Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Quest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
mladenova_1978 (2016 г.)

Издание:

Автор: Нелсън Демил

Заглавие: Черният манастир

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 02.12.2013

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1749

История

  1. — Добавяне

53.

Франк Пърсел си пое дъх и се опита да анализира ситуацията — която всъщност не се нуждаеше от много анализ.

Умът му регистрира наличието на петима войници. Хюито побираше седем души. Следователно, ако Гетачу и Мириам бяха дошли тук с хеликоптер, нямаше повече войници — освен ако имаше.

Генералът имаше пистолет на кръста, но не го беше извадил.

Франк хвърли поглед към узито, което лежеше само на около метър и половина от него, между него и сър Едмънд. Дали беше на предпазител? Сигурно. Можеше ли да го вдигне, преди да бъде разкъсан от калашниците? Особено след като Вивиан бе притиснала глава към гърдите му? Едва ли.

Погледна Меркадо и видя, че очите му са пълни със сълзи. Ган се взираше в Мириам, която лежеше по очи на земята в краката на Гетачу. Носеше бяла шама, разкъсана и покрита с кървави петна.

— Полковник Ган май не се радва да види своята княгиня — отбеляза генералът.

Знаеше, че няма да дочака отговор от англичанина, затова продължи:

— Отбих се за малко в Шоан, за да поднеса почитанията си на моята княгиня, преди да я отведат хората от ООН.

Погледна сър Едмънд, после Франк.

— И какво заварвам там? Заварвам изгорен самолет. Вашият самолет, господин Пърсел. Същият самолет, който изстрелял ракета по моя хеликоптер, както ми съобщи пилотът по радиостанцията. И сега хеликоптера го няма и го смятаме за унищожен с всички на борда. Според правилата на военния съд вие ще бъдете разстрелян. До пет минути.

Франк усещаше тежестта на револвера в джоба на сафарито си. Беше сигурен, че може да го извади и да застреля Гетачу, преди петимата войници да повалят всички с автоматите. Поне щяха да загинат с мисълта, че Гетачу е мъртъв.

Генералът запали цигара и продължи очевидно репетираната си реч:

— Когато бяхте в лагера ми, господин Пърсел, ви обещах, че преди да ви разстрелям, ще ви дам цигара. За съжаление обаче ще се наложи да наруша това обещание. В замяна ви обещавам светкавичен куршум в мозъка.

Пърсел даде същото обещание на Гетачу — наум.

— Та значи селяните от Шоан са оказали помощ на убиец — продължи генералът. — Освен това ми признаха, че господин Меркадо и госпожица Смит са слезли от същия самолет и че княгинята е дала подслон на всички. Затова господин Меркадо ще сподели съдбата на господин Пърсел, а госпожица Смит… — Той й се усмихна. — Госпожица Смит, Вивиан, ще стане моя за известно време. После ще я дам на войниците си. — Каза нещо на своите хора на амхарски и те се разсмяха.

Вивиан вече трепереше и Франк я притисна към себе си.

Ган се взираше в Мириам, но каза на Гетачу:

— Какво сте направили в Шоан?

— О! Вие сте можели да говорите?! Според вас какво съм направил?

— Ще увиснете на бесилото за това.

— За какво? Защото гала са нападнали селото и са избили всички, след което са го опожарили ли? Какво общо има това с мен?

— Копеле!

— Да, да, полковник Ган. Гетачу е копеле. А вие сте благородник. Благороден наемник. Човек, който се продава, за да убива. Проститутките от Сейнт Джордж Скуеър взимат по-малко и ги бива повече в работата им от вас.

Сър Едмънд прониза с очи етиопския генерал.

— Вие сте най-некадърният командир, когото съм срещал.

— Не ме предизвиквайте да ви пръсна черепа. Приготвил съм ви да видите нещо специално, преди да умрете. — Погледна проснатата в краката му Мириам и я срита.

Княгинята изпъшка, но остана да лежи по очи.

Ган пристъпи към нея, ала войниците насочиха автоматите си към него и той спря.

— Когато бях млад и тази княгиня стана жена, на около четиринайсет, струва ми се, започнах да си мисля за нея по този начин — информира ги генералът. — Микаел Гетачу, син на тъкач, който работеше при техни височества. Признах на баща си, че желая княгинята, и той ме наби, естествено. Но ако сега беше жив, щях да му кажа: „Виждаш ли? Аз получих своята княгиня“. — Гетачу пъхна носа на кубинката си под шамата на Мириам и я повдигна така, че да се види голото й дупе.

Пак каза нещо на войниците и те пак се разсмяха.

— Сега поне всички притежаваме тази жена — каза генералът. Гледаше Ган в очите.

Сър Едмънд си пое дъх и Пърсел разбра, че се кани да се хвърли към узито, и го спря.

— Недейте.

Ган отново си пое дъх и изпъна гръб, сякаш е на парад.

— Вие не сте войник — каза на Гетачу. — Вие сте скот.

— Не ме предизвиквайте. Ще умрете, когато и както искам аз. И ще ви кажа как ще умрете — разпънат на кръст, и ще гледате как се забавлявам с вашата възлюбена.

Генералът се обърна към Вивиан.

— А може да се позабавлявам и с двете. Да. Мисля, че ще ми хареса да гледам как госпожица Пърсел и княгинята се радват на взаимната си близост.

Цялата разтреперана, Вивиан продължаваше да се притиска към Пърсел.

Гетачу се обърна към Меркадо, който стоеше със затворени очи и сведена глава, и го попита:

— Сега ще ми обещаете ли да напишете хубави неща за мен?

Меркадо мълчеше.

— На вас говоря! — повиши глас генералът. — Погледнете ме!

Меркадо вдигна глава и го погледна.

— Ще пощадя живота ви, господин Меркадо. Ще направим интервютата и вие ще напишете добри думи за генерал Гетачу, човек от народа. Нали?

Хенри се вторачи в него.

— Еби си майката!

— Какво?! — викна Гетачу.

— Еби си майката! — повтори Меркадо.

Генералът посегна към пистолета си.

— Какво казахте, господин Меркадо?

Хенри му отвърна нещо на амхарски. Смаяни, петимата войници завъртяха автоматите си към него.

Гетачу им даде знак да не стрелят.

— Готвех ви бърза смърт, понеже нямате никакво значение за мен. Сега обаче ще променя намеренията си.

Може би спомнил си реакцията на Ган в шатрата на Гетачу, Меркадо му обърна гръб.

Генералът се вторачи в гърба му, после изсумтя и като че ли се успокои.

— Значи на това място се срещат и обменят стоки фалашите и монасите — каза и отново се огледа. — Съобщиха ми, че това е продължило стотици години, което е чудесно. Научих за тази история и ми се прииска да видя мястото лично. А сега научавам, че всичко е приключило, защото фалашите са заминали. Затова дойдох да донеса храна на монасите и ги очаквах — както и вас. Надявах се да дойдете. — Кимна към Мириам. — Тя е упорита жена, полковник. Обаче ми разкри къде е мястото. На мен, а не на вас, струва ми се, иначе щяхте да пристигнете много по-рано. Чакам ви вече шест дни и бях изгубил надежда. Но княгинята беше така любезна да ме забавлява.

Пърсел отново си помисли, че Ган ще се хвърли към узито. Знаеше, че Гетачу нарочно е оставил оръжието близо до полковника, за да го измъчва още повече. И наистина, генералът попита:

— Защо никой от вас не вдигне този автомат, а? Не е ли по-добре да умрете смело? Заповядайте. Покажете ми колко сте храбри.

Франк леко се завъртя, така че Вивиан да скрива дясната му ръка от Гетачу, и започна да я плъзга към джоба на сафарито си. Беше убеден, че може да убие генерала, и се надяваше в същия момент Ган да се хвърли към узито — или ако не го направеше и той още бе жив, можеше да го вдигне сам и евентуално да стреля поне веднъж. Ала какъвто и сценарий да се разиграеше, четиримата щяха да бъдат разкъсани от калашниците. От друга страна, това щеше да е по-добре от намеренията на Гетачу.

— Когато свърша с вас, ще намеря манастира — каза генералът. — Знам, че е наблизо. И ще взема съкровището на онези свети мъже — а може би и живота им. За това нещо, което наричат Граал, са загинали много хора, други са умрели, докато са го търсили. Като вас например. Вие намерихте своята смърт.

— Не… недей, Франк… — прошепна Вивиан.

Той я притисна към себе си.

Гетачу погледна надолу към Мириам и завря носа на кубинката си в голото й дупе. Тя изхлипа и каза нещо на амхарски.

— Не тъжи, княгиньо моя — отвърна й генералът. — Аз ще се грижа за теб. Заради загубата на своя възлюбен англичанин ли скърбиш? Искаш ли да поговориш с него? Да му разкажеш как си го предала? Той ще те разбере. Боляло те е. Съвсем скоро и той ще изпита същата болка. И ще ти прости, защото ще осъзнае какво е способна да постигне болката.

Ръката на Пърсел вече беше в джоба му и той стисна револвера. Никой не забеляза. Надяваше се още да е жив, когато умре Гетачу.

Изведнъж Ган издаде странен звук и Франк се обърна към него. Полковникът скри лицето си в шепи и заплака. Тялото му се разтресе.

— Мириам! — извика той. — Мириам!

Тя извърна глава към него и почти изплака:

— Едмънд… съжалявам…

Ган протегна ръце към княгинята, направи три големи крачки и почти стигна до нея, ала двама войници го хванаха и го заблъскаха назад.

Франк мигновено усети, че сър Едмънд е намислил нещо, и разбра, че моментът е настъпил. Извади револвера и в същия миг нещо внезапно прелетя във въздуха и тупна на земята. Предпазен шплент на ръчна граната. Веднага разбра какво е направил Ган.

Гетачу крещеше на амхарски на двамата войници и не забеляза гранатата в ръката на полковника, която сър Едмънд беше откачил от колана на единия етиопски боец, както не забеляза и че англичанинът я пуска на земята.

Седемсекундният взривател вече действаше от три-четири секунди, знаеше Франк, и трябваше да залегне с Вивиан и да извика на Меркадо също да залегне. Само че искаше да убие Гетачу лично. Натисна Вивиан да се просне по очи, вдигна револвера и го насочи право към сърцето на генерала.

Гетачу видя две неща в бърза последователност едно след друго — гранатата и прицелването на Пърсел. Очите му се ококориха.

Франк стреля и куршумът отхвърли етиопския генерал към каменната стена на постройката.

Пърсел се метна върху Вивиан, която се опитваше да се изправи, и изкрещя на Меркадо:

— Залегни!

Гранатата избухна.

Тъпанчетата на Франк едва не се пръснаха. Земята под него се разтърси.

А после се възцари пълна тишина.

Франк усети парене в десния прасец — в крака му се беше забил шрапнел.

— Не мърдай — прошепна в ухото на Вивиан. — Гетачу е мъртъв.

Ала не беше сигурен в това.

Бързо се изтърколи от Вивиан, надигна на коляно и насочи револвера към постройката.

Нямаше изправени хора.

Франк си пое дъх, изправи се и направи няколко крачки към каменната постройка. Във въздуха висеше пелена от прах, миришеше на изгорял експлозив.

Двамата войници, които бяха държали Ган, бяха целите в кръв от врязалите се в телата им многобройни нажежени осколки.

Полковникът си беше жив труп. Зелено-кафявата му униформа беше подгизнала от кръв. Още дишаше, ала от устата му бликаше кървава пяна.

Франк погледна тримата войници, които бяха стояли до Гетачу. Те не се бяха намирали в непосредствения обсег на гранатата, но също бяха паднали на земята, окървавени и зашеметени от взрива. Единият го погледна.

Пърсел вдигна револвера и ги застреля в главите един по един.

След това отиде при Мириам. Не видя кръв и реши, че тъй като е лежала на земята, не е улучена от осколките. Клекна до нея и я разтърси.

— Мириам. — И видя раната на главата й, точно в слепоочието. Провери за пулс. Нямаше. Въздъхна и смъкна полите на шамата към бедрата й.

Изправи се и погледна Гетачу, който седеше до стената. Няколко осколки го бяха улучили в лицето и едното му око не се виждаше от кръв.

Кръв течеше и от устата му — гърдите му бяха пронизани от куршума на Пърсел. Здравото му око следеше Франк.

Гетачу сякаш се опитваше да каже нещо и Пърсел клекна до него, за да го чуе. Генералът го заплю с кървава храчка.

Франк избърса кръвта от лицето си, опря дулото на револвера в здравото око на Гетачу и дръпна спусъка.

После се изправи и се обърна към Вивиан. Тя още трепереше, но изглеждаше невредима.

Меркадо лежеше по очи на земята.

Франк клекна до Вивиан.

— Ранена ли си?

— Не — отвърна тя, без да вдига глава. Беше скрила лицето си с ръце.

— Добре. Лежи и не мърдай.

Франк отиде при Хенри. В раницата на по-възрастния журналист се бяха забили много осколки, в краката и задника му също. През кафяво-зелените му дрехи се процеждаше кръв. Ризата му също тъмнееше, забеляза Франк, но от друго. Бутилката шампанско се беше строшила.

— Хенри? Как си?

— Ранен съм. Ще ми изтече кръвта.

Франк не знаеше дали раните са тежки, но кръвта не шуртеше.

— Няма — каза му. — Ще се оправиш. Ей сега идвам.

Върна се при Вивиан и я хвана за рамото.

— Можеш ли да се изправиш?

Тя кимна и Франк й помогна да стане. Тя го прегърна.

— Франк… Господи… — Разплака се, после си пое дъх и попита: — Какво стана?

— Гетачу е мъртъв. И войниците му също. — Притисна я към себе си. — Но и полковник Ган. И Мириам.

— А Хенри?

— Хенри… ще се оправи. — Може би.

Вивиан го пусна, огледа се и видя проснатия по очи окървавен Меркадо.

— Хенри!

Втурна се към Меркадо и клекна до него.

— Хенри!

Той обърна глава към нея и й се усмихна.

— Слава богу, че си невредима!

Тя го погали по косата, после по лицето.

— Ще се оправиш. Нищо ти няма. Само лежи и не мърдай… Боли ли те?

— Малко. Да. — Той завъртя глава към Пърсел. — Ще оцелея ли?

Франк приклекна от другата му страна и постави пръстите си върху гърлото му, за да провери пулса му. Стори му се забързан.

— Как си с дишането?

— Добре…

Франк сложи ръка на челото му. Не беше студено, нито влажно.

— Ган е мъртъв — каза му. — Мириам също.

— О! Какво се случи?

— Ган хвърли граната.

Франк се изправи и отиде при един от мъртвите войници. На колана му висеше американски военен пакет за първа помощ. Той откачи брезентовата чантичка, занесе я на Вивиан и й я даде.

— Вътре трябва да има компресивен бинт и йод. Махни му дрехите и ще го превържем.

Тя кимна и попита Меркадо:

— Можеш ли да седнеш?

После му помогна да се претърколи по гръб, което видимо му причини болка, и да седне, свали раницата му и започна да му разкопчава ризата.

Франк отиде при другите двама застреляни войници и взе и техните аптечки. Провери и другите двама, които се бяха намирали в непосредствения обсег на гранатата, ала тяхната екипировка беше разкъсана също като телата им. От корема на единия висяха вътрешностите му.

Пърсел отиде при Ган, клекна до него и потърси пулс. Нямаше. Затвори клепачите му.

— Добре се справихте, полковник.

Вече голият Хенри стоеше на четири крака и Вивиан мажеше с йод краката и задника му, което го караше да вика от болка.

Франк се върна при тях и клекна от другата страна на Меркадо. Преброи три рани от осколки на левия му крак и две на задника. От едната стърчеше крайчето на осколка. Той я измъкна и Меркадо изкрещя.

— Май си извадил късмет — каза Пърсел и бръкна за джобното си ножче. — Сега ще те заболи, обаче не мърдай и мълчи.

Не успя да извади само едно от металните парчета. Хенри общо взето се държеше добре и Вивиан постоянно му говореше.

Франк й подаде другите две аптечки.

— Бинтовай раните, които изглеждат най-тежки.

Впери очи в нея, както бе коленичила от другата страна на Меркадо, и Вивиан също го погледна.

— Побързай — подкани я Пърсел. — Трябва да се махнем оттук.

— Къде ще отидем?

— Знаеш къде.

Тя кимна и почна да отваря аптечките.

Франк се изправи и се огледа, после запали цигара.

Искаше му се да погребе сър Едмънд и Мириам, а не да ги остави на чакалите, но нямаше лопата, а и не биваше да се бавят.

Отиде при Ган и го вдигна, занесе го при Мириам, положи го до нея и скръсти ръцете им на гърдите. Надяваше се, че когато дойдат да търсят своя генерал, хората на Гетачу ще разберат, че някой е отдал почит на тези двама, и че може би ще направят същото. А може би щяха и да се зарадват да видят генерала с куршум в черепа.

Вивиан помогна на Хенри да се облече. Меркадо изглеждаше по-добре.

Пърсел вдигна крачола на панталона си и огледа раната на прасеца си. От нея стърчеше парче метал и той го издърпа.

Осколките от взривена граната или снаряд действаха на чисто случаен принцип, Франк го знаеше от Югоизточна Азия — нажежени метални парчета, които убиваха и осакатяваха едни, а други оставяха невредими. Всъщност нямаше особено голямо значение къде стоиш или лежиш в момента на експлозията — наблизо, надалеч, прав или проснат по очи като Мириам. Случваше се, когато ти дойде времето. Ако още не е дошло, оцеляваш. Времето на полковник Ган бе дошло, както и на Мириам. Но не и на Хенри Меркадо. Нито на Вивиан и неговото. Те наистина бяха избрани.

Той се обърна към спътниците си.

— Отиваме в черния манастир. При Светия Граал.