Нелсън Демил
Черният манастир (53)

52.

Събудиха се призори и доядоха последния хляб и фурми. Остана им само сушено козе месо, което щеше да им се стори като сочна пържола, помисли си Франк, ако умираха от глад.

Знаеше, че храната им ще свърши, преди да стигнат в Шоан, но едва ли щяха да тръгнат натам днес. Не и след като черният монолит ги гледаше в лицето. Погледна над кариерата. Още беше прекалено тъмно, за да види обсидиановата скала — но тя бе там.

Трябваше да вземат решение дали да търсят дървото на отец Армано. И после потока. Вивиан почти със сигурност имаше право — това наистина беше Скалата.

— Ще продължим ли нататък от тази скала, или ще тръгнем обратно към Шоан и ще се върнем тук, след като си отдъхнем и се приготвим? — зададе той въпроса, който измъчваше всички.

Никой не му отговори. Освен Вивиан, разбира се.

— Не сме дошли чак дотук, за да се връщаме.

— Скоро ще изядем и последното козе месо — напомни й Франк.

— Трябва ни само вода.

— Лесно е да го кажеш на корем, пълен с фурми. — Той се обърна към Меркадо. — Хенри?

Меркадо погледна Вивиан и каза:

— Продължаваме.

Ган също се съгласи.

— Няма да умрем от глад. Има предостатъчно змии — информира ги той. — Отровната им глава лесно се отсича с мачетето. Изстискваш гадината в чашата си и получаваш цели триста грама кръв. И месото си го бива.

— Хайде да сменим темата — предложи Пърсел. — В гипсовите кариери, край които израснах, имаше много подпочвена вода. Даже трябваше да я изпомпват.

— Там долу наистина трябва да има прясна вода — съгласи се полковникът.

— Е, съгласни ли сме всички, че сме открили скалата? — попита Франк.

Всички отговориха утвърдително.

— И че сега трябва да потърсим дърво — което отдавна може да го няма след тия четирийсет години?

— Ще намерим дървото — отвърна Вивиан. — И потока. И черния манастир.

— Добре — каза Франк. — Отец Армано не ни е подвел. Можеш да изстудяваш шампанското, Меркадо.

Хенри се усмихна немощно. Откакто преди седмица бяха тръгнали от Шоан, изобщо не изглеждаше добре, помисли си Пърсел. Лицето му беше изпито и очите му бяха тъмни и хлътнали. Франк му подаде последния къшей хляб.

— Изяж го.

Меркадо поклати глава.

Пърсел хвърли хляба в скута му.

— Изяж го, Хенри — подкрепи го Вивиан, вдигна хляба и го поднесе към устата на възрастния журналист, но той отново поклати глава.

— Нищо ми няма.

Тя прибра хляба в раницата му.

Пърсел и Ган проучиха картата на слабата светлина.

— Не виждам нищо, което да предполага изоставена кариера, така че не съм съвсем сигурен къде се намираме… но мисля, че сме тук… — Полковникът посочи място, където тъмнозеленото изсветляваше: указание, че картографите са забелязали по-рядката растителност на снимките от въздуха.

— Хоризонталите на картата показват, че теренът оттатък кариерата се снижава и има дълбока котловина с гъста растителност — прибави той.

— Не е означен обаче поток, другият ориентир на отец Армано — каза Франк.

— На картата е означено само онова, което се вижда на снимките от въздуха — напомни му сър Едмънд. — А то не е много.

— Не ме интересува какво е означено на картата — заяви Вивиан. — Трябва да видим какво има там. — И посочи черната скала.

— Основателен аргумент — съгласи се Пърсел и се изправи. — Да тръгваме.

Нарамиха раниците си и се заспускаха по терасирания склон на кариерата. На места обсидианът беше хлъзгав, а лианите коварно ги препъваха.

Франк се обърна към Меркадо, който като че ли се справяше добре със спускането.

Дъното на кариерата беше на около шест метра надолу и от скалите над него бликаше вода. Те спряха, измиха се, след това пиха и си напълниха манерките. Ган предложи да си починат и четиримата седнаха на един скален перваз.

Вивиан впери очи в черната плоча от отсрещната страна на кариерата. Слънцето вече надничаше над дърветата зад тях и лъчите му осветяваха монолита.

— Вижте! — възкликна тя и посочи.

Всички погледнаха шестметровата плоча и видяха, че върху нея е издялан кръст.

— Тя е! — каза фотографката. — Близо сме.

Тримата се изправиха. Меркадо обаче остана седнал, вторачен в кръста.

— Хайде, Хенри — подкани го Вивиан. — Почти стигнахме.

Той кимна, стана и за пръв път от няколко дни се усмихна.

Продължиха надолу и тръгнаха по неравното скално дъно, покрито с преплетена растителност.

— Ако се съди по вида на това място, предполагам, че е изоставено много отдавна — каза полковникът.

Пърсел се зачуди дали манастирът е построен с материал от тази кариера. Трябваше да е така. Или пък отново правеха онова, в което толкова много ги биваше — основаваха теориите си върху грешни догадки, тълкуваха свидетелствата невярно и нагаждаха указанията според собствените си хипотези? Този път може и да не се заблуждаваха. Някъде дълбоко в душата си Франк чувстваше, че са на прага на черния манастир.

Стигнаха отсрещната страна на кариерата и започнаха да се изкачват по склона. Не беше трудно, но всички осъзнаха, че са по-изнемощели, отколкото си мислеха.

Изправиха се пред черния монолит. Кръстът бе изсечен дълбоко в плочата. Не беше латински кръст, забеляза Пърсел, а коптски.

По ръба на кариерата лъщяха места, от които наскоро бе отцепван камък — доказателство, че тук продължават да идват хора.

— Предполагам, че монасите взимат материал за фигурките си оттук — каза Ган.

— По-добре е, отколкото да отцепват парчета от стените на манастира — съгласи се Франк.

— Елате да видите — повика ги Меркадо, който стоеше на няколко крачки от тях.

Те отидоха при него. По земята имаше останки от огън, пилешки кости и яйчени черупки.

— Фалашите сигурно са се срещали с монасите тук и са лагерували преди на другата сутрин да се отправят обратно към Шоан — каза полковникът.

Всички се съгласиха с това заключение.

— Селото трябва да е на един ден път — прибави Пърсел. — А на нас ни отне пет.

— Просто сме избрали дългия маршрут — отвърна сър Едмънд. — Явно има кратък и пряк път. Ще го намерим.

— Аха. Засега обаче можем да приемем, че черният манастир е на еднодневен преход от мястото на срещата.

— Само че в каква посока? — попита Меркадо.

— Сигурно не е на изток, към Шоан — каза Ган. — Значи е на север или юг, или пък още по̀ на запад.

Вивиан — беше се отдалечила на няколко крачки — извика:

— На запад.

Отидоха до фотографката. Непосредствено около кариерата нямаше много дървета и по голата земя се въргаляха камънаци от стотиците години добив на обсидиан, но по-нататък започваше гъста джунгла. На трийсетина метра на запад, накъдето гледаше Вивиан, се издигаше изсъхнал кедър. Могъщият дънер на устойчивото на гниене дърво беше станал сребристосив и всичките му клони бяха опадали или отсечени — освен два, разперени като ръце успоредно на земята, които му придаваха вид на грамаден кръст.

— Дървото — заяви тя.

Пърсел впери поглед в огромния кедър, който сигурно бе тук от векове.

Ган и Меркадо също се взираха в него. После полковникът погледна назад към монолита и каза:

— Май имаме две точки, които ни дават права линия.

Франк извади компаса и застанал с гръб към обсидиановата плоча и с лице към дървото, определи посоката.

— Няколко градуса на север от магнитния запад.

— Сега остава да открием потока — каза Вивиан.

— Това сигурно ще е най-лесното, което сме правили тази седмица — подметна Пърсел. — Приготви шампанското, Хенри.

Меркадо се усмихна.

Франк прегърна Вивиан, после тя прегърна Хенри и полковник Ган. Мъжете си стиснаха ръцете.

Духът им се повиши и всички забравиха умората.

На трийсетина метра на север имаше някаква ниска постройка от черен камък. Около нея цъфтяха храсти, а над нея бяха надвиснали клоните на висок евкалипт.

— Къщичката на гадния надзирател, басирам се — заяви Франк.

Тръгнаха натам и когато стигнаха на няколко метра от нея, от сенките на отворения вход изведнъж се появи някакъв мъж и бързо излезе навън, последван от втори и след това от още трима.

Франк преброи общо петима, облечени в маскировъчни униформи и въоръжени с АК-47, насочени срещу тях.

Вивиан нададе сподавен вик и се вкопчи в ръката му.

Единият от войниците извика нещо на амхарски и всички завъртяха автоматите си към Ган, закрещяха и му засочиха да хвърли узито.

Той се поколеба и първият войник изстреля оглушителен откос над главата му.

Полковникът пусна узито на земята.

Вивиан се притисна към Франк.

От сумрачната вътрешност на постройката излезе още един човек.

Утринните лъчи осветиха лицето на генерал Гетачу. Водеше — всъщност почти влачеше — княгиня Мириам.

Блъсна я на земята, погледна Пърсел, Меркадо, Ган и Вивиан и каза:

— Очаквах ви.