турецки и Грязнов — към къщата.

Не се наложи да стрелят. Ликвидираха няколко мъже почти без звук.

А когато нахлуха в къщата, разбраха, че нищо не са постигнали. Навсякъде беше празно, само в един ъгъл се беше сгушило някакво момиче и плачеше. То им посочи с пръст към пода:

— Долу, в подземието…

— Не се приближавайте — каза Принца, когато Турецки и хората му нахълтаха в мазето. Беше притиснал до себе си едно момче и държеше пистолета си опрян в главата му. — Няма смисъл. Ще убия сина си, ако направите дори една крачка.

„Нали синът му беше умрял? — зачуди се Турецки. — Или има двама сина като Поляков?“

— Ясно ли се изразих?

„Ще стреля. Ще убие хлапето. Сигурен съм“, помисли си Турецки с абсолютна убеденост.

Принца отстъпи към вратата. Зад гърба му се откри страшна гледка — купчина кърваво месо. Едва след много внимателен оглед се разбираше, че това е било жена. Лицето й бе насечено с нож, косата — отскубната с парчета кожа.

— Сега аз ще изляза, а вие ще останете тук — каза Принца.

— Негов син ли си? — обърна се Турецки към момчето.

— Не — отговори хлапето. — Не съм му син…