Нелсън Демил
Черният манастир (9)

8.

Тревистото плато изглеждаше примамливо. Франк предполагаше, че някъде долу има вода. Или воини гала.

Победоносната армия на временното правителство се намираше на скалистите хълмове отвъд платото. Ала дори да стигнеше до някой аванпост, нямаше представа как ще го посрещнат. На теория неговият американски паспорт, журналистическата му акредитация и пропускът от революционното временно правителство трябваше да му осигурят добро отношение — и тъкмо затова той и спътниците му се опитваха да се доберат до тях. Но когато се сблъска с действителността, теорията понякога дава неочаквани резултати. Особено ако човек си има работа с генерал Гетачу, прочут с жестокостта си и навярно побъркан, идеален обект за интервю — стига да не убиеше репортера.

Чу зад себе си шум и се вцепени, после бързо се вмъкна в някаква цепнатина между скалите. Заслуша се и пак чу шума. Някой се спускаше надолу.

И тогава я видя да се пързаля по задник по дълга плоска скала: държеше провесения на шията й фотоапарат. Изхлузи се от скалата и Пърсел я остави да направи няколко крачки, след това излезе зад нея.

— Май си променила решението си.

Тя се сепна и се обърна към него.

— Господи… Франк… изкара ми акъла…

— И ти на мене. Накъде си тръгнала?

— Теб търся… — Вивиан си пое дъх. — Хенри ти е дал… не ти е дал пропуска.

— Така ли? — Пърсел извади увития в найлон документ от джоба си, погледна го, после се усмихна. — Да, това май е сметката му от бара в „Хилтън“.

— Та ти нося пропуска — каза фотографката.

— Добре, дай го.

Тя му го подаде.

Пърсел го погледна и го прибра.

— Благодаря. Е, до скоро.

Вивиан погледна нагоре към склона.

— Да, катеренето е мъчително — рече той. — Остани тук, ако искаш.

— Ще дойда с теб.

— Как е Хенри? — попита Пърсел, без да й отговори.

— Малко по-добре.

— Хубаво. А ти как си?

— Вие ми се свят.

Той постави длан върху изгорялото й чело.

— Подут ли ти е езикът?

— Малко…

Той си съблече сафарито и го наметна върху главата й.

— Добре. Да вървим.

Тя го последва надолу. След малко каза:

— Полковник Ган видя трима конници гала във високата трева отсреща.

— Виж, тази информация ще ми е от полза.

— Нямаше да го оставя сам… но той ме измами — каза Вивиан след малко. — Измами и теб.

Пърсел не реагира.

— С полковник Ган решиха, че ако дойда с теб, ще имаш по-голям шанс.

— Не виждам с какво можеш да увеличиш шанса ми.

— В случай че те ранят. Или… нещо друго. На спасителна мисия било най-добре да се пращат двама души.

— Така е. — Освен ако единият от тях не беше красива жена.

Склонът стана по-полегат и след малко спряха на трийсетина метра от високата трева, която покриваше платото.

— Остани тук — каза Пърсел. — Ако всичко е наред, ще се върна с медик и няколко войници и ще идем да пренесем Хенри. Ако ме няма до… да речем, два часа…

— Няма да остана тук.

— Ще правиш каквото ти кажа…

— Ако с теб се случи нещо, Франк, можеш да отпишеш и мен. Хенри също.

— Вивиан…

— Не мога да се изкатеря горе и нямам намерение да чакам тук племето гала — ако преди това не умра от жажда. — Тя се приближи до него и го сръга в ребрата. — Да вървим.

Продължиха напред и навлязоха във високата трева.

— Стой на пет-шест метра зад мен и ако чуеш тропот на копита, залегни и не мърдай — нареди Пърсел.

Тръгнаха през слонската трева, която надхвърляше човешки ръст. Навсякъде имаше следи от воденото предишната нощ сражение — голи подути трупове, покрити с едри зелени мухи. Не бяха кастрирани и Пърсел предположи, че този път не гала, а правителствените сили са събрали жалката военна плячка от убитите войници на княз Иясу. Имаше и пресни гробове, в които победителите бяха погребали своите хора.

Ужасната воня на смърт се усилваше. В небето кръжаха лешояди. Един се спусна и кацна върху недалечен труп, наведе дългата си шия и изкълва окото на мъртвеца. Вивиан, която вървеше отзад, не успя да сподави отвратения си възглас.

Пърсел размаха ръце и прогони птицата.

Тук-там сред високата трева имаше просеки от коне, отъпкани участъци с човешки тела, кратери от снаряди и изпепелени кръгове, сред които лъщяха шрапнели и изгорели човешки части. Месингови гилзи осейваха земята.

Пърсел се опита да си представи случилото се тук през нощта, но въпреки дългогодишния си опит на военен кореспондент не успя да възпроизведе мислено сцените на ръкопашни схватки. Все пак разбираше как се е чувствал полковник Ган, когато е осъзнал, че битката е загубена.

Платото започна да се издига към отсрещните хълмове, теренът стана скалист и тревата оредя.

Някъде от запад се разнесе тропот на копита. Франк се надяваше, че и Вивиан го е чула. Пренебрегна собствения си съвет да залегне и да не мърда, върна се и я видя да върви към него. Тропотът се усили и фотографката го чу в същия момент, в който зърна и него. Двамата се хвърлиха на земята сред рядката трева от двете страни на един гол участък и останаха неподвижни, вперили очи един в друг.

Конниците се приближаваха. Бяха трима-четирима, предположи Пърсел, на двайсет-трийсет метра от тях. Тропотът утихна и се смени с шумолене на трева. Онези се движеха бавно — търсеха нещо ценно или някой, който е имал нещастието още да е жив.

Франк виждаше, че Вивиан е ужасена. Но фотографката все пак не помръдваше, овладяла инстинктивното си желание да побегне.

Воините гала бяха толкова близо, че Пърсел чуваше гласовете им. Един от тях се засмя. Изцвили кон.

Сякаш мина цяла вечност, докато се отдалечиха.

Той даде знак на Вивиан да остане на мястото си, посочи си часовника и два пъти й показа пет пръста. Тя кимна.

След като изчакаха десет минути, Пърсел се изправи и Вивиан бързо се приближи до него. Той кимна към склона — беше на триста метра от тях — и каза:

— Ще се наложи да тичаме дотам. Готова ли си?

— Да.

Франк виждаше, че тя едва се държи на крака. Хвана я за ръка и се втурнаха към непроходимите за коне стръмни червени скали.

Вода. Трябваше им вода. В един момент на Пърсел му хрумна, че всички онези подути трупове съдържат деветдесет и осем процента вода… но не, още не бяха толкова отчаяни.

Стигнаха до подножието на скалите и се заизкачваха. Изведнъж Вивиан запълзя наляво и той я хвана за глезена, но тя се отскубна. Франк я последва и разбра какво е видяла: напомнящо на кактус растение между две плоски канари.

Тя започна да къса листата и да ги тъпче в устата си. Пърсел последва примера й. Ако се съдеше по меката им лепкава вътрешност, това беше някакъв вид алое. Той изцеди малко сок върху дланта си и разтърка пламналото си лице, после намаза и нейното, докато тя продължаваше да дъвче.

Бързо изядоха листата на алоето, а после и корените му, които Пърсел изрови с джобното си ножче.

— Слава богу… — въздъхна Вивиан.

Пърсел вдигна сафарито си, което беше паднало от косата й, и покри главите и на двамата. Загледаха платото долу. След малко Пърсел запали цигара.

На няколкостотин метра от скалите четирима конници гала бавно яздеха в слонската трева — явно още търсеха живи и мъртви войници.

— Вампири — каза Вивиан.

Франк се вторачи в отсрещния склон, от който бяха дошли. Надяваше се, че Хенри и Ган са живи. Полковникът сигурно ги виждаше с бинокъла си и Пърсел му помаха с ръка.

Вивиан също помаха и каза тихо:

— Дръж се, Хенри.

Пърсел пак погледна конниците. Едва ли щяха да ги видят от толкова далеко.

Погледна фотографката. Устните й бяха напукани и лицето й бе мръсно, но очите й изглеждаха будни. По окъсаното й сафари имаше засъхнала сол, но не и мокри петна от избила в момента пот. Имаше опасност да получи топлинен удар, обаче трябваше да е в състояние да продължи. Самият той се чувстваше относително добре. В лагера на червените кхмери беше преживявал и по-лоши дни. Дизентерия… треска… Тогава го спаси друг журналист, французин, който умря след няколко седмици.

— Как си? — попита Пърсел.

Тя се надигна и тръгна нагоре. Франк я последва.

Катереха се бавно, скала по скала. Щеше да им е по-лесно, ако в стомасите им имаше и нещо друго, освен алоето. А и тяхната цел, силите на временното правителство, можеше и да не се окаже краят на мъките им, ако Гетачу играеше по собствените си правила.

Излязоха на една плоска скала и Пърсел заслони очи с длан и огледа склона. На около двеста метра нагоре имаше стена от струпани камъни… и някакъв човек.

— Там май има огнева точка — каза Пърсел и посочи.

Продължиха нагоре. Когато се приближиха до купчината камъни, Франк преброи най-малко петима души в камуфлажни униформи, насядали под зелено платнище, опънато на рейки за палатка.

Това беше критичният момент, знаеше Пърсел, онези две-три секунди, през които хората с пушките трябваше да решат дали си приятел, враг или нещо друго.

Даде знак на Вивиан да залегне, извади бялата си носна кърпа и извика един от малкото известни му изрази на амхарски:

— Тена ясталан! — „Здравейте!“

Отекна изстрел и Франк се хвърли на земята. Стрелбата продължи и той разбра, че идва откъм воините гала под тях, а войниците отгоре им отговарят. Пърсел сложи ръка върху гърба на Вивиан и я натисна надолу.

Престрелката продължи няколко минути, после изведнъж престана.

— Не мърдай — прошепна Франк на фотографката.

Вивиан кимна.

Той се понадигна и надзърна иззад скалата, за да провери дали воините гала са зад тях. Не забеляза движение и насочи вниманието си към огневата точка. На една ръка разстояние пред лицето си видя два тъмни крака в кожени сандали. Вдигна глава и погледът му попадна върху дулото на АК-47.

Облеченият в камуфлажна униформа войник му даде знак с автомата да се изправи.

Франк бавно стана и се усмихна.

— Америкауи. Газетана.

Вивиан също се изправи.

— Capisce italiano? — попита тя боеца. „Знаете ли италиански?“

Етиопецът разбра въпроса, но поклати глава. Без да ги изпуска от прицел, погледна надолу, за да види дали не се приближават гала.

Пърсел посочи нагоре и каза:

— Искаме да се срещнем с генерал Гетачу.

— Газетана — включи се и Вивиан. — Генерал Гетачу.

Войникът я зяпна.

От огневата точка се спуснаха още двама войници със съветски автомати и заговориха с първия на амхарски, като поглеждаха Вивиан. Според Пърсел тя изглеждаше ужасно, но навярно не и за бойците.

Вивиан се потупа по джоба, за да покаже, че носи нещо за тях, и извади паспорта и журналистическата си акредитация.

Един от войниците ги грабна от ръката й и впери очи в акредитацията, която беше написана на няколко езика, включително на амхарски. След това разтвори паспорта й — швейцарски, както знаеше Франк, много полезно гражданство — и го прелисти.

Пърсел измъкна своя американски паспорт и акредитацията си, както и увития в найлон пропуск. Друг войник взе неговите документи и всички ги огледаха, макар че явно нито един от тях не може да чете, дори на амхарски.

— Подписан е от генерал Андом — каза Пърсел, посочи пропуска и импровизира: — Брежнев е супер! Цялата власт на народа! Avanti!

Първият войник го погледна и им даде знак да тръгнат нагоре. Тримата етиопци ги последваха.

— Няма ли да ни застрелят в гръб? — попита Вивиан.

Франк си спомни екзекуциите, на които беше станал свидетел в Камбоджа. Събличаха жертвите почти съвсем голи, за да не повредят дрехите им. Освен това първо изнасилваха жените. Предполагаше, че и в Етиопия е така.

— Не — отвърна той. — Само генералът може да разстрелва журналисти.

Стигнаха укритието и Пърсел видя 81-милиметрова минохвъргачка, подпряна с камъни. В една яма имаше овъглени останки от сандъци от боеприпаси и кости от дребни животни.

Всички спряха.

— Веха — каза той на амхарски. „Вода“.

Единият войник посочи двайсетлитрова туба от гориво. Пърсел я вдигна и поля Вивиан. Тя взе тубата от ръцете му и му върна жеста.

— Минерална баня по етиопски — рече фотографката.

Друг войник им даде манерка и те пиха жадно.

Вивиан се усмихна на войниците и им благодари на амхарски:

— Агзер ясталан.

Пърсел даде на войниците последния си пакет египетски цигари и всички запалиха. Засега добре, помисли си той, въпреки че полът на Вивиан усложняваше нещата.

Един от войниците се обади по радиостанцията си, после каза нещо на другарите си. Друг боец, който, изглежда, беше старши на групата, върна документите на Пърсел и Вивиан и посочи нагоре по склона.

Преди етиопците да са решили нещо друго, Франк хвана Вивиан за ръка и двамата се заизкачваха нагоре.

— Като че ли ни се размина — отбеляза тя.

— Щеше да е по-добре, ако бях сам.

— И аз смятам така.

Той не отговори и продължиха нагоре в мълчание.

— Да се продъниш в ада дано — измърмори фотографката по някое време, явно по отношение на нещо, което си мислеше.

— Вече съм там.

— Женен ли си? — попита тя. — Гадже?

— Не.

— Защо?

— Може ли да оставим тази тема за бара в „Хилтън“?

— Нямам никакво желание да те виждам, след като се измъкнем оттук.

— Жалко, че имаш такова отношение към мене.

— И не ни трябваш, когато тръгнем да търсим черния манастир.

Пърсел не отговори.

Замисли се за отец Армано, за черния манастир и за така наречения Граал. Никакъв Граал не съществуваше, разбира се, но неговите редактори и други военни кореспонденти понякога наричаха даден материал „Светия Граал на репортажите“ — публикация, която можеше да спечели „Пулицър“, Националната награда за журналистика или поне възхищението на колегията и няколко чаши в приличен бар.

Погледна Вивиан и си помисли за Хенри Меркадо. Можеше ли да ги пусне сами? Ами ако загинеха? Ами ако не загинеха и откриеха нещо? Искаше му се да има по-добра алтернатива за живота си.